Визитка:
Д-р Андрей Младенов е роден в София през 1967 г. Завършва Първа немска езикова гимназия „Проф. Константин Гълъбов“ и медицина в Медицинския университет – София. Специализира в Клиниката по детска хирургия към УМБАЛСМ „Н.И.Пирогов“ и Университетската клиника по детска хирургия в град Кьолн. През 1997 придобива клинична специалност по обща хирургия.
От почти 30 години д-р Младенов работи в областта на клиничните изпитвания, медицината и лекарствените регулации. Бил е на различни експертни и ръководни позиции в компании като Софарма, GlaxoSmithKline, Parexel, BioNtech, IQVIA, Tillotts и Formycon. Занимавал се е и с проектен мениджмънт в областите организационно оптимиране, бизнес развитие, регулаторни стратегии и лекарствено развитие. Понастоящем е мениджър по медицина, лекарствена информация и регулации към фирмата Dr.Falk Pharma, Фрайбург, Германия.
Д-р Младенов има магистърски степени по бизнес администрация и мениджмънт на здравеопазването, както и докторантура в областта на болничното управление. Носител на престижния експертен сертификат RAC на Асоциацията на професионалистите по регулатнорни дейности RAPS.
От 2014 е активен член на Българското дружество във Фрайбург, като през годините заема последователно постовете зам.председател, председател и ковчежник.
Д-р Младенов е човек с широки интереси и посвещава свободното си време на маратони, катерене, водолазене, мотоспорт, ски и туризъм. Обича да готви, да чете книги, да прекарва време със семейството и приятелите си и да се отдава на благотворителност. В хората цени качества като искренност, вярност, взаимност и признателност. Зодия Козирог.

Д-р Младенов, защо станахте лекар и има ли някой/ нещо, което повлия на този избор?

- В гимназиалните ми години беше станал популярен чехословашкият телевизионен сериал „Клиника на края на града“, който пресъздаваше ежедневието на лекарите от една ортопедична клиника. Този филм ме накара дълбоко да се замисля за мисията ни в живота, значението да помагаш на болните и слабите, и често пъти от теб да зависи дали някой ще живее или не. Малко по-късно взех решение да кандидатствам в Медицинска академия – София, ръководена тогава от известния гастроентеролог проф. Атанас Малеев. Моите родителите ме предупреждаваха, че ще бъда първия лекар в рода, без връзки и с перспектива за задължително 5-годишно разпределение в дълбоката провинция. Това, разбира се, не ме отказа.

Вие сте работили в Пирогов, какво Ви дадоха годините там?
- Да, действително започнах работа след конкурс три месеца след завършването си в Детска хирургия на „Пирогов“. Бях научен сътрудник 3-2 степен, което предполага освен рутинната медицинска работа, занимания и с изследователски теми и търсене на иновативни решения в моята област.
В „Пирогов“ работих от края на 1997 г. до края на 1999 г. Бяха трудни години, маркирани със стачки, недоимък, безработица и висока престъпност. На нас лекарите ни беше особено трудно със заплати от по 15-20 германски марки месечно, без лекарства, с амортизирана апаратура, мизерна база и пълен хаос в държавата. Нощем преглеждахме основно проститутки, сводници, ранени бандити и пияни. Помня, че едвам намирах пари да си платя сметките - по едно време се хванахме с мой колега да лепим плочки – обикновено работихме след нощно дежурство и си горяхме така важните ни ръце с теракол.
Тези години ми дадоха много в личен план. Успях да се изградя като млад и перспективен хирург, специализирах със стипендия на Германската академична служба (DAAD) в Детска хирургична клиника на град Кьолн, придобих клинична специалност по обща хирургия, публикувах няколко авторски статии в специализирани научни списания, започнах да се занимавам с въвеждане на лапароскопския метод в детската хирургия, което щеше да е първия опит тогава в България.
Обаче съдбата ми бе отредила друга пътека. След тежко двугодишно боледуване от съчетание на алергичен ринит и астма, причинени от тежка респираторна и контактна алергия към латексовите ръкавици в крайна сметка реших да се откажа от хирургията. На изпроводяк моят шеф изрече паметните думи „Младенов, не съжалявай – хирургията е лошо платен младежки ентусиазъм“. Истина, която до голяма степен е валидна и днес в българското здравеопазване.

Кога и защо решихте да заминете в чужбина? Германия ли бе първия избор или се колебаехте и за други страни? Как избрахте Фрайбург? Обикновено хората се насочват към големите градове с цел повече възможности за работа.
- Аз бях от късните емигранти, избрали в първите си кариерни години патриотичния път на оставане в България. До времето на моето заминаване през октомври 2012 година много неща в родината се промениха за добро – България стана член на Европейския съюз и НАТО, настъпи финансова и политическа стабилност, създадоха се предпоставки за работеща икономика, малкият и среден бизнес разцъфтя. Предприсъединителните и структурни фондове промениха съществено облика на страната – инфраструктура, транспорт, изобилие от магазини, модерен туризъм.
В крайна сметка обаче след 2011 година настъпиха застойни за страната ни години – време на корупция, клиентелизъм, шуробаджанащина, повторна стагнация и политическа безпътица. Тогава работих като медицински директор на Софарма във българския фармацевтичен бранш. Средата ни беше трудна – висока конкуренция, боричкане между генеричната и оригинална индустрия, тромава здравна администрация и голяма корупция по високите етажи. В някакъв момент осъзнах, че няма какво повече да направя за родната индустрия – идеите ми, макар и успешно приложени (така например основно на мен се дължи връщането на пазара на легендарния български медикамент „аналгин-хинин“), не впечатлиха никого. В работата се сблъсквах с постоянна липса на признание, за сметка на това безконечни административни пречки, а най-лошото беше липсата на всякаква перспектива за по-нататъшно професионално развитие.
Един прекрасен ден с мен се свърза млад и симпатичен рекрутер и ми предложи мениджърска позиция в световноизвестната договорна изследователска организация (CRO) Parexel с филиал във Фрайбург. Сякаш на шега се съгласих да се кандидатирам за позицията и след 6 труднички интервюта в крайна сметка получих предложение за работа. Тогава си казах „Сега или никога“ - ако на моите 47 години тогава не бях приел, вероятно нямаше да имам друг кариерен шанс. Другият ми много важен мотив беше да осигуря на двамата си сина добро образование и шанс да учат един ден в университети на световно ниво.

Защо избрахте да работите не като лекар, който лекува, а в областта на европейските регулации на здравеопазването и клиничните изпитвания?
- Всъщност професията експерт по лекарствени регулации сама ме намери – след хирургичната ми кариера попаднах случайно на обява за продуктов мениджър във българския филиал на британската компания GlaxoWellcome. Явих се някак на шега, без да вярвам, че ще бъда избран от 120 кандидати. Все пак след много интервюта и тест по английски ми предложиха доста по-престижната позиция на медицински експерт на представителството за България. Работих там 9 години и срещнах страхотни хора и професионалисти, с повечето от които станахме големи приятели.
Ние, лекарите, които се посвещаваме на документалната работа изповядваме такава филосифия– за разлика от първия фронт ние не лекуваме, но всъщност помагаме на много повече пациенти. Представете си регистрация на ново модерно лекарсто за нелечимо онкозаболяване. Това дава шанс на хиляди хора по света. В лекарската практика не можеш да постигнеш този ефект.

Как се развиха клиничните проучвания в последните години?

- Клиничните проучвания са много важна част от пътя на едно лекарство от лабораторията до пазара. Без тези данни, получени чрез участие на доброволци, не е възможна оценка на безопасността и ефикасността на дадено лекарство. Разбираемо е пациентите и лекарите да искат постоянно най-модерното лечение за всяко заболяване, което задава фактор на спешност пред фармацевтичните компании. Именно затова през последните години в Европейския съюз настъпиха промени, които улесняват и централизират процесите на провеждане на клиничните проучвания. Европейската агенция по лекарствата (EMA) предвиди възможността за единно разрешение на клинично проучване (така наречената система CTRIS), което се провежда в повече от една държави-членки, а това значително го ускорява.
(следва продължение)

Едно интервю на Светлана Желева и Десислав Паяков