All for Joomla All for Webmasters
Изпитвате ли носталгия?Как да я преборим?
Съветите са на Диана Димарт,  валдорфски педагог, евритмист и социален работинк. 
Носталгията ни връща в близкото, но най-често в далечното минало.  Потопява ни в нашите чувства на копнеж и тъга по миналото толкова дълбоко, че чак изпитваме душевна болка от това, че не можем да бъдем на същото място, със същите хора, в същата атмосфера, някога, когато сме били щастливи. Ако болката е прекалено силна, може да се превърне във физическа. Сега и в бъдеще сме някъде другаде – на друго място, с други хора, в друга ситуация. 
Ако в момента изпитваме носталгия, означава ли че душата ни е останала там, където сме били, за където копнеем да бъдем? Най-вероятно да, ако не напълно, то поне частично. Дълбоко в себе си се чувстваме раздвоени, разкъсани отвътре. В повечето случаи не осъзнаваме това раздвоение, то се случва в подсъзнанието. Доказателство за това е сънуването, понякога повтарящ се сън на една и съща ситуация на пристигане или отпътуване от любимото място, или живи картини от него. Живеем, работим, пътуваме, общуваме, осъществяваме плановете си, постигаме целите си и изпитваме удовлетворение от себе си в сегашния си живот, но дълбоко в себе си усещаме самота, тегота, тихо страдание, лек непрекъснат душевен дискомфорт. Като че ли една невидима капка невидимо капе на едно и също място в сърцето и издълбава една празнота, покрита с тънък воал, която с нищо не може да се запълни освен ако се върнем „там“. 
Ако попаднем внезапно или осъзнато в тази празнота, изпитваме носталгия. Оттук невидимо може да изтича нашата енергия, да губим сили, които са ни нужни да се справяме с трудностите в живота си сега, на другото място. Нещо ни държи в миналото, не ни пуска, не ни позволява да продължим напред и сме едновременно в миналото и в настоящето. Душата ни тегли към миналото, а разумът към настоящето. Душата и разумът биха могли да се срещнат и прегърнат вътре в нас, ако им позволим, тогава те ще бъдат в единство.
Носталгията е копнеж и като всяко друго неизпълнено желание, изпълва душата с неудовлетворение.Когато се фокусираме твърде много върху това чувство,започваме да чувствамеболка. Първопричинното чувство на копнеж, то е основано на реалистично чувство.Повтарянето и припомнянето на това чувство, което в момента  не е тук,  създава нова реалност, ново чувство, което не е реалистично и заради автоматичното повтаряне започва да живее само  със собствен живот. За някои хора повтярянето запазва живота му и очевидно има някаква награда от това,  защото те го изпитват отново и отново. 
Вместо да се живее живота в настоящия момент с хората в него, те избират да изпълнят живота си с болка, която не произхожда от настоящия момент нито е съществувала в  отминалото щастие, а е извлечена само от настоящия копнеж. Можем да се пристрастим към носталгията и да пренебрегнем положителното в настоящето. Или оставаме в копнежа, или виждаме  реалността иправим избор и приемаме отговарността на последствията. Ние оставаме или си тръгваме, но не оставаме, копнеейки да си тръгнем. Носталгичната фантазия ни пренася на мястото на което искаме да бъдем и отговаря на една  душевно настроение, което иска да ни е  тъжно. Носталгията може да превземе всичко и понеже се повтаря, расте и оставя все по-малко място за реалния живот и чувства.
Всеки човек се ражда на определена земя, която нарича родна, с характерен релеф и природа, под определени звезди, които в момента на раждане са над тази родна земя. Климатът, храната, цветът, езикът, културата на живот, семейството, приятелите изграждат за него своеобразен защитен уютен дом, в който той се чувства удобно. Когато напусне родината, всичко това изчезва, той отива в друга земя, под други звезди, в друга чужда жизнена среда. Сигурността, топлината и уюта на родното се стопяват и човек остава сам, той трябва да изгради нов живот на ново място. Това е доста трудно и отнема много време, докато се изградят съвсем нови навици, докато човек свикне с новата култура, климат и език… Това се отнася и за цялото семейство, което се е преместило, защото всеки един негов член минава през този труден преходен период, колкото и да са добри новите условия на живот. Родният живот напомня за себе си, като че ли никога не го изоставяме напълно и той раздвижва в нас носталгичните чувства на липса, които са естествени. Възможно е да остане като скъп спомен, изчистен от емоции, след дълги  години на странство, когато човек напълно се срастне с новия живот и се чувства добре под новите звезди на чуждата земя или я превърне във втора родина.
Носталгия изпитваме не само към близките и родната земя, която сме напуснали.Носталгия можем  да изпитаме към чужбина, чужда страна, която обичаме, към любима професия, която сме напуснали, към любим човек, уютна къща, която сме изоставили, към близък, който вече го няма, към детството, което отдавана е отминало, към младите години. Колкото тази мечта да се завърнем е по далече във времето и пространството, толкова е по-силна носталгията. А когато е невъзможно да удовлетворим копнежа, тя се превръща в тиха болка, с която се научаваме да живеем и винаги ни съпътства. 
Един от начините да се справим с непреодолимата тъга и раздяла към нещо или някого, е да я приемем и да свикнем да я носим в себе си. Това е едно от изкуствата на живота – как да носим раните, болките, мъката, болестта, липсата – като ги приемем, като ги допуснем, като си позволим да ги чувстваме и отредим място в живота, като им позволим да бъдат. С времето те намират свое място в нас, дават ни мъдрост, зрялост, съвети, търпение, смирение. И тогава продължаваме, животът разгръща нови възможности пред нас.
Възможно ли е да има лека хронична носталгия? Да. Когато сме за кратко надалече, когато знаем, че скоро ще се върнем, когато имаме свободния избор да решим, че във всеки момент имаме възможност да се върнем, но не го правим. Когато физически сме по-близо до желаното място или човек и не ни коства много в случай на спешност на остра болка, да се завърнем. В такъв случай е по-леко. От време на време ни залива внезапна тъга, но знаем, че скоро ще я преодолеем или изместим като чуем любимата музика, родната телевизия, видим любимия човек по скайп, скоро тъгата ще свърши. 
Тези чувства изпитват еднакво мъже и жени, нищо че мъжете изглеждат уж  по-твърди, сдържани. Когато българите са в чужбина, на празници, се разплакват като чуят българската народна песен, българския химн на Нова година, радват се на успеха на наш спортист или певец в чужбина, горди са ,че са българи и сърцето им се свива в сладка или горчива болка.
Носталгичните чувства могат да засегнат сериозно живота ни. Когато преобладават в ежедневието ни, когато често ни напомнят за себе си. Когато не можем да вземем решение в сегашния живот, когато сме нестабилни емоционално и се разстройваме, когато често мислим и чувстваме за това, което ни липсва, когато отпадаме, оставаме без енергия. Когато ни налегне депресия, тогава носталгията  е сериозен душевен проблем и не бива да отлагаме да се справим с него. Бихме могли като начало да поговорим с някого – с приятел, роднина, с терапевт.
В модерното време комуникациите са достъпни по всяко време. Полети дори и далечни има на добри цени. За малко време можем да отскочим до любимото място. Да спрем и да се замислим, по скоро да почувстваме зова на душата, какво иска тя. Ако каже – у дома, при любовта – тогава това е решението. Само душата може да ни направи щастливи, нека я послушаме. Да не се осланяме на пресметливия разум, който добре калкулира за и против, винаги знае какво е нужно в момента и обикновено казва – не сега. 
Ако нямаме възможност да се върнем към мястото на носталгичния копнеж, то можем да създадем около себе си обстановка, която прилича и напомня за него. Да говорим по-често с близките по телефона и да им разказваме за нашите чувства и преживявания, да отворим пред тях празнотата в сърцето, да споделим, да преживеем с тях, защото те ще са съпричастни и най-добре ще ни разберат. 
Дори и да поплачем, важното е да се освободим, да излеем тъгата навън и да не я затваряме навътре, където тя оставя белези. Да чуем нежния шепот на душата ни, да я обичаме, да я прегърнем и да й кажем – да така е, имаш право, ще направя както искаш. Тогава разумът ще се радва, душата ще пее, те ще са единни и ние вече ще летим към любимата земя, към любимите хора. Има смисъл в това.
 
Прочетено 786 пъти Последна промяна от Вторник, 19 Декември 2017 09:41
Регистрирай се за да оставиш коментар
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…