Тя е един от най-добрите психотерапевти и провежда сесии на български, руски и английски език.

Г-жо Василева, продължава ли носталгията да е проблем за много хора, които работят и живеят в чужбина?

-Не съществува само един отговор на този въпрос. Някои го определят като бягство, други като осъзнат стремеж за развитие. За да не давам абстрактен отговор, си позволих да отнеса този въпрос до няколко от клиентите си в чужбина.

Прилагам отговорите им: *Определено избягaх! От беззaконието, от некоректносттa, от липсaтa нa сигурност във всеки смисъл. В последствие зa мен, бягството ми се докaзa във времето кaто нaй - доброто решение. В годините, които вече съм тук, a не тaм, Бългaрия зaтъвaше все повече и повече. Не сaмо че, нищо не стaнa по- добро, стигa дъното и не мърдa от тaм. Тъй кaто от Бългaрия си нося " робския манталитет", тук от сaмото нaчaло рaботих и дърпaх със хъс. Тaкa бяхме свикнaли, тaкa бяхме нaучени, рaботиш много зa елементaрното оцелявaне.

Тук обaче, трудът, aмбициятa, отдaденосттa ми бяха отчетени и възнaгрaдихa много нaд очaквaниятa ми. Естествено, кaто видях че може и дa живееш кaто другите цивилизовaни хорa, социалната политикa рaботи зa нaродa, a не обрaтното, зaконите сa силни и се спaзвaт, усмихнaти и спокойни хорa нaвсякъде... е, aз поне не се връщaм. Допреди 5-6 год. допускaх мисълтa дa си нaпрaвя нещо ( бизнес ) в България, но вече сaмо при мисълтa дa се върнa към товa...категорично казвам Не, и с окови дa ме вържaт и теглят нa обрaтно, пaк нямa дa стaне. Чувството зa бягство отдaвнa се транаформира в " слaвa Богу, че нaвреме взех това решение да напусна България!" (българин в Англия).

* От няколко години ме мъчи картината, която с всеки изминал ден се обогатява с някакъв детайл - картината на родината ми. Държавата ни постепенно гасне и ме боли, че съм безсилен да помогна. Гласовете на нас, обикновените граждани остават нечути, неразбрани, отекващи във въздуха. Боли ме като гледам възрастните хора, които едва успяват да свържат двата края, а и не само те. Младите хора, които имат желание за свое собствено семейство са все под страх и са нерешителни да предприемат тази стъпка, защото знаят, че тук няма да намерят исканото щастие.

А ние студентите? Бягаме, да. Нямаме друг изход. Искаме да се развиваме и да изградим кариера, с която да подсигурим бъдещето, както на себе си, така и на семействата, които искаме да създадем. А виновни ли сме, че го правим? И аз самият не мога да си отговоря на този въпрос, но това бяха и моите планове. Напуснах страната си и знаете ли какво - не ме болеше по-малко, че тя остава в ръцете на една мръсна сган, която командва хората, краде спестяванията им, унижава ги и тъпче достойството им. Съжалявам, но аз искам нещо повече. Искам и да осигуря, освен на бъдещото си семейство, и на родителите си - достойни старини. Очевидно няма да го случа в родината си.

Тук, в Германия, бях оценен като кадър в сферата, в която съм специалист, успоредно със студенството, намерих работа по специалността, а от година оглавявам и собствена IT фирма. И да, никъде не е лесно. Искат се много труд, постоянство и отдаденост. Който търси лесното и се задоволява с малкото изобщо да не тръгва за чужбина. Онези от вас, студенти, които имате амбиция, мечти, цели и хъс, знайте, че в тази държава качествата не остават незабелязани. И дерзайте смело! (българин в Германия).

* Случи се така, че живях в 3 различни епохи и системи - 20 години социализъм, 18 години преход и 7 години в Канада. Така че мога да сравня и ще ви предложа моят поглед върху нещата. За прехода няма какво да говоря - всички го изживяваме. За социализма също - само който е живял в това време ще ме разбере.

За живота ми в Канада ще ви кажа, защото за това иде реч в тази тема - когато самолета кацна на канадска земя имах всичко на всичко $100 в джоба и много мечти. Няма да ви отегчавам със сагата ми за тези 7 години, за нея мога да напиша книга, как оцелявах, какво съм преживял... Но след много труд и непреклонно намерение, 6 години по-късно вече работех в известна американска компания за игрален софтуер, имах собствен кабинет, гъвкаво работно време, пълен пакет медицинска застраховка, акции от компанията и $5000 базова месечна заплата.

Пазарувах в магазините със златна Виза и не си давах труда да поглеждам цените на стоките - просто го исках и го купувах. Забравих миризливите евтини квартири, вече можех да си позволя къща в квартал за средна класа извън града, сред голям парк с изкуствени езера. Хранех се само в добри ресторанти и давах луди пари за хранителни добавки и биологична храна. Карах Oldsmobile V6 3800 кубика. С две думи - бях постигнал американската мечта, така да се каже. Това си мислех и аз.

Би трябвало да се гордея с това, защото знам откъде тръгнах - пълен голтак, от абсолютната нула, без добър английски, без диплома, хранех се с просяците в социалните църкви, и живеех на единия ентусиазъм и огромното желание да постигна нещо. А ето ме накрая - добре облечен, с хубава кола, храна и дом, всичките ми материални нужди и прищевки са задоволени.

Но после дойде отрезвяването. Не бях се прибирал 6 години в България. Отидох през отпуската си там, със самочувствие, с пари за харчене в джоба. Когато се върнах обратно в Канада бях потресен. Не си представях колко много е коствало на запада за да постигне "американската мечта". Няма да ми стигне мястото тук да ви опиша. На запад може да имаш свободата да печелиш и харчиш пари, но те нямат една друга свобода, която ние имаме в изобилие, но не ценим, защото не я виждаме.

Свободата да бъдеш сред природата, без да се оглеждаш непрекъснато за табели "Private Property. Do not Enter". Свободата да създадеш дом, всред най-приказните кътчета на природата, без да се продадеш на банката доживот. И така нататък. Много са нещата! В крайна сметка си събрах багажа и 6 месеца по-късно се върнах в България. Нито за миг не съжалявам за решението си! Там просто живеех нечия друга мечта, нечий друг сън... Но пак ви казвам, зависи кой какво иска. Ако ценностната ви система се свежда до обилно хранене, огромен телевизор или хладилник, хубава кола и златна Виза в джоба - стягайте куфарите и тръгвайте... (българин, живял в Канада).

* Аз като млад човек, бил студент в чужбина, си мисля, че има все повече възможности за развитие в България. Затова се връщам. А защо се връщат някои хора по принцип? Мисля, че по-скоро от носталгия! Някои така и не успяват да се адаптират към културните различия. (българин в Холандия)

Доколко носталгията в наши дни е „преборена“ от модерните технологии, които позволяват буквално ежедневна и дори ежеминутен достъп до роднини и скъпи за сърцето хора?
- Технологиите имат своя неоспорим плюс, особено когато сме далеч от родината си. Те се явяват достъпно и ефективно средство за комуникация, стопяващо разстоянията.

Инструменти, които позволяват да си взаимодействаме така, както никога преди не сме могли, свързвайки ни с близки хора от цял свят - чрез социални мрежи, месенджър, вайбър, уатсап и други комуникационни услуги.

Доколко носталгията е здравословна и кога тя се превръща в „бреме“?
- Носталгията, всъщност е положително чувство. Същността на носталгията са мислите, свързани със специални за човека хора, събития и места. През XVII и XVIII в. учените в Европа и Америка са разглеждали носталгията като болест, чиито симптоми са безпричинният плач, нарушаването на сърдечния ритъм и загубата на апетит.

В ХХ в. тя се приема като психично заболяване, характеризиращо се с безсъние, постоянна тревожност и депресия. От носталгия най-често страдали емигранти, студенти първа година в университета, хора, напуснали родния си град. Последните изследвания сочат, че носталгията се проявява сред представители на всички култури и хора от всяка възраст. Тя е способна да окаже позитивно влияние на психичното здраве на човека.

Психологически е доказано, че хората, които изпитват носталгия, имат по-добра самооценка и по-често изпитват чувство на безопасност. Също така гледат по-оптимистично в бъдещето, а самотните хора, изпитващи носталгия, по-лесно се справят със самотата си. Но, това не означава, че всеки може и иска да обърне негатива в позитив и да бъде устойчив психически на промени. Някои хора не успяват и това също е тяхно право, осъзнато решение и избор в полза на себе си.

Ако човек е с висока тревожност, потиснат и депресивен повече от година, която се счита за адаптивен период, е добре да потърси специализирана помощ и да разбере себе си по-добре. След това да вземе решение.

Кои са симптомите, които биха подсказали, че човек е в плен на носталгия, която обаче не е здравословна, която го разболява, защото е в миналото, а не в настоящето?
- Когато човек е зациклил в миналото вече не говорим за носталгия, а за депресия. Преместването някъде в чужбина може да бъде отключващ фактор, но корените следва да се търсят с помощта на специалист в дълбочина.

Има ли проучвания кой пол проявява повече носталгия?
- Носталгията не е полово обусловена. Тя е нормално състояние, което има период на протичане и затихване. Също като при тежка загуба на близък или развод, има етапи, през които преминаваме психически, докато настъпи приемането. Ако след този период, човекът продължава да не се чувства добре, терапевтична, понякога и фармакологична помощ са задължителни.

А какво да правим с децата, когато изпитват носталгия?
- Тъгата при децата е нещо естествено, също като при възрастните. Голяма роля в този случай, обаче, играят възрастните. Ако разговарят с децата и тийнейджърите за чувствата им, ако ги валидират като ценни, важни и позволени емоционални състояние и не ги осъждат, децата най-често успяват да се адаптират към промените, по-лесно от големите.

Контакти с Полина Василева:Полина Василева

личен уеб сайт: www.psihologsofia.com
e-мейл: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
тел.: 0878 906 331
Фейсбук: https://www.facebook.com/psyhologsofia/
Инстаграм: psychologist_vasileva_polina