sanusetsalvus.com

Четвъртък, Апр 13 2017

Австрия

sanusetsalvus.com

font size decrease font size increase font size

Матиас Грюневалд, Изенхаймския олтар, Колмар,българите в Австрия

Тайните на Матиас Грюневалд и Изенхаймския олтар в Колмар

Март Атанасов представя едно езотерично тълкуване на това толкова популярно произведение на изкуството.

Изенхаймският олтар е създаден в началото на 16 в. от германския художник Матиас Грюневалд и е неговото главно и най-забележително произведение, намиращо се днес в музея Унтерлинден в Колмар, Франция. Сърцето на олтара е сцената с Мадоната и детето, която изобразява ангелски концерт. (Фиг. 1)

Музикантите са трима на брой, по-дребни на ръст от Мадоната и забележителни с лицата си със специфичен, рядко срещан в изкуството индивидуален характер. На преден план изпъква белият от тях, който свири на голям музикален инструмент – виола да гамба или наколенна виола. (Фиг. 2)

Той коленичи на земята на нивото на Мадоната и я гледа с възторжено вдигната глава, руси коси, динамично веещи се настрани. Издадената му напред брадичка показва силната му воля. Облечен е в искрящо бели дрехи с нюанс на розово и както личи, свири „първата цигулка“ в оркестъра. Забележителни са крилете му, които изглеждат неестествено слаби и провиснали надолу.

Зад него, върху издигнат над земята подиум, има други двама музиканти с инструменти. Те също имат подчертано индивидуализиран израз на лицата и позите, особено този, който е тъмен и покрит с пера. (Фиг. 3) Той се определя като Дявол, което не обяснява неговото място в сбора от ангели, където както се вижда, той се разполага спокойно и необезпокоявано.

Изражението на лицето му не е демонично и враждебно, а ръстът по-голям останалите музиканти. Той също свири на виола да гамба, но не гледа към Мадоната, а всеотдайно към намиращия се на небето Бог Отец.

(Фиг. 3)

Перата на тъмния музикант издават, че е Луцифер, който има астрален характер, от където идва неговото изобилно оперение. Според изследванията на Рудолф Щайнер перата са характерни за съществата с астрален характер като птиците, за разлика от тези, облечени в люспи, в които преобладава земно-водният елемент.

Представител на първите е Луцифер или дявола, а на вторите е Ариман или сатаната. Като астрално същество първият не е разположен на земята, а върху издигнатия над нея подиум, който символизира духовния свят. Особено подчертан е неговият азов елемент чрез подобния на петел гребен на главата му. Характерни са неговите крилете, които макар и малки, са насочени нагоре и сякаш пърхат.

Това изразява неговата духовност, известна със стремежа към живот в световния духовен елемент за сметка на този, който е земен. Към последния Луцифер изпитва презрение, заради което той извръща погледа си от него, насочвайки го към небето. На Мадоната, младенеца и съзерцаващият ги бял ангел той не обръща никакво внимание, а държейки по специфичен начин (с широко разперени пръсти) големия си инструмент, възпява намиращият се на небето Бог Отец.

Третият музикант е също характерен, както по отношение на физиономията, така и по отношение на позата и инструмента, на който свири - виола да брачо или ръчна виола. Той е леко усмихнат и свежда главата си надолу, прекланяйки се на Мадоната. Този жест е противоположен на този на белия ангел, който издава брадичката си напред.

Композиционно сцената е разделена на две части. Вдясно е по-светлата, където на фона на природата са разположени Мадоната и детето. Зад тях има рози, езеро с постройки и съхнеща смокиня на фона на пътека, която води към порта. Нагоре се извисява планина, на чийто връх е Бог Отец. Тя има малко нереален или призрачен характер и сякаш е куха отвътре. С други думи, това е земният свят, създаден от Бог Отец и именно в него се разполагат Мадоната и младенеца.

Другата половина на сцената се разиграва на тъмен фон зад черна разграничителна завеса, която разделя физическия свят на Мадоната от този на ангелите-музиканти. Тъмнината на последния явно символизира духовния свят на ангелите, който е невъзможно да бъде видян от човека с неговите обикновени сетива.

Той е разделен на две части или нива. На долното е разположен ангела в бяло-розово, който единствен стъпва на нивото на физическия свят, където е Мадоната. Това означава, че по някакъв начин той има връзка с физическия свят, в който живеят хората и новородения Христос.

Всички останали ангели имат общо с друг духовен свят, защото са качени на подиума на своеобразен храм с високи, тънки златни колони. Той символизира духовен свят, който е по-висш от физическия и който човешките сетива не виждат и не осъзнават. Така става въпрос за два различни духовни свята: единият е етерният на белия ангел, който има пряка връзка с физическия, а другият е по-висш, чисто духовен свят, символизиран от златния храм, на чийто подиум са разположени многобройните духовни същества.

Първият, както казахме, е този, скрит зад физическата природа на нещата, а вторият е забулен зад воала на човешката душа. Към тях водят известните два мистерийни пътя - външен и вътрешен (душевен).

По този начин на олтара са изобразени три различни свята: първо е физическия или природния свят на Мадоната, след това е свръхфизическият етерен свят на белия ангел и накрая свръхдуховният свят на червения ангел и неговите събратя зад него.

Кои по-конкретно могат да бъдат тези два ангела, при положение, че чертите им са толкова индивидуализирани, а местоположението така изразено?

Отговорът на този въпрос вероятно се съдържа в следния откъс от лекция от Рудолф Щайнер, изнесена през 1924, разглеждаща едно разделяне на духовните йерархии през времето на Мистерията на Голгота:

„….силата на (архангел) Михаил, космическата сила на интелигентността все повече намалява. В умножаването на слънчевите петна чрез космическото развитие личи упадъкът, разрушаването на Слънцето, неговото все по-нарастващо помътняване, остаряването му в Космоса. И от появата на достатъчно голям брой слънчеви петна планетарните интелигенции (или духовните същества, на първо място от които са ангелите – бел. авт.) разбират, че повече не искат да бъдат управлявани от Слънцето. Те си поставят за цел повече да не оставят Земята да бъде зависима от него, а директно от Космоса.

Това става чрез решенията на планетните съвети на архангелите. Еманципацията на планетната интелигенция става именно под ръководството на (архангел) Орифиил, който ръководи еманципацията от интелигенцията на Слънцето. Това е пълно разделяне на мировите същества, които дотогава действаха като едно общо цяло. Слънчевата интелигенция на Михаил и планетните интелигенции постепенно стигнаха до космическа опозиция едни спрямо други.“ GA 237, 11

Както е известно от антропософията, архангел Орифиил предвожда сбора духовни същества, наречен интелигенция, на най-външната планета от слънчевата система Сатурн. Освен нея съществуват още 6 интелигенции – на Юпитер, Марс, Венера, Меркурий, Луната и Слънцето, които се редуват една след друга, ръководейки специфично земните процеси, в които са замесени и хората.

Всяка е с продължителност от около 350 години, като тази на Орифиил действа от 200 г. пр. Хр. до 150 г. сл. Хр. Именно тя поставя началото на въпросната постепенна еманципация на всички планетарни интелигенции от тази на Слънцето, ръководена от архангел Михаил.

Симптом на това време е възходът на Римската империя, която насочва всичките си сили към овладяването на външния свят, загърбвайки в голяма степен духовния. Друг симптом от особена важност е появата на римското християнство, свързано с раждането на Исус Христос в началото на Новата ера. Затова не е случайно, че на олтара той пръв посреща и приветства физическото раждане Исус на земята. По-късно римското християнство придобива материалистичен характер, който запазва и до ден днешен.

С наближаването на епохата на християнството Орифиил започва да ръководи всички процеси, свързани с човешкото развитие и експлоатацията на земния свят.

Под неговото водачество постепенно всички иначе духовни планетарни интелигенции се еманципират от Михаил и се превръщат в земни, заради което, както в същия лекционен цикъл Рудолф Щайнер казва, част от ангелите се превръщат от духовни в земни същества.

Те са тези, които оттогава до ден днешен водят човешката еволюция по инерция, обръщайки внимание изключително върху физическата действителност, а не толкова върху духовната. Ето какво се казва по този въпрос в същата лекция:

„С настъпването на 8-то, 9-то, 10-то столетие става така, че планетарните интелигенции взимат под внимание обстоятелството, че Земята се е изменила и че Слънцето също се е изменило. …

Фактът, че в 869 г. (по време на църковния събор в Константинопол – бел. авт.) отците на църквата спорят, дали може да се говори за дух или не, е следствие от това, че определен брой ангелски същества се отделят от царството на Михаил, в което са били по-рано, и възприемат възгледа, че искат да имат работа само със земните сили, че искат да ръководят хората, съобразявайки се само със земните сили. …

За съществата от йерархията на ангелите са меродавни факти като този, че в планетарния живот настава разделение. Едната група се обърна към интелигенцията на земятаи с това към планетарната интелигенция, а другата остана вярна на сферата на Михаил, за да пренесе в цялото бъдеще това, което Михаил управлява като нещо вечно.“

Както става ясно, при процеса на еманципация особено важен е 9 век и състоялия се по това време 8-ми Вселенски събор в Константинопол през 869 г. На него римската църква решава да изключи Светия Дух от Светата Троица.

Това е решителна крачка в посоката на развитието на прогресивната за времето си земна, материалистическа култура, която постепенно забравя за съществуването на духовния свят. Тя е подета няколко години по-рано от римския папа Николай I (858-867) и неговия съветник и кардинал Анастасий Библиотекар, които според изследванията на Рудолф Щайнер през 20 век се инкарнират отново като съпрузите Хелмут и Елиза фон Молтке.

Първият е началник на щаба на германската армия в началото на Първата Световна война, а втората е една от най-близките приближени на Рудолф Щайнер. След смъртта си през 1916 Хелмут фон Молтке предава на жена си Елиза с посредничеството на Рудолф Щайнер поредица от духовни послания или писма, в които засяга различни аспекти от настоящия им, минал и бъдещ земен живот. Две от тях засягат участието на двамата в събитията през 9 век, довели до елиминирането на съзнанието за Светия Дух през 9 век.

В първото от тях с дата 26 юли 1918 се казва следното:

„…През 9 в. „тя“ (Елиза фон Молке) стоя до мен като мъж (кардиналът на папа Николай I Анастасий Библиотекар) с картата на Европа в ръка. Тогава беше моя задача замисълът за разделянето на Изтока от Запада. В това разделяне бяха замесени много хора. „Тя“ беше формирала мнение за всички тях в ума си.

Но по това време все още имаше голяма близост до духовния свят. Имаше яснота за въздействията на духовните същества. Но все пак жителите на Средна и Западна Европа се стремяха да се дистанцират от тях. По онова време те вече трябваше да се подготвят за материализма. Но през 9 в. за нас имаше много пряко духовно влияние.

Съветникът често казваше: „Духовете ще се оттеглят от Европа, ала после европейците ще закопнеят за тях. Без духовете европейците ще създават своите машини и институции. В това ще стигнат съвършенство. Но така те ще родят хората на Запада, които ще издигнат до най-голяма висота ариманическата култура и ще заемат тяхното място.”

А в писмото от 17 юни е записан следния разговор междупапаНиколай I и неговия кардинал и съветник Атанасий Библиотекарус, предаден от Рудолф Щайнер:

Аз (папата): Трябва ли загубим това, което духовността ни донесе със слизането от Небето на Разпнатия?

„Тя“, кардиналът: Което е отживяло времето си, трябва да умре; смъртта е нищо друго, освен обновен живот. Виждам как животът на Европа изгрява от упадъка на Азия.

Аз: Решението е трудно!

„Тя“: И все пак то е желано от висшите сили, така че на Ариман да може да се зададе правилната посока в душения живот, който ще засяе на изток от Франкония. … Така ми казаха Северните светлини, които също имат душа, бидейки през една светла лятна вечер в родината си и слушайки гласа на Гавраил, който цели раждането на една Нова Европа.

Аз: Сигурен ли си?

„Тя“: Сигурно е само това, което висшите духове казват, а аз съм сигурен в яснотата на посланието им.

Аз: Вероятно те говорят достатъчно ясно, но аз знам също, че следващите векове силно ще тегнат над душите ни.“ (Виж “Light for the new millennium - Letters, documents and After-Death Communications”, edited by Tomas Meyer, Rudolf Steiner Press, London, 1997)

Тези две писма свидетелстват за тежката задача на Николай I и Анастасий Библиотекар през 9 в.да налеят основите на епохата на материализма чрез заличаването от съзнанието на човечеството на спомена за Светия Дух като елемент на Божието Триединство. Вземането на решението за това не своеволие от тяхна страна, а инициатива на известна част от духовния свят, олицитворена от архангел Гавраил.

Вероятно това не е за учудване, тъй като, както е известно от творчеството на Рудолф Щайнер, именно по негово време епохата на материализма кулминира, движейки по прогресивен начин човечеството до 1841 г. Нейната цел е да развие независимия човешки интелект в зависимост от съприкосновението с външния материален свят.

Писма засягат вътрешните или духовните предпоставки за настъпването на материализма, с чието предпоставяне папа Николай Iи неговия съветник отговорно се заемат. По този въпрос антропософският изследователи приближен до Рудолф Щайнер д-р Валтер Щайн казва:

„Живият дух умира при появата на съмненията в Троицата. Съборът през 869, по време на който Трихотомията се изоставя– учението, че тялото, душата и духа на човека водят отделно съществуване – е само завършекът на една дълга серия от събития. Съборът само дава израз на това, до което човешката еволюция вече е достигнала.

По стария начин пътят към духа вече не е възможен. В същото време напред пристъпва Ариман - Духът на лъжата. (….) Но от този факт е зависила световната история, защото как щеше да се появи модерната епоха, епохата на машините, на книгопечатането, на силата на медиите, без навлизането на този дух.

Той е трябвало да навлезе. Въпросът, пред който Николай е бил изправен, не е бил, дали трябва или не трябва да се позволи навлизането на този дух на неистината, а как да се насочи той в душите на средноевропейците? Този е големият проблем, пред който Николай и неговия съветник се изправят. Те го решават така, както могат, но не са успяват да предотвратят случването на това, което е било световна необходимост.“ (виж „The Ninth Century and the Holy Grail“ (Temple Lodge, London, 1988)

И така, орифииловата еманципация от Михаил има общо с Ариман и въведения с негова помощ оправдан за времето си материализъм. В такъв случай можем да запитаме, къде трябва да бъде фигурата на Ариман, при положение, че тази Луцифер е зад гърба на Михаил

Логичният отговор е, че тя трябва да бъде зад гърба на … Орифиил, така както тази на Луцифер е зад гърба на Михаил. Това е именно долу на земята при Мадоната, както михаиловите духове са горе на храмовия подиум или на „небето“.

По този образен начин Матиас Грюневалд дава ярко отражение на факта на пълното разделяне на духовните интелигенции на две части – земна, която се представлява от Орифиил и духовна, предвождана от Михаил.

Сцената с концертиращите „ангели“ и Мадоната с младенеца на Грюневалд всъщност отразява факта на еманципирането на Орифиил - белия „ангел“ – по времето на Мистерията на Голгота от Михаил, символизиран от червения „ангел“. Последният по това време се оттегля в небесната или Слънчевата област, която управлява и която в олтара се символзира от златния храм.

Това обяснява редица странности на сцената, като например тази, че положението на Орифиил е на земята пред Мадоната, а на Михаил е на подиума. Така е означена задълбочаващата се еманципация на Орифиил и останалите архангели от Михаил чрез свързването им по-скоро със земните сили за период от 2079 години (от 200 г. пр. до 1879 г. сл.).

През това време михаиловата интелигенция остава „назад“, запазвайки едно по-скоро старо, духовно състояние на нещата, а в същото време, заемайки лидерската позиция, Орифиил повежда човечеството към дълбините на материализма, заради което в разглеждания случай неговият музикален инструмент е по-голям от този на Михаил.

Оттук идва и разликата в свиренето между Михаил и Орифиил. Първият държи лъка на виолата си по нормален начин, а вторият прави това „усукано“, завъртайки китката си в противоположната на Михаил посока. Той тегли лъка не напред, а назад. В същото време той сочи надолу, т.е. към земния свят, с който се свързва, за разлика от Михаил, който сочи нагоре към духа.

Тук трябва да споменем и странното държане на лъка на Лицифер, който свири сякаш на гъдулка. Бидейки в духовното, а не в земното царство, той също се разграничава от Орифиил, а в известна степен и от Михаил.

Липсата на духовни способности у Орифиил на олтара на Грюневалд е особено загатната чрез неговите слаби, немощни, провиснали надолу криле, които са един от най-характерните и набиващи се на очи детайли от олтара. С тези криле не може да се лети, т.е. не могат да се използват за духовно извисяване, което за Орифиил вече не е актуално.

Той ангажиран повече с физическия свят. За него е по-важно да стои стабилно на земята, както прави това римлянинът, насочвайки целия свой разум към нея. Оттук идват материализмът и напористостта на римския народ, които са отражение на качествата на Орифиил, хвърлящи сенки и в наши дни.

В същото време склонният към духовно извисяване архангел Михаил вече не е на власт, заради което е изобразен на втори план. Неговите криле са прибрани зад гърба, при което са огромни и мускулести, с което е загатнат духовния му потенциал, който той ще реализира, когато му дойде реда през 1879 с настъпването на следващата нагова епоха.

Присъствието на Луцифер зад него означава близостта му до духовното, както и подкрепата, която според Рудолф Щайнер му оказва по време на Битката на Небето през 19 век срещу земния Ариман. Михаил се нуждае от Луцифер, за да може преодолее Ариман, заради което двамата са разположени един зад друг на подиума, символизиращ Небето.

Това обяснява участието на Луцифер в небесния концерт, държащ своя инструмент по специфичен начин. Всеки от тримата музиканти държи инструмента си и свири различно, изразяващо точно неговата душевна същност.

Орифиил стимулира земния материализъм по оправдан за времето си начин с цел хората да развият индивидуалността си на земята като функция от физическия свят. Преди това истинското индивидуално развитие е възможно само чрез посвещението в древните мистерии, в което главно действащо лице е архангел Михаил.

За тези, които не могат да бъдат посветени в тях, начинът за развитието на Азовостта остава материализма, но развит по правилния начин. Една след друга древните мистерии и свързаното с тях ясновидство, символизирано от смокиновото дърво, затварят врати. Това е загатнато на олтара в Колмар чрез полуизсъхналото смокиново дърво в центъра. Мадоната скланя глава в неговата посока, а основният му клон е изсъхнал, черен на цвят и неслучайно завит към тъмното пространство на храма до него.

Само един по-малък и все още жив смокинов клон се протяга, препречвайки портата в дъното на двора зад Мадоната, което загатва за закритите древни, дохристиянски мистерии, разчитащи на старите инстинктивни ясновидски сили. Новите ясновидски сили, както и новите християнски школи на посвещение, възникват след физическата поява на Христос на земята, която потенциално трябва да ги стимулира. Оттук идва преклонението пред новороденото дете, което се подготвя за кръщение в дървения съд пред Мадоната.

Стъклената кана със светена вода до него е символ на живата вода, с която символично става посвещението в духовния свят.

Така сцената с Михаил и Орифиил може да се разглежда и в контекста на „сблъсъка“ между стария свят на мистериите и новия свят на материализма, първите от които, дълбоко свързани с Михаил, отстъпват, а вторият свят - на орифииловия Рим и неговото екзотерично християнство - настъпва.

Успоредно с римското християнство и дори малко предшестващо го се появява и езотеричното християнство с неговите мистерии в лицето манихейството през 3 век, богомилството през 10 век, тамплиерството през 13 век и розенкройцерството през 16 век. От тях единственото меродавно днес е последното.