С мултимедийния проект "Светлина и дух" бе поставено началото на честванията на 140-ата годишнина от рождението на Владимир Димитров-Майстора. Творбата на доц. д-р Венелин Шурелов беше представена в Българската телеграфна агенция. Съорганизатори са БТА и НДФ "13 века България".
"Искаме да дадем един знак към българите, че това е действително национално честване. Затова началото полагаме днес, 1-и февруари 2022 г. в БТА. Голямата ни цел, освен да разказваме за днешния ден, е да пазим паметта на България, защото всяко развитие трябва да стъпва на приемственост.
Почитането към другия в България често пъти е било проблематично, а Владимир Димитров-Майстора е пример за човек, който действително се отнасял с голяма почит към другия", каза генералният директор на БТА Кирил Вълчев.
На днешната дата- 1.02.1882 година е роден Владимир Димитров- Майстора.
Васил Стоилов, друг уникален художник, близък приятел и почитател на Майстора, е оставил спомените си в ръкопис. „Всичко у него не беше като у другите; неговите навици, начин на живот, желанията му, нешлифованият кюстендилски диалект, облеклото и походката, лаконичният и точен отговор на всеки зададен му въпрос…“.
В спомените на Стоилов са съхранени и голяма част от разказите за това как Майстора създавал своите картини. „Обикновено моделът най-напред рисувам, па подире диря най-хубавия фон в градината. Ако е майка с дете, бързам да свърша с детето до обяд, па после с майката. С почивки. Детето вика: „Айде стига.“ Додеяло му. Големо тегло.
Плащах 40 лева на ден. Затова бързах. Към смрачаване започвах природата. Леснотия, ама вятър и мъгла да няма. Обикновено гледах да свърша главата за един ден; ако моделът има да позира и с ръце – тогава продължавах и на другия ден…Обикновено виках другарки на момите, които рисувах, да се разговарят, когато едната позира, та да бъде будна. Вземах по някой път и аз участие в разговорите, но ако говоря, бърка се на работата…
Един ден в Шишковци рисувах селяни, – продължава изповедта на Майстора. – Държат грозде в ръцете си. Понеже времето беше усилно и маранята задушаваше, дадох почивка на моделите и облегнах картината върху дувара на двора. Гроздето беше докарано по форма и тон. Ние се разприказвахме за това-онова, време да мине. Неочаквано за всички ни, току се чу откъм дувара нещо като трак, трак, трак…
Кога се обърнахме, що да видим: кокошките кълват гроздето в картината. Беля работа! Тогава рекох на селяните: „Барем кокошките можем да излъжем.“
Накрая в спомените си Васил Стоилов е записал: За Майстора живописната творба непременно трябва да отразява вечния живот: това беше лайтмотивът на всяка негова мисъл и заключителен акорд на философските му размисли за изкуството…
„Он така го е наредил”, казвал и за природата, и за картините си. В разговор с всеки, употребявал обръщението „Майсторе” и така то станало част от името му още когато бил студент. Знае се, че Майстора не е слагал нито подпис, нито заглавие на картините си.
Винаги плащал на моделите си, а често им подарявал копие от картината, която правел за себе си. На благодетелите си – американецът Джон Оливър Крейн, а по- късно и на българското Министерство на просвещението, надлежно давал всички нарисувани картини.
Дълговете си плащал редовно, не обичал да е богат. Обичал да странства не само географски, но и във времето и пространството и не само физически, но и с духа си, за да премери сили с великите в Париж, Рим, Неапол, Венеция, Лондон, Дрезден, Мюнхен, Прага, Америка. Рисувал из селата по поречието на Струма, Шишманица.
Моралът бил над всичко за Майстора. Той смятал, че изкуството е свещенодействие. „Без дух може ли да се върши работа? Не може да се построи общество без дух и вяра ...", казал веднъж той. И даже когато рисува само цвете, то пак е свързано с идеята за вечния живот. Вярва в доброто, следва стъпките на Христа и в последния си миг изповяда, че душата му е безсмъртна.
Неговото верую е, че "живописната творба има две точки: естетическа и етическа - да усъвършенства вкуса ни, та да станем чрез нея естети и да добием по- човечни качества, да знаем какво да вършим и какво да не вършим".
На децата раздавал скъпи бонбони, на моделите – също, за да не заспят докато ги рисува. Помнят се много случаи, когато при вида на бос бедняк Майстора свалял обувките си и ги подарявал.
Евга Димитрова Стоянова е била една от девойките- модели на Майстора. В нейните спомени тя споменава: "Майстора много обичаше постен боб, защото месо никога не ядеше."
Веднъж децата го запитали защо не яде месо и той, обръщайки се към бащата на едно от тях, казал: "Ето, Кольо, ти сега ще запрегнеш кравите и ще отидеш да работиш с тях, ще докараш отавата. Друг път ще ходиш да ореш, да си прекараш ябълките, гроздето или пък да свършиш някаква друга работа. Те са ти първи помощници.
Даже вечер, когато заедно сте грохнали от работа, ти ще ги запрегнеш в колата, ще се качиш в нея и те ще те докарат до дома. През това време ти си почиваш, а те продължават да работят. Дават ти мляко, от което получаваш масло, извара и сирене- помагат ти в изхранването на семейството. За всичко това, за благодарност ти ги заколиш и изядеш. Не ти ли е съвестно? Аз не мога така, на мен ми е съвестно.
Не е честно спрямо животните. Защо да не ползваме от тях само млякото, маслото, сиренето, яйцата? Защо да не се храним само с това, което ни дава земята- плодове и зеленчуци?".
Обичал Толстой, принципите му и бил близък приятел с Николай Лилиев, както и с художника Борис Георгиев. Отхвърля нормите на академичните течения по това време и се връща към корените на изобразителното изкуство - рисунката, чистата техника и категоричния цвят. Макар картините му да са с теми, предимно от селото и обикновените хора, той е обиколил големите столици на Европа и името му на велик художник е всепризнато.
Най-личните картини на Майстора са неговите женски портрети. Той остава неженен и сякаш всичката любов, на която човек е способен, е въплътена в тези изящни, пълнокръвни портрети. Идеализацията на българката, доближаваща физическата й красота до висотата на морала и ценностите, е забележителен връх в портретната живопис. Картините на Майстора са най-красивото обяснение в любов, което българката някога е получавала.
