Илиян Дончев за своето танцово училище в Грац, за спортните и състезателни танци,

- Искам първо да уточня, че имам танцово училище по Стандартни и Латиноамерикански Танци(Gesellschaftstanz) със силен фокус също така върху Аржентинското Танго. Преподавам и Салса, Буги, хореографирам Полонези за Абитуриентски Балове.

Въобще старая се да предлагам всичко, което едно Училище по танци предлага в Австрия. В Австрия Клубовете по спортни танци са към Спортната Федерация, а Училищата по танци, както се наричат в Австрия, за Gesellschaftstanz, са като фирма с концесия, за което се изисква и специално обучение. Три години пътувах от Грац до Виена за това обучение. При мене идват много различни хора, но повечето двойки танцуват за удоволствие.

Желанието им е да стават разбира все по-добри в танците, но не за състезания, турнири, а за да могат да танцуват на Балове, Танцови вечери, като са на ваканция.

Преподавам танци и на деца, имам 4- 6-годишни дечица, както и много специален курс: хора с Паркинсон, които танцуват Аржентинско Танго. Има специално проучване, което потвърждава колко добре танцът влияе на заболяването. Те се обърнаха към мен.

Първо бяха 2 двойки, сега са 4. Хората с Паркинсон са много специални за мен, защото и аз се развивам заедно с тях. Прочетох доста литература какво е важно за тях, каква физиотерапия като движение им се прилага. Различните стъпки и фигури , които показвам на другите двойки се опитвам да ги приспособя за тях.

Пасва ли тангото на австрийския темперамент?
Тангото пасва на всеки темперамент, защото е интересно да се види как един танц се играе в различните страни, как се приема. Може да се преподава по сходен начин, но се възприема различно.

В Австрия аржентинското танго се танцува по по-различен начин, отколкото в Германия, Италия или Франция. Във Финландия например е много разпространено като танц, но има свой стил, говорим за Finnischer Tango, намирам го за много интересно. Знаете, северноевропейците са малко по-студени от южноевропейците.

В Австрия се усеща влияние и от славянските народи, и от Италия. Играе се със една смесица от южен темперамент и прословутото австрийско спокойствие. Въпросът е, че ние европейците гледаме на аржентинското танго по по-различен начин, за нас като цяло Аржентинското Танго е нещо много особенно, специално, изпълнено с емоции и всички възможни палитри на темперамента.

Неотдавна имах интересен разговор с приятели, мъжът е от Перу, той напр. отказва да танцува аржентинско танго, защото счита, че аржентинците проявяват известно високомерие чрез танца. Може би хора от други континенти биха казали същото за австрийците, които танцуват валс. Досега не бях се замислял върху това. Намирам го за интересна тема.

Тангото е начин да изразиш емоция, всяка нация има своите емоции, своя темперамент. Тангото се танцува с много импровизация и по този начин то е невероятно изживяване. Всяко Танго, всеки един изигран танц

Какви крилати фрази харесвате, свързани с танците, освен това Изтанцувай го тоя живот,човече!
- Беше след промените , заедно с тогавашната ми партньорка заминахме за Бургас, който бе тогава Меката на спортните танци в България. Пловдив - също, но Бургас преди всичко.

Ще спомена тогавашния Клуб по спортни танци Бургас 75 и шампионите Андрей Тодоров-Екатерина Йорданова, по това време те вече бяха се разделили и Екатерина(бях я помолил за един автограф след частният ни урок с нея) ми бе написала на един плакат “Животът е един танц. Не спирайте и в двете“. Това се запечати в съзнанието ми и ми стана любима фраза.

Вашата партньорка Тесса е също танцьор. Това води ли до повече хармония у дома и работата, и до едно по-здравословно състезаване?
- С две малки деца вече нямаме това време,както преди да преподаваме заедно, за съжаление. Преди преподавахме заедно по 6 дни в седмицата. Държим ниво на професионализъм и когато преподаваме заедно, дори да има различия не го показваме.

Имали сме доста сериозни конфликти заради танците, но и много по-бързо сме намирали път един към друг, благодарение пак на танците. Това е нещо нормално. Едно танго, изтанцувано в танцовата зала е стопявало напрежение, различия в мненията, натрупвани с дни. Това ни е разделяло, но и събирало бързо.

В момента работим много ефективно, Теса ми помага по отношение на курсовата програма, маркетинг, подготвя и всичко, което е за печат. Всички табели, които използваме са формулирани и това улеснява доста работата в бюрото (защото едно танцово училище не се ръководи само в залата). По принцип вземам нейното мнение винаги под внимание!

Разкажете ни повече за Вашия път към танцовата сцена. Промяната през 1989/90 г. в България се случи, когато сте бил едва 17 -годишен. Кой Ви запали по танците. Казвате, че първо са били народните танци…
- Тъй като моите двама братовчеди танцуваха народни танци, и аз се увлякох по тях. Беше интересно, имаше различни кръжоци в училище и аз с охота се записвах на всичко. Така и дните минаваха по-приятно. През 1984/5 г. бях на пионерски лагер в Рощок, имаше състезание, двойки от цяла Източна Германия, Чехословакия, Латвия, България и макар, че още не бях танцьо, отидох, заедно с още няколко деца като мен.

Влюбих се по детски, в една танцьорка от тогавашната ГДР, Бригите. Наблюдавах тайничко как тя танцува, как танцуват двойките, и като се върнах във Варна заявих категорично: „Искам да танцувам!“ Баща ми не прие новината с ентусиазъм, майка ме подкрепи, но на практика не ме записаха. Сестрата на най-добрия ми приятел Сияна, също искаше да танцува и нейната майка ни записа в Школата по спортни танци към Общински съвет Варна (Лятно кино Тракия във Варна).

Първите ми треньори бяха семейство Добреви. Те бяха и активна танцуваща двойка. Родителите ми дълго време не знаеха, че ходя на танци. Излизах от тренировка малко по-рано, и тичах три тролейни спирки, за да не разберат нашите, че съм на танци и то 3 пъти седмично. Това продължи дълго време. По-късно, като носех по-лоши оценки, напр. четворка, татко също ми забраняваше да танцувам. Плачех, а майка ми помагаше, криеше, че ходя да танцувам.

В началото, през първите 3-4 години нямах особени постижения на състезанията, въпреки, че майка ми и баба ми ме насърчаваха и бяха постоянно с мене. Дори баща ми дойде на първото ми състезание. Беше малко странно, защото треньорите не виждаха у мен желанието да успея, а аз все си казвах: „Един ден ще стигна най-горе“. Спомням си, бяхме на танцов лагер, тренирахме Румба, колко бе труден той по отношение на музиката за мен.

Треньорът броеше на глас, а аз все танцувах на 1-2 вместо на 2-3, и той отчаян от моята разсеяност ми каза: „Илияне, я излез да се поразходиш малко“. След 4 години си смених партньорката и минах във по-висока категория. Всеки ден тренирахме. Имах вече цел, имах мечти! 

Роднини на майка ми отдавна бяха в Германия – вуйна във Фленсбург с балетно училище, другите роднини – във Brandenburger Symphoniker, и покрай тях имах винаги допир с изкуството. Това бе допир с един свят, който за мен бе магичен. Моите вуйна и вуйчо бяха издали дори една книжка - 10 години балетно училище във Фленсбург и направо бе станала на парцал от разглеждане. Този стремеж към танца, към музиката, изкуството живееше в мен.

После дойде казармата, а танците оставаха винаги на първо място. Нашият клуб във Варна с ръководител Наташа Чемодурова бяхме шампиони, много силен клуб, това бяха златните години 1995-1998 г.
Времето за мен летеше бързо: от състезание на състезания: Аустрия оупън, Чехия оупън, Македония оупън, Русия оупън…

Всеки ден се тренираше: един ден да не тренираш, веднага се усещаше в танците, такова усещане имахме. Работехме в различни заведения през лятото, за да си купим после със спечеленото професионални обувки от Великобритания или да вземем частни уроци по танци. Между другото завърших и висшето си образование във Икономическия Университет във Варна. Като че ли дните имаха по 48 часа.

Запознах се с бившата ми съпруга, също танцьорка, сключихме брак. Тогава с моята бивша съпруга решихме да заминем в чужбина: първо за Южна Корея(където вече бях работил), после за Япония, но понеже не се получи, веднага взехме решение да отидем при моите роднини в балетното училище във Фленсбург, Германия през 2000 г.

Разкажете ни повече за вашите участия в турнири и награди.
- Преди бях уверен, че животът не може без награди, но тези отличия сега ги виждам с други очи. От спортните танци, от Турнирите по Аржентинско Танго са останали купи и медали, които сега събират прах, но като ги погледна, знам всеки трофей с какво е свързан, и нахлуват спомени, не толкова за трофеите, колкото за моментите изживени и свързани с тях.

Предпочитам да мисля за позитивните неща. Веднъж бяхме на състезание във Виена през 1997 годинина, на латиноамериканските танци станахме първи, това бе във Kursalon и всеки път, когато отида там, усещането е прекрасно, връщам се в миналото, в този ден.

В Скопие напр. участвахме в открития шампионат и станахме 3-и, в Москва-бяхме на полуфинала, но това бе все едно сме станали първи, заради жестоката конкуренция. Шампион на България не успях да стана, но три години поред съм бил на стълбичката с първите места, и това е хубаво усещане.

(Залата с кристалният полюлей е от Grand Hotel Rogaska (Rogaska Slatina, Slowenien)

На аржентинското танго с Тесса също имаме хубави спомени, тук в Грац. Преди 10 години станахме европейски вицешампиони на Аржентинско Танго, на всичките 4 дисциплини станахме втори, конкуренцията бе голяма, особено от страна на италианските двойки. В Пескара, Италия станахме 3-и.

Сега танцуваме само Шоу-програма, като ни поканят. Участваме в различни проекти с Оркестри по Аржентинско Танго.

Този свят отстрани изглежда много романтичен, но дали е така?
- Романтика в спорта няма. Романтика има в танца, когато не мислиш за състезание, не си под напрежение, а танцуваш с партньора, за себе си. И най-прекрасната румба, изтанцувана днес, не може да ме убеди, че има романтика в нея, защото всеки елемент е отработен.

С отработването, с гоненето на перфектното, може и да изглежда един танц супер, но е изгубил вече истинската романтика. За мен романтиката се случва във живота случайно, на нея и трябва моментна емоция, а не нагласена изкуствено създадена. Затова избрахме и аржентинското танго, тази палитра от емоции, танцуваща се с импровизация.

Иначе песните са често пъти тъжни: говори се за несподелена любов, раздяла, но това не пречи да изживееш нещо романтично с някой на дансинга, музиката помага допълнително. В Аржентинското Танго има определено много романтика.

Много често във Виена в Burggarten се събират танго ентусиасти и танцуват на открито. Има ли подобна практика и в Грац?
- За съжаление само веднъж в годината - на фестивалът La Strada. При нас, в училището, на закрито имаме всяка събота Практика или Милона, където всеки може да дойде и да танцува.

Спорт и танци : няма ли тук някакво противоречие?
- Да, има противоречие, но само на пръв поглед. Всяко състезание по танци е свързано със спорта, а и амбицията е да се победи. Когато се танцува за само удоволствие, напрежението отпада до някаква степен, но движението и динамиката остават. Дали това също е спорт може да се поспори. Аз гледам в момента на танца, повече като изкуство, отколкото спорт!

На какво Ви научиха спортните танци?
- Спортните танци ми дадоха една много голяма дисциплина, целенасоченост. Да не губя вяра в себе си. Вярата, че има винаги един път, колкото и да изглежда задънена улицата.
Аржентинското Танго ми даде възможност да съм аз самият, без да се опитвам да копира. Даде ми истинската любов към танца.

А защо избрахте Грац, а не Виена за ваш дом?
-В Грац дойдох заради бившата ми приятелка, а останах, защото срещнах Тесса! Дойдох заради любовта, и останах заради любовта.

Едно интервю на Светлана Желева и Десислав Паяков