Визитка: Д-р Огнян Манев, 51-годишен, лекар в Ландесклиникум Гмюнд, специалности: обща и висцерална Хирургия,обща медицина.
Роден е в Русе, завършил е богатата на традиции МГ “Баба Тонка” в Русе, Д-р по Медицина на Виенския Медицински Университет. Баща му е известният и обичан русенски актьор Божидар Манев, а майка му Емилия Манева е фармацевт.
Д-р Манев, защо станахте лекар?
-Има няколко виновника. Първият е може би Зигмунд Фройд. В България непосредствено след промяната през 1989 година все още имаше режим на тока. Тогава в родния ми град Русе, баща ми, който беше страстен колекционер на книги и печатни издания донесе едно томче, току-що издадено „Въведение в психоанализата“. (Не ми беше известно до този момент, че той в библиотеката си е имал и други издания на Фройд на български още от началото на 20-и век, например „Теория на сексуалността“, това го научих много по-късно).
Плени ме стила и езика на Фройд, както и това, че е един от първите осмелил се да каже открито неща, които много хора преди него са смеели само да си ги мислят, а не изричат или най-много само да ги намекват. Това е революционното в него-казвам го без да съм непременно като лекар последовател на неговата терапевтична школа. Та, когато гаснеше тока, продължавах да чета на свещи или газена лампа пленен от неговите текстове от които не можех да се откъсна. Попитах тогава майка ми дали трябва да следвам Психология, за да стана като Фройд, а тя ми отговори: „Не, медицина!Фройд е бил лекар-психиатър!“.
Междувременно започнах да следвам логопедия и специална педагогика първо в Благоевград, после в Софийския университет “Св. Кл. Охридски“. В този период се докоснах за първи път с медицински дисциплини като Анатомия и Физиология, Неврология, Психиатрия, Детска психиатрия, Невропсихология, Педиатрия, Генетика, Лицево-челюстна Хирургия и Ортодонтия. Разбира се, адаптирани за тази специалност. Проявявах голям интерес към клиничното проявление на болестите и отклоненията, диагностиката.
По време на следването ми в София, излезе за първи път на български и книгата на Виктор Франкл „Смисълът в живота“, която ми стана настолна книга. Тя много ми помагаше и когато, през 90-те години на 20-и век дойдох в Австрия да уча медицина във Виена, и условията за следване и престой за мен се оказаха в определени моменти изключително тежки, което беше голямо предизвикателство за мен като личност и психика. Препрочитането й, както и спомнянето на определени пасажи от нея ми помагаха неимоверно в ежедневната “борба за оцеляване”.
Междувременно по време на следването ми в София колеги и приятели от университета разбраха, че когато някой следва в България, може да се прехвърли в същата специалност в Република Австрия. При запитването стана ясно, че логопедията не е университетска специалност в Австрия, но ВУЗ-ът може да предложи следване по медицина или педагогика, и чак след това, ако имам желание бих могъл да се специализирам логопедия.
Въпреки това се стигна първоначално до отказ за място за медицина, но през януари 1995 година получих неочаквано писмо, подписано лично от тогавашния ректор на Виенския университет Алфред Ебенбауер, че съм допуснат да следвам медицина във Виенския университет. (Едва години по-късно факултета по медицина се отдели като самостоятелен медицински университет. Така, че аз съм неволно абсолвент на два университета едновременно, защото започнах да следвам във Виенския Университет, а завърших във Виенския медицински университет.).
Това писмо ми причини една безсънна нощ в буквалния смисъл на думата, но не от грижи, а от огромно вълнение. Тогава още не знаех какви трудности ме очакват и колко дълъг, на моменти мъчителен, а понякога и откровено несправедлив ще бъде този път, който ми предстои да измина. Въпреки това краят беше щастлив, удовлетворението голямо и усилията според мен не напразно.
Какво е за вас Виена?
- Виена е преди всичко за мен една осъществена детска мечта. Роден съм в Русе, знаете, градът винаги е наричан „малката Виена“. И това не е случайно. Не само архитектурния му облик е често повод за паралел с “голямата Виена”. Този град е духовно свързан чрез река Дунав и тесните му контакти с Австро-Унгария още през първата половина на 19 век с космополитния свят на западноевропейската култура. Нобеловият лауреат Елиас Канети, който е роден в Русе, описва този факт изключително добре в своята автобиографична книга “Спасеният език”. Не пропуска да спомене също, че навремето всеки, който е можел да си позволи, е идвал в австрийската столица да се лекува, тъй като виенските лекари са били на голяма почит.
Наши близки семейни приятели имаха също в семейството си предшественик, който е завършил медицинското си образование във Виена. Освен това влиянието на виенската култура върху Русе бе в детството ми все още в една или друга форма осезаемо и винаги по някакъв начин съм бил конфронтиран с тази култура. Например моята учителка по пиано покойната Емилия Костова имаше роднини в Австрия, пътуваше (за нашите разбирания тогава) често, посещаваше музикални семинари при известния австрийски пианист Йорг Демус, показваше много от нея направени снимки от австрийската столица и Залцкамергут. Разказваше увлекателно на своите ученици за прочутия Виенски оперен бал, за който тогава в България почти никой нищо не беше чувал.
Виена бе в моето детство и юношество като далечен и недостижим мираж. Имах детски книжки за история на инструментите и музиката, които я показваха като музикална столица на света. Като дете си спомням и документален филм за държавите по река Дунав, направен през 80-те години. Българската й част бе представена от известната телевизионна журналистка Бригита Чолакова, която в едно интервю от кораб заяви, че навремето с австрийската плавателна компания за 3 дни се е стигало от Русе до Виена.
Много видни русенци са ходили навремето по работа или туризъм, други са следвали, а някои заможни русенски фамилии са обзавеждали дори домовете си от там. По търговия е пътувал до Виена и един мой прадядо, който в един период е внасял фини английски вълнени платове.
30 години във Виена. Какво ви даде и какво ви взе?
- Пътят ми бе осеян с доста препятствия. Самото следване също вървеше на различни скорости: някъде по-бързо, някъде - по-бавно. Работех успоредно много, за да финансирам следването си. Колкото е било възможно съм бил подпомаган и от родителите ми, а също и от близки и далечни роднини, като брадовчедката на майка ми Лидия Ковачева, която живее в Швеция и със своята невероятна енергия, позитивизъм и невероятна разказваческа дарба, винаги е представлявала за мен повод за възхищение.
Получавал съм подкрепа и от австрийци, сред тях е моята много близка приятелка Надя Дюрер, която можеше да ми бъде майка, тя също в много отношения ми помогна. Дължа успеха си не само на моите “мускули”, а и на голямата помощ на много хора, а списъкът е дълъг.
С риск да пропусна някого бих искал въпреки всичко да спомена няколко имена. Пианистката Надя Вачева-Хьобарт; моята най-добра приятелка, колежка и неотделим спътник през студентските години д-р Людмила Цалбрукнер, която е добре известна сред българите във Виена; колегите д-р Кристоф Бухта, д-р Карл-Николаус Бекер, д-р Кристиан Шелксхорн, д-р Томас Блазбихлер - всички те са ми подавали ръка в трудни и съдбовни моменти, също така верните приятели Вилиана Димитрова и Мирослав Георгиев, които за съжаление се пръснаха по света.
Като цяло равносметката е позитивна, първоначално моите интереси бяха повече в областта на психиатрията и неврологията. След първия етап на следването обаче имах шанса в рамките на първата ми клинична практика да асистирам при коремни висцерални операции на проф. Алберт Тухман (Univ. Prof. Dr. Albert Tuchmann) и от него се запалих по хирургията. От 2013 година той е генерален секретар на Австрийското хирургично дружество. Той имаше много добро отношение към мен като млад колега, с една изключителна професионална комуникация помежду ни. Тази равнопоставеност между студент и утвърдено име в медицината не се среща често.
Учих се също на един по-късен етап вече като начинаещ лекар и от един български хирург - това е големият д-р Петко Енчев, който работеше в болницата „Санкт Йозеф”. Той е един наистина голям български хирург със златни ръце, който работи във Виена. Д-р Енчев е от хората, при който трябва човек много да работи, за да получи неговото уважение и одобрение. Той не раздава в никакъв случай лесно както доверие и така и комплименти.
Какво ми даде още Виена - много неща. Например възможността кандидат за Нобелова награда да ми стисне ръката, след взет при него изпит. Става дума за професор Ханс Тупи, биохимик. Срещна ме с много на брой и много интересни личности, някои от които станаха част от приятелския ми кръг от които обогатих кръгозора си, докоснах се до традиции както във виенската медицинска школа, така и в универсален план, докоснах се до много аспекти на културата, като литература, изобразително изкуство и музика. Когато вървиш с “отворени очи” в един такъв богат на история и култура град можеш да откриеш много. Даде ми също чувството за свобода, но и ме научи на отговорност. Към мен, към хората около мен и не на последно място към моите пациенти.
Какво ми взе: може би безгрижната младост, защото още ненавършил двадесет и две години се наложи да “израстна” много много бързо. Или се дисциплинираш и се бориш или потъваш. Място и време за хленчене нямаше, а нямаше и пред кого. И ако се върна пак към отговорността, в частния случай към себе си - всяко възможно заболяване или нараняване би било представлявало край на “авантюрата Австрия”. Това означава, че нямаше никакво място за младежки “безумия”. Ежедневието се диктуваше от самоконтрол, прагматизъм и предпазливост.
Взе ми може би и малко от самочувствието. Донесе ми битки, които загубих, не една и две, но трябваше да приема загубите и понякога униженията със смирение и достойнство и да продължа напред. Но не съжалявам за нищо! И не смятам, че съм единствения, опитал късмета си в чужбина, който е изпитал на гърба си подобни дълбоки разочарования и несправедливости. Затова няма и смисъл да се говори много за това. Достатъчно е да кажа, че не съм получил почти нищо даром. Гордея се с битките които спечелих.
Кое е първото ви работното място, помните ли първия си пациент?
- Първият си пациент не мога да си го спомня, но като начинаещ лекар започнах в болницата „Санкт Йозеф”. Като студент работих на различни места, сред които и в една частна виенска клиника – Privatklinik Grinzing, която отдавна вече не съществува. Там се сблъсках за първи път с клиничното ежедневие и започнах да трупам опит. След като завърших следването си, работих и в център за даряване на кръвна плазма, докато получа място за “турнус”.
Спомням си първото отделение, по вътрешни болести, където имах редкия шанс да имам невероятни колеги. Мой шеф бе Primarius Dr. Reinhard Preusser който малко след това се пенсионира. Тук имах шанса да работя с Dr. Maria Heger, невероятна кардиоложка. Тя е фантастична като човек и като лекар от която научих много извън моята бъдеща тясна специалност. В момента имам щастието да работя в моето хирургично отделение на Ландесклиникум Гмунд с нейния син, един много талантлив млад колега. Така кръга понякога се затваря.
В нашата професия, както във всеки “занаят”, съществува една своеобразна верига по която се предават знания и професионален опит. Медицината, особено пък хирургичните специалности са нещо, което не може да се учи само от учебниците. Знанията и уменията се предават, споделят от човек на човек. От всеки колега с който съм работил, съм научил по нещо, както от лекарите, така и от медицинските сестри. Хирургията е занаят, който в някои случаи дори се “краде”.
Как дойдохте да живеете във Валдфиртел (Waldviertel)?
- За съжаление, не ми дадоха вакантното място за специализация по хирургия във Виена за което кандидатствах, въпреки предварителните устни уверения на завеждащия тогава отделение, че имам добри шансове. В последния момент вакантното място получи друг тогава начинаещ колега. Стана така, както често става навсякъде по света. Необходими ми бяха месеци, за да преглътна огорчението, защото чувствах както професионалния си потенциал, така и големия ангажимент който положих от моя страна към болницата в цялост и в частност към хирургичното отделение недооценени. Същевременнно често давах нощни дежурства и в гинекологичното отделение, където натрупах също много ценен опит.
В онези години във Виена не бе лесно да намериш каквото и да е място за специализация. След приключване на тригодишната специализация по обща медицина, в търсене на по-нататъшна професионална реализация запитах мой познат лекар, който работеше в болницата на Waidhofen an der Thaya дали има при тях свободни места. Започнах като общопрактикуващ лекар в хирургичното отделение.
На място разбрах, че има вакантно място за специализация по обща и висцерална хирургия и кандидатствах. Два месеца след започване на работа във Вайдхофен на 1 август 2012 година започнах специализацията си там. След успешно положен изпит през 2017 година приключих успешно специализацията си и от Май 2018 година продължих работата си вече като специалист. Две години бях Oberarzt в Отделението по обща и висцерална хирргия във Waidhofen an der Thaya.
По време на първата корона вълна реших да сменя работното си място с Ландесклиникум Гмюнд, тъй като бях получил одобрение за договор по каса за кабинет в Гмюнд, но по няколко логистични причини проекта не се осъществи и след няколко месеца върнах договора за ординация, но пък за сметка на това останах в колектива на Ландесклиникум Гмюнд, което се оказа едно много добро решение.
В Гмюнд не само имам много прекрасни колеги, тук получих възможността да придобия още повече опит в областта на ендоскопиите (гастро- и колоскопия), една гранична област на медицината - между хирургията и гастроентерологията.
Другата възможност която получих тук е да се развивам в насока диагностика, консервативно и оперативно лечение на разширени вени. Това което за съжаление в нашето отделение не се извършва е онкологична хирургия.
Как сваляте напрежението от работата?
- Лекарската е една нелека професия, макар че често не си го признаваме и пред себе си. Тя е свързана и с телесен, и психически стрес. Работим под огромен натиск, често е времеви, появяват се тежки задачи за които трябва бързо да се действа, за да се намери и приложи оптималната терапия за болния. Често лекарят на смяна получава натиск от всички страни, не само от страна на пациента.
Очакванията са лекарят не просто да е компетентен, но и бърз, трябва да действа самоуверено. Всяко колебливо решение се третира като незнание или слабост. Отвсякъде се очаква сполучлив резултат, и това е голям натиск, добавен към онзи стрес, който и сами ние си създаваме в стремежа да бъдем “перфектни”.
Затова човек трябва да има хобита, за да може в малкото свободно време да забрави за работата си. Едно от моите хобита е личната ми градина. Непременно исках да имам къща с голяма градина, и имам този късмет. Имам чудна градина с 200-годишна липа, тя е като една малка катедрала. Не искам да ме сравняват с типа хора, които ходят на семинари по прегръщане на дърветата, но в много трудни моменти и аз го правя.
Аз съм човек на науката, но не може да се оспори, че ние сме част от природата. Ние вземаме енергията си от нея, човекът не е създаден да живее в стерилни условия. Който не е опитвал, нека когато търси утеха да прегърне скришом едно дърво. След това преживяване ще види света със съвсем различни очи.
Обичам да съм в градината и да рефлектирам себе си. Аз имам и домашни животни: 4 котки и 8 индийски
патици. Купувам повече книги, отколкото мога да прочета, но съм си обещал, че един ден ще разгърна по-голямата част от тях. Обичам да готвя на гости, когато времето го позволява.
Другото ми хоби е да обикалям антиквари, битаци (Flohmarkt). Търся предмети, които не са непременно скъпи, но има нещо носталгично в тях. Обичам предмети, които имат живот в себе си и които са представителни за генерациите преди мен.
Като заклет носталгик обичам да се връщам ментално в минали епохи и там да намирам търсеното спокойствие. На немски има една поговорка: “Не се страхувай от мъртвите, а от живите“, която изговарям, когато някой изпитва страх, гледайки стари портрети и снимки на отдавна споминали се хора.
Едно интервю на Светлана Желева и Десислав Паяков
