All for Joomla All for Webmasters
Художникът Александър Алексиев – Хофарт за изложбите в чужбина, за произхода на българите и за корените

Визитка:
Д-р Александър Алексиев - Хофарт е роден през 1960 г. в гр. Плиска, България.

 

Завършва Художествената академия в София през 1992 г. – специалност живопис – в курса на проф. Петър Михайлов и проф. Андрей Даниел.

 

Член е на Съюза на българските художници от 1994 година. „Хофарт“ е негов творчески псевдоним. Като автор на рок-музика, той е член и на сдружението „Мюзикаутор“. 

 

Като художник А. Хофарт работи предимно в областта на традиционната реалистична живопис и реализира търсения в широк диапазон от портрет и голо тяло, многофигурна батална композиция, пейзаж и натюрморт.
Най-известните му платна са „Аспарух преминава р. Дунав“ и „Тервел разбива арабите“, включени в поредица от албуми и учебници.

 

Участва в множество общи изложби, предимно в София, а самостоятелните му изяви освен в България, са основно в Япония (Токио) през 1995 г. и в САЩ (Ню Йорк, Бостън, Роуд Айлънд) в края на 90-те години. 

 

Освен живописец, д-р Александър Алексиев - Хофарт е научен изследовател. Защитава успешно дисертация върху ранносредновековното българско изкуство през 2018 г. В изкуствоведската си дейност той се занимава с проучвания в областта на древнобългарския етногенезис и културогенезис. 

 

Г-н Алексиев, разкажете ни повече за творческия си синомим Хофарт, чието име е принадлежало на Вашия род от Лайпциг.

- За фамилията Хофарт (Hoffart) и нейното битие, свързано с Лайпциг в Германия, знам само отделни фрагменти. Със сигурност от там идва в България моят прадядо Йосиф Хофарт през 1900 година, напускайки родовата рамка.

 

Той се установява в гр. Плиска. Но малко след него, в едно от съседните села на Шуменска община, с. Царев брод, се появява и по-голямата му сестра Магдалене Хофарт. Знам, че е била монахиня в тамошния католически манастир „св. Бенедикт“ (Dioecesis Nicopolitanus), осветен през 1910 г. (съществува и сега), за който през 1913 г. отец Франц Крингс търси сестри-бенедиктинки от Тутцинг/Германия. По-късно тя е погребана там. 

 

Разширената история е следната: От първия си брак Йосиф Хофарт има две момчета – Александър (моят дядо) и Петър. Бил е технически грамотен човек (в Германия е учил в техникум за локомотивен машинист) и е владеел пет езика. През войните в началото на XX в. Йосиф е мобилизиран в българската армия. На румънския фронт той попада в плен, но пристига известие, че е убит. Майката създава друга връзка и заминава за Сърбия (в Белград) с двете деца. 

 

През това време Йосиф е освободен и според тогавашните закони, изисква връщането им. Водейки децата, майката (отново бременна) пристига до Русе с кораб, след което ги оставя на бащата в Плиска и се качва на файтон по обратния маршрут. Тогава дядо ми е бил на 5 годинки, а Петър – на 4 годинки. И на 90 години, дядо си спомняше как са бягали и са плакали подир файтона. 

 

След сключването на втори брак от Йосиф, двете деца остават без надзор. Намерени са да спят в една купа слама и са прибрани на грижите на кметството в Плиска до навършване на 7 годишна възраст, след което ги отдават като чираци в по-заможните домове. Един такъв дом е този, на моята баба. 

 

Александър (дядо ми) остава в България и прави успешна състезателна и треньорска кариера по конен спорт. Печелил е много национални и международни състезания. 

 

Преди края на Втората световна война, Петер Хофарт отива в Германия и с времето там създава голямо семейство с девет деца. Изявява се като общественик и става кмет на с. Веле (Welle), в близост до Щендал. Много по-късно установихме контакти с някои от неговите деца. 

 

Стана така, че израснах при моите баба и дядо в известния коневъден център Кабиюк (днес Коньовец). Дядо ми беше респектиращ човек. Животът и спортът го бяха научили на желязна дисциплина и хъс за победата. Аз също попаднах под тези изисквания.

 

За мен състезателните коне се превърнаха в особено интензивни детски впечатления и може би първите ми наивни рисунки са неизменно свързани с тях. Много по-късно избрах за арт-псевдоним немското фамилно име на дядо ми – Хофарт. Тази проекция ме кара да си спомням за мъжкия му код и да го нося като родов знак и отговорност. 

 

Вярвате ли в родовата сила, в енергията/ енергетиката на рода?

- Родовата принадлежност и родовият контракт са били особено силни психологични полета в древните общности. Те произтичат от колективните недра на съзнанието.

 

Тази верига от взаимовръзки, засягаща темата за паметта и приемствеността в културата, има отношение към въпроса за идентичността, т.е. към въображението за себе си. 

 

Доколкото в тази родовост протича наследяването на отпечатъци (Engramme – К.Г.Юнг), качества и поведенчески модели, тя може да се интерпретира и като транслатор на родовата енергия. 

 

Рисуването е било Ваш скрит талант или… Имате и други дарби: музика, наука… Вдъхновява ви историята, голото тяло, природата/ мистиката.

.- Рисуването за мен е било непрекъснато изкушение във всичките ми етапи на формирането. То беше спонтанност, идваща от неизвестното, която ме следваше (или пък аз нея?). В този смисъл то не бе внезапност и връхлитане.

 

Беше особено състояние да изразиш, да „извадиш“ и да постигнеш образ. В ранната си възраст никога не съм натоварвал рисуването с професионални очаквания. Едва в годините на Художествената академия в София (1987-1992) започнах да усещам как въвеждам нови изисквания към изображението.

 

То се превърна в многопланова гледна точка/позиция, в авторски фокус. Станах по-взискателен към замисъла, към композицията и колорита. Станах художник! 

 

Различните теми са различни поводи за художествено присъствие, но и на самонаблюдения. Защото докато художникът изследва и изразява във визия, изображението се явява „следа“ (диаграма) на целия психологически комплекс, която отвежда обратно към характеристиките на художника и неговата партитура на вдъхновението.

Темите са и репертоар, и изпитание за интелекта. Те разширяват съзнанието в търсенето и постигането на собствен естетически художествен „текст“. 

 

Какъв е Вашия поглед за голото тяло, актът…
-Една от „вечните теми“ в изкуството е голото тяло. В световното изкуство особено място заема женското голо тяло. И в Античността то е своеобразен естетически център, през който са редуцирани много сюжети.

 

Тялото носи силен природен контекст. Във всяка епоха голото женско тяло е някаква самодостатъчна откровеност, „облечено“ в естетическите норми на съответната култура. В изкуството то е ценностно присъствие и състояние, подчинено на авторската мярка, през която надничат вербалните похвати на поетичното мислене.

 

Ето защо тази тема намира присъствие и в моята тишина над палитрата с цветове.
Да, днес голото тяло се използва безогледно и като рекламен атрибут, въведен в ниския диапазон на инстинктите, узаконени в развлекателните регресиращи форми на масовата култура. Екстравертната нагласа на съвременната цивилизация допусна твърде много компромиси в културните визуални възприятия (навиците на гледане) и рациото.

 

Субектът е обсебен от ентусиазма по нови факти (близък до екшън-сугестията), като буен поток от случването, докато светът на добрите стари идеи, носещи културни основания, остава … в музейно заточение.

 

Ето защо темата за „голото тяло“ става много лична позиция и „хигиена“ на възприемащото, индивидуално постигнато съзнание, ориентирано върху ценности, а не върху ценоразписи. 

 

Представете последната си изложба „Цветогледи“ в  галерия ЛИК  в София.
- Ако приемем, че изкуството е „функция на душата“, веднага трябва да се съгласим, че такава функция ни отвежда към разбирането за „Смисъл“. Следователно, ние се оказваме пред дълбинната цел на комуникативен обмен (предаване-приемане). А това значи, че и душата подлежи на изразяване върху понятия, т.е. върху език (знаци, речник и правила). 

 

В моето разбиране за изкуството аз споделям онази творческа нагласа, която е базирана върху визуално (или сетивно) постижим смисъл, някъде явен, някъде иносказателен. В тази посока, не намирам основания в пределното възприемане на онова хипертрофирало авторство и претенцията му за някаква отвъдна пост-социална достатъчност. То е като мълчанието, макар и в потенциала на някакъв език или като паузата в музиката, настъпила в хода на някаква тоналност. 

 

Навремето Йосиф Бродский бе казал, че „изкуството е нашата видова цел“. А това ни въвежда в културно съучастие. Ако изкуството е някакъв език, то изображенията са „Текст“ на този език. Няма съдържание (информация), която може да бъде предадена вън от конкретна структура (т.е. текст). Когато връзката между естествения език и вторичните езици, каквото е изкуството или религията, е стабилна, говорим за балансирано културно поле.

 

Именно при тези условия изобразителното изкуство реализира своите цели (като целево усилие върху смисъл), което още веднъж подчертава социалната му природа. Но това показва, че в посока на съдържанието му, то е възможно само при условията на опит, приемственост и интелект (способността да предава, да съхранява, да създава и да възпроизвежда информация – Ю. М. Лотман). 

 

В подредбата на настоящата експозиция са включени картини от различни етапи в творческата ми дейност. В този смисъл тя се явява ретроспективна. В по-голямата част от картините лесно се забелязва вписването им в диапазона на традиционния подход в пейзажа, тръгващ от авторското преживяване на различните мотиви в живопис.

 

Много от тях са извадки от живи пленерни ситуации като „извоюван кадър“ от непосредствените впечатления, пречупени през вътрешните авторски регистрации и естетическа норма. Пейзажните мотиви отразяват работния процес на оценката, започващ от диалозите на цветовете върху палитрата до тяхното постигнато съгласие, пренесено върху платното. 

 

Цикълът „Дух и материя“ е по-различен като авторско позициониране, като израз и внушение. Неговите теми се доближават до чувствените архетипи, в които обитават съдържания на несъзнаваното и едва напъпили съдържания на съзнанието.

 

Цикълът засяга темата за космичната утроба като изходно състояние, от която светът ще попадне в пелените на митологичното означаване, отключено от мисията на светлината (като културен агент) да „чете“ проявеното. Цикълът е провокиран от пребиваването ми в САЩ през 1998 г., от попадането ми в рязката другост на един рационализиран вещевизъм – структури от тежки и респектиращи късове, в които всичко еднаквее претенциозно. 

 

Ние живеем в сумата от Природа и Култура. Доколкото първата е базова и стабилна, втората е оплетена от колебаещи се конотации и съображения, трасиращи историчността на разума (т.е. на субекта). Но в антропоцентричният си ентусиазъм модерния човек обитава илюзията, че не Природата „мисли“ и задава субекта (параметризиран в граници), а че човекът „мисли“ Природата (върху сетивния си ресурс и идеологическите клишета). Кой е „квартирантът“? 

 

Според съотношението на безкрайното към крайното, аз приемам, че Природата е онзи потенциал, в който намират място проекциите на човешкото съзидателно адаптиране, в режим на комуникация (т.е. на култура и на изкуство). Ето защо тя не е просто суровина за цивилизацията на субекта, ментално вдъхновен от консумирането и от автохипнозата си на властелин.

Г-н Алексиев-Хофарт, трудно ли се прави изложба в чужбина?
- От опит знам, че българските художници трудно стигат до изложби и реализация на чуждестранен терен. Рисковете са заложени и в самото естество на различните култури, доколкото възникналите текстове в една култура се стремят да наподобят своята културна аудитория, а аудиторията – да изрази тези текстове.

 

Друг фактор е модата, актуална към определен регион (визуалната култура и навикът на гледане в нея). Като някакъв компенсиращ механизъм може да послужи обстоятелството, когато художниците са представени на достатъчно авторитетно ниво навън. 

 

В личен план, въпреки социалните неудобства, пандемията, която преживяхме, ме организира. Успях да довърша книгата си по темата на защитената дисертация и успях да организирам настоящата изложба. 

 

Като учен се интересувате от древнобългарския етногенезис и културогенезис. Това е била и темата на ваша монография , представена във Виена, в дом“Витгенщайн“ през 2003 г. –„Българите – произход и духовни корени“.

- Като изкуствовед, в центъра на моите интереси е древнобългарският културогенезис, поставен в контекста на данните за етногенезиса на обществото, реализирано под името българи. Проблемът е многопластов.

 

Разположен е в цялото ветрило от научни дисциплини, занимаващи се с историческите изследвания. Що се отнася до образците на официалното българското изобразително изкуство от времето на Ранното средновековие, може да се обобщи, че то отразява мотиви на едно високо развито митологично съзнание, в условията на до-книжовна устна култура, в рамките на собствен държавнически проект. 

 


Ранносредновековната българска култура няма нищо общо с несъстоятелните хипотези за шаманството, анимистичните култове и тенгрианството на тюркските формации от степния коридор след IV век. (Погрешната ориентация тръгва в методологичните несъвършенства на амбициозната историческа наука от епохата на Просвещението – енциклопедичният проект под редакцията на Дидро-Д’Аламбер в Т.V от 1778 г.)

 

Нейните вътрешни настройки са в отношение с космологичните възгледи на сако-сарматските народи, принадлежащи към ираноезичния сектор, обитаващи най-общо земите на Скития. Последните установени историографски и картографски данни сочат един и същ географски периметър, с който се свързва възникването на етноса – земите на Средноазиатското двуречие (между р. Сърдаря и р. Амударя), където е разположена областта Палгар/Баргар/Паргар (по поречието на р. Зеравшан).

 

Това са земи на старата културно-историческа област Согдиана. В този район се намира и древният град Бакат/Вагкат, посочен в сведенията на ранновизантийския историк Теофилакт Симоката (VII в.) като построен от оногурите/оногундури (народът към който принадлежи владетелския род на Аспарух). Върху стари сведения, в същия район арменският историк, географ и философ Вардан Аравелци (XIII в.) разполага в интерполация „земите на булгхарите“, съответстващи на планинския участък от Согдиана. 

 

Новите ДНК анализи категорично отхвърлят хипотезата за българската принадлежност към тюркската етногенеза. В този порядък, на преосмисляне се подлагат и старите езикови теории, утвърдени в съветската лингвистика за предполагаемото тюркоезичие на древните българи. Езикът на Кубрат и Аспарух от VII в. не е документиран.

 

Но представата за българския език попада в лингвистичните класификации на тюркските езици като „мъртъв“ Nord-West-Turkisch диалект (В.В.Радлов/1882; Н.А.Баскаков/1952), поради няколко надписа от надгробия, намерени в земите на бившата Волжка Булгария, едва от XIII-XIV век (т.е. след монголското нашествие).

 

Според тази хипотеза, днешните чуваши (хуни-савири по произход!), живеещи в тези земи, не били тюркоезични, а били тюркизирани от друг народ, поради което се предполага, че това трябва да са българите. Широкото етно-конвертиране настъпило тук между XI-XIII в., вече включва фини, угри и тюрки, като водещата езикова тенденция е придобила характер на диалектен сбор от късния огузо-кипчакски тип („обикновен тюркски“).

 

Парадоксът е, че същите съветски теоретици, които препоръчват в таблици тюркоезичието на българите, се провалят в прочита на единствения автентичен български документ – Именникът на българските владетели.
Иконографският и иконологичен анализ на някои водещи образци на българското изкуство като Мадарският релеф или съкровищните български комплекси, също показаха, че възгледът, изпълнението и интерпретацията на тези художествени обекти не споделят историческите, културните и религиозни екстраполации на някои съветски археолози, които свързваха еднозначно етногенетичния профил и възгледите на древните българи с представите на древнотюркската популация (М. И. Артамонов; С. Г. Клящорний и др.). 

 

Що се отнася до данните от Именника на българските владетели, от тях става ясно, че те отразяват историчността на един и същ етнос, на една и съща държавническа традиция, династично оглавена от българския аристократичен род Дуло.

 

В този смисъл, като писмен паметник, културно замислен в Дунавска България от времето на Аспарух, той отразява неразривното единство със Стара Велика България на Кубрат в непрекъснатост, т.е. като един и същ политически проект, но в различна географска обстановка.

 

Ето защо 681 г. се явява само частен план в българската държавност. Статутът на Именника го превръща в обект на културна приемственост, т.е. на официална българска културна памет. Но в него няма нищо собствено хунско или тюркско.

 

Антропонимията е източноиранска. А както установяват последните изследвания, календарният инструментариум на т. нар. индо-сакски 12-годишен будистки „Слънчево-юпитерен“ зооморфен календар, също се съотнася към традициите, разпространени в Средна Азия, преди тази календарна схема да стане „китайска“ и да се инкорпорира в 60-годишният китайски цикъл.

Едно интервю на Светлана Желева и Десислав Паяков

  .
 
 
 

 

Прочетено 263 пъти Последна промяна от Събота, 04 Юни 2022 10:38
Регистрирай се за да оставиш коментар
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…