Росица Якобс е родена през 1971 г., завършила е Немската гимназия в София. През 1991 г. идва във Виена, където е завършила философия, холандска филология и право. През 2002 г. защитава във Виенския университет дисертация по международно данъчно право. 

От 2002 г., за дълго време, Росица живее в Нидерландия, където работи като специалист по данъчно и корпоративно право в Амстердам и Ротердарм. 

През 2008 г. тя претърпява много тежка автомобилна катастрофа, в която оцелява като по чудо, но изпада в дълбока кома, след което се оказва, че е парализирана от врата надолу. 

В своята книга „Умрях, за да живея“ Росица разказва всичките си преживявания както по време на дълбоката кома, така и до пълното си възстановяване от всички травми, които е претърпяла по време на злополуката. 

Днес Якобс живее между Виена и Банско и пише книги.

Г-жо Якобс, защо да прочетем твоята книга?

- Написах тази книга, за да разкажа на хората за това, че отвъд онова което смятаме за възможно има едно необятно пространство, където се случват неща, които никога не си представяли за възможни. Моята книга разказва как в следствие на една тежка автомобилна злополука и многобройни травми, три от които всяка сама по себе си смъртоносни, нито една от прогнозите на лекарите не се осъществи.

След въпросната автомобилна злополука аз съм откарана и лекувана в една от трите най-добри Университетски болници на Нидерландия, която се смята и за една от десетте най-добри болници на Европа, т.е. лекувана съм с най-доброто, което съвременната научна медицина може да предложи и като научно познание, и като материална база. И въпреки това прогнозите на лекарите бяха отчайващи. Но аз се възстанових на 100%, че даже и на 120%! 

Затова написах тази книга, за да кажа особено на онези, които са се сблъскали с трагична или критична ситуация в живота си: „Хора, във всеки един от нас има заложена неподозирана и невероятна, нечовешка сила, затова чуйте себе си."

Успешното решение на проблема ви, щастливата развръзка на трагедиите, които ни сполетяват е в самите нас. Но няма готова рецепта, която да следваме, няма един общ вече утъпкан път към решението или към спасението, всеки сам е пътят към решението на проблема си, всеки сам прокарва пътя си отвъд възможното, пять си към чудото. 

Откъде дойде този импулс изобщо да напишеш книга? Води ли си дневници? Книгата имаше ли за теб терапевтичен момент- напр. пишеш, за да оздравееш? Писането като терапия?

- Още докато лежах по болниците и рехабилитационните клиники, аз си мислех, че един ден като се оправя, ще разкажа през какво преминах и как се борих с всички сили, за да се възстановя напълно. Тъй като аз усещах и „знаех“ с всяка клетка на тялото си, че ще се възстановя на 100%, независимо от мрачните прогнози на лекарите.

Тъй като при катастрофата аз съм понесла много тежки мозъчни травми (8 или повече мозъчни кръвоизлива) и счупване на втория шиен прешлен С2, аз веднага съм изпаднала в дълбока кома, тъй че от самата катастрофа не си спомням нищо. 

След 5- 6 дена аз съм се събудила от дълбоката кома, но още 3 три седмици лекарите са ме държали в изкуствена кома, за да може тялото ми необезпокоявано да се възстановява, а и аз да не усещам невероятно силните болки.

Информацията за онова, което се е случвало в този период черпех от дневниците на майка ми, която заедно с брат ми е пристигнала в Нидерландия за по-малко от 24 часа след като получават известие, че аз съм в критично положение в болницата. Както и от писмата, които тогавашният ми партньор Дафнис ми беше писал всеки ден, докато съм била в кома. 

Когато човек изпадне в такава критична ситуация в каквато бях изпаднала аз на онзи 25 март 2008 г., наистина на живот и смърт, когато всички около мен ми казваха, че ще трябва да се примиря, че оттук нататък ще живея като инвалид, че няма спасение, това събуди в мен една неподозирана дотогава сила. 

Почувствах тази невероятно мощна сила в себе си, която всеки ден ме тласкаше да се боря и не ме оставяше да се предавам, докато не се възстанових напълно, както физически, така и умствено/когнитивно и не на последно място – професионално.

Понякога бях толкова уморена, даже отчаяна, защото по пътя си към пълното възстановяване редовно претърпявах провали и неуспехи и нямах сили да се боря още, не исках да продължавам. Но онази невероятна сила в мен ме влачеше напред и не ме оставяше, даже когато плачех и се вайках, че не мога и не искам повече да се боря. 

И точно тази сила, която ме вдигна на крака и ме държеше здраво, докато не постигнах окончателно и пълно изцеление, не ме остави, докато не написах тази книга. Вече бяха минали години след въпросната катастрофа от март 2008, но аз продължавах да мисля и да се опитвам да си обясня какво точно се случи тогава. 

Как те промени самият инцидент?

- Инцидентът и близкото до смъртта изживяване, което изпитах докато съм била в дълбока кома промениха изцяло начина, по който гледам на хората около мен, на живота и на света изобщо. Излизайки извън материалното си тяло, аз изживях невероятното блаженство на това да бъдеш частица от цялото, от единното.

В онзи момент аз бях малка част от една всеобхватна искряща светлина, която същевременно беше и топлина, и обич, нежност и закрила. Тогава изпитах едно невероятно блаженство и спокойствие, че на мен нищо лошо не можеше да ми се случи, тъй като цялото не може да загине или да пропадне. 

В забързаното ни ежедневие ние едва ли си даваме сметка, че когато сме разделени и даже противопоставени един на друг, ние сме слаби и уязвими. Когато всичко, което правим, е насочено единствено към това да придобиваме неща за себе си и за нашето семейство, да работим за това на мен да ми е добре, когато всичко се свежда до Аз, Мен, пак Аз, Аз, Аз, Моето и прочие, ние губим целостта и започваме да изпадаме в зависимости.

Едва когато ни стане важно да даваме на другите, да им помагаме, защото и те като нас са част от същата онази цялост, където сме и ние, когато ни стане истински важно не само аз да съм добре, но и съседите ми да са добре, то това би бил един далеч по-хубав и хармоничен свят. 

Инцидентът и най-вече близкото до смъртта изживяване ме направиха по-открита, по-човечна, по-внимателна, по-щастлива и доволна, откогато и да било преди. И най-вече - направиха ме истински загрижена и искрено заинтересувана за онова на хората около мен да им е добре и породиха в мен потребността да помагам. 

Промени ли по някакъв начин и хората около теб?

- Когато човек реши да променя света за по-добро, то той/ тя трябва да е промяната, които би искал/а да постигне. В ежедневието си и в общуването си с хора аз много промених начина, по който се изразявам, от какво се интересувам и как се държа с другите. Сега съм много по-открита, по- истинска, по-сърдечна отпреди.

Страхът изцяло изчезна от живота ми и в този смисъл мен не ме е страх, че хората могат да ме използват или да злоупотребяват с откитостта ми, затова и няма от какво да се пазя. И ето оказва се, че този начин на общуване е "заразен". Близките ми, семейството ми и всички хора, с които общувам било професионално, било частно, стават по-открити, по- искренни, по-услужливи, по-внимателни.

Общуването между хората трябва да носи радост, даже когато отивам в Общината да оправям административни въпроси често успявам да доведа служителя/ служителката до това да си кажем нещо хубаво, до това да си направим един комплимент, та дори и до смях. 

Би ли написала нова книга на друга тематика напр- емиграцията напр., други твои любими теми…

- О да! Аз вече пиша следващата си книга, но тематиката и жанра засега ще оставя тайна. 

Живяла си и  в Холандия, учила си в Австрия, какво мислиш за живота в емиграция. С какво не можеш да свикнеш още?

- Животът в емиграция води до това, че ти никога не си не можеш да бъдеш един/ една от тях.

В моя случай, с оглед на завидното ми интелектуално, професионално и обществено положение, когато никой в Нидерландия вече не гледаше на мен като на чужденка, в един момент самата аз реших, че не желая да бъда част от тях. Та дори и да пиша и да говоря холандски по-добре от почти всички холандци, които познавам, тъй като съм завършила Холандска филология. 

Всеки от нас си има място на този свят. 32 години аз живях в различни държави и си търсех мястото. И ето най-сетне го намерих: Банско и Виена. 

Какво ти харесва във Виена? С какво още те привлича?

- Виена е градът с най-високо качество на живота не само според световните статистики от последните 5-6 години, но и според моето лично усещане. Като стандарт на живота има и много по-добри места от Виена, където се печели значително повече: Амстердам, Лондон, САЩ. Но по тези места всичко се свежда до пари и човек живее, за да работи от сутрин до вечер. Казвам го от собствен опит! Това ли е важното в живота- печеленето на все повече и повече пари? 

Във Виена и най-малкото нещо, като това да отида да ям сладолед на Шведенплатц или да сляза долу да купя земели и кроасани за закуска, ми носи неимоверна радост. Това е за мен онова, за което си струва да живеем във Виена. 

Ти говориш перфектно и холандски, харесваш го много като език. Кой език ти харесва повече: немски или холандски, коя е силата на холандския език, който мнозина смятат за вариация на немския език.

- Немският е езикът на който се изразявам най-добре и който смятам за свой роден език. В семейните ни традиции немският език заема централно място, тъй като имаме австрийци в рода ни и аз говоря немски, откакто се помня. 

Колкото до холандския език, то аз завърших Холандска филология по чиста случайност. По време на първото си следване по философия във Виенския Университет, аз много исках да следвам и филология, тъй като тогава аз активно превеждах и езикът като система сама по себе си много силно ме интригуваше.

Немският ми беше много добър и аз знаех прекалено много (завършила съм Немската гимназия в София!), за да следвам Германистика. 

И така тогава избрах Холандска филология, където първо една година учихме само езика, а после цялото филологично следване премина на холандски. Всеки един чужд език е богатство! И така холандският език стана една чудесна придобивка за мен, която разшири и обогати усещането ми за езиците и уменията ми.

Едно интервю на Светлана Желева и Десислав Паяков