за своите превъплъщения в живота в рубриката "Неразказаните истории на българите".

Г-жа Де Мео, защо избрахте пантомимата като начин за артистично изразяване?
- По време на социализма, в който премина детството и младежките ми години, съществуваха така наречените пионерски домове, където децата можеха да посещават различни кръжоци (курсове). Спомням си, че ходехме сами, пробвахме различни неща, дори без знанието на родителите ни.

Съвсем случайно попаднах на пантомимен час, който водеше съпругата на Дидо Липовански, също мим. Те бяха едни от пионерите в Русе и България, занимаващи се с това изкуство. Валя преподаваше информатика и пантомима. Това рядко, бутиково изкуство, както го наричам аз, по време на социализма, нямаше къде да се учи, освен от някакви преснимани „на черно“ записи или с голям късмет, донесени от Чехословакия и Полша касети.

Мимовете в България бяха самоуки експериментатори.
На 10 години, в пионерския дом на град Русе, преподавателка по информатика ми даде следната задача: с трите думи - топка, въже и цвете да измисля история, която да разкажа без думи и всички да я разберат. Старт.

За децата да измислят истории с въображаеми предмети не е никакъв проблем. Отваряне на врата, която изниква от нищото, защото трябва да покажеш, че минаваш от една стая в друга, сме виждали във всички детски игри.

Така, в далечната 1982 година, в пионерския дом на град Русе, в празната стая на втория етаж се запознах с това изкуство, което 40 години по-късно продължава да ме удивлява всеки път като го наблюдавам и, когато го играя.

Какъв е светът на пантомимата, какво не знаем за него?
- Много неща не знаем. Защо вече няма къде да се гледа хубав пантомимен спектакъл? Къде във Виена може да се изучава това изкуство? Никъде. Пантомимата изисква дисциплина. Тялото е твоето изразно средство. Дори пръстите на ръката са важни. Всяко мускулче на лицето играе. Танцът също изисква дисциплина.

Но танцът твърде често се ограничава до красиви, трудни движения, които са повтаряни милион пъти, за да станат безгрешни и изящни. Колко често сме виждали танц със сюжет, танц, който ни разказва история? Един мим трябва да може да изиграе всичко.

Той е героят в спектакълът, но той е и приятелят на героя и съпругата му и любовницата му и кучето, което от време навреме се появява, той е скулптурата на площада, която кучето всяка сутрин препикава по време на разходка.

Превъплъщаването в хора, предмети, животни, различни състояния, създаването на атмосфера само от един човек на сцената е тежка задача, която изисква много репетиции и труд. Твърде често мимът си е и сам режисьор. Той е всичко.

Като деца познавахме сякаш най-много Марсел Марсо. Кои бяха Ваши учители/ кумири?

- В Русе имаше студентска пантомимна трупа, която ръководеше Дидо Липовански. Заедно с баща ми и леля ми, Розмари Де Мео, тогава главен хореограф на Българската Национална телевизия, направиха нещо невиждано и нечувано тогава за България.

Спектакълът се казваше „И аз съм Аметика“. Това беше магия от пантомима, джаз танци и стихове на поета Лангстън Хюз. Не знам как мина покрай капките този проект без някой да влезе в затвора, да бъде дисциплинарно уволнен, заплашен с изключване от където и да е било.

Баща ми беше запленен от пантомимата. Той е от изчезващите ренесансови хора, които можеха всичко. Пишеше прекрасно, скулптираше и рисуваше, сякаш беше завършил Художествена академия, историята беше негова страст и твърдеше, че, за да можеш да си обясняваш нещата, които се случват с теб и около теб, трябва да познаваш историята.

Беше много добър журналист и най-добрия зъботехник в града. Водната топка беше голямата му любов, затова често го викаха като съдия по турнири.Пантомимното студио, което създаде с дестина тийнейджъри, нарече „Въображение“. Там открихме Пинк Флойд, измисляхме истории и ги разказвахме с телата си, експериментирахме и се забавлявахме.

В НАТФИЗ за първи път се откри паралелка Пантомима през 1991г. Създател на тази специалност беше професор Васил Инджев. Той държеше студентите, изучаващи това изкуство да излязат подготвени като универсални бойци от академията.

Т.е. всички специалности, които изучаваха студентите по драматичен и куклен театър се преподаваха и на нас, но със съществената разлика, че вместо един или два семестъра ние учехме много по-дълго време всички движенчески дисциплини – исторически и джаз танци, акробатика, фехтовка, маски, основи на сценичното движение, сценичен бой и т.н.

Мои учители бяха Александра Хонг, която отвори очите, тялото и душата ми за танцовата пантомима. Учител ми беше Вельо Горанов, чиито репетиции не се различаваха много от тренировките на Нешка Робева, такова беше физическото изтощение до, което ни докарваше. Мисля, че ако Вельо Горанов не беше роден в затворена тогава социалистическа България, щеше да е световно известен мим.

Последните две години с нас интензивно работеше професор Александър Илиев, за всички нас Сашо. Той е другата невероятна, ренесансова фигура-учител в моя живот. Мисля, че няма нещо, което Сашо да не знае и да не може да изиграе.

Среща ли ли сте някой, който говори повече от 10 езика, свири на няколко инструмента, рисува, антропологията го води до всякакви кътчета на Земята като изследовател, автор на книги и документални филми от историята на България до медитация и тибетска медицина, преподавател в университети в Европа и САЩ, с няколко рекорда Гинес зад гърба си. Ето този човек се казва Александър Илиев и е мой учител.

Преди три години му се обадих от Виена. Не се бяхме виждали дълго време. Помолих го да дойде и да ми помогне. С моят колега Роман Мюлер (на сн.), ученик на Сами Молхо, имахме идея, няколко нахвърлени неща, но без режисьор ни беше трудно до докараме спектакъла до край. Сашо дойде веднага и за 10 дена имахме завършен спектакъл.

Във НАТФИЗ кандидатствах с етюда на Сами Молхо „Ловец и Птица“. За мен той е най-прецизния, поетичен, комичен, драматичен и талантлив мим.

Когато пристигнах във Виена преди 12 години не знаех една дума немски. На втората година потърсих в интернет да намеря контакт с големия Сами Молхо, който живее също във Виена. Намерих електронна поща на неговия импресарио. Писах и след няколко дена получих покана от самия Сами Молхо да се видим и запознаем в едно прочуто виенско кафене.

За пореден път се убеждавам, че великите хора са най-добронамерените, обикновени, слънчеви и сияещи Човеци. За мен първата ни среща остана незабравимо преживяване. Няколко години след това се запознах с неговия ученик Роман Мюлер. Започнахме да работим заедно. Александър Илиев постави за 10 дена представлението ни „Срещи“, а Сами Молхо ни помогна да отработим фините детайли в спектакъла.Така, в една година, имах удоволствието да работя с двама мои учители, гениални мимове и вдъхновяващи личности.

Как в България гледаха на Вашето изкуство? Как Австрия гледа на пантомимата?

- Благодарение на Александър Илиев пантомимата в България до тази година 2024 се изучава в НАТФИЗ и в университета в Пловдив. Мисля, че след неговото пенсиониране специалността ще бъде закрита.
Изучаването на това изкуство дава много голям диапазон от възможности един човек да се развива и реализира в различни други професии.

Пантомимата създава много прецизна двигателна култура, изисква наблюдение на най-малките детайли, защото, както споменах, един мим трябва да може да изиграе всичко, стойка на тялото, излъчване, чувство за пространство и къде съм Аз в него, въображението е винаги в действие, измисляне на истории, скечове, ситуации, обличането им в образи, усещането за пауза, в която звънти тишината, какво искам да кажа на хората…

Самата аз не бях играла пантомима повече от 20 години. Когато се преместих Във Виена, отново се върнах към старата ми любов. Интересното е, че усещах себе си, така, сякаш не бях спирала. След премиерата на „Срещи“ никой не ми вярваше, че 24 години съм отсъствала от сцената.

Как третата възраст откликва на Вашите пантомимните спектакли, които подготвяте в или за Kuratorium Wiener Pensionisten-Wohnhäuser?

- Спектакълът „Срещи“ успяхме да играем само в два пенсионерски дома с огромен успех. Скоро след премиерата ни, беше взето решение служители в системата на пенсионерските домове, където работя, които са и артисти, да не могат да се изявяват като такива на сцените на домовете, поради конфликт на интереси.

Всъщност така ощетиха възрастните хора, които няма как да дойдат в театъра и да ни гледат. Голяма част от репетиционния процес протече в салона по гимнастика в дома, в който работя. На репетициите идваха няколко възрасни жени. За тях това беше като терапия. Разговаряхме, смяхме се, те ни даваха идеи, споделяха какво са разбрали и какво не.

А учениците от Френския Лицей?

- Във френското училище във Виена преподавах няколко години. Работата с деца е невероятно зареждаща. Учихме пантомимни техники, правех различни етюди с различните класове и един общ Коледен спектакъл с 200 деца на сцената. Родителите бяха страшно впечатлени от това колко много може да се каже без думи.

Когато сте тъжна, какво правите?

- Предпочитам да съм сама, на тихо и спокойно място.

Когато човек не използва гласа си, за да се изрази себе си, това как Ви променя в комуникацията с останалите?

- Във всички учебници, занимаващи се с комуникация пише горе долу следното: 87 на сто от информацията постъпва през очите; 9 на сто – през ушите; 4 на сто – посредством другите усещания.
Няма нужда да си мим, за да комуникираш без думи, ние си го правим инстинктивно съзнателно и несъзнателно.

В спектакълът „Срещи“ Роман и аз се превъплъщаваме в 10 различни характера на мъж и жена, които се срещат и поради различни причини се разделят, без да отроним една дума. Не си е тръгнал човек от представлението, който нещо да не е разбрал.

Заповядайте на 14.06. 2024 г.  в Шуберт Театър. Ще Ви хареса!

Едно интервю на Светлана Желева и Десислав Паяков