От есента на 2016 е гост-преподавател по български език и литература в Университет Виена, Австрия. В периода януари–юни 2003: изследователска стипендия „Ернст Мах“ към Философския факултет на Университет Виена, с научен ръководител проф. д-р Алфред Пфабиган. В периода 2006–2011 преподава български език и литература в Института за славистика на същия университет и в университета „Фридрих Шилер“ в Йена, Германия. Автор е на редица научни статии в специализирани периодични издания и сборници, както и на монографиите: „Яворов. Археология на автора“ (Стигмати, 2002), „Век и краевековие. Позитивизъм и декаданс в българската литература през ХІХ век; аспекти на ориентализма и културната идентичност“ (Карина-М, 2007), „Der unanthologische Trajanov. Die getilgte Dekadenz. Über die Verwandlungen der poetischen Sprache“ [Неантологичният Траянов. Изличеното декадентство. За преображенията на поетическия език] (Dr. Kovač, 2009). Преводач на голямата австрийска писателка Фридерике Майрьокер: „само ЖЕСТОКО седя“ (Ерго, 2019).

1. Българистиката в момента

Да, нека започнем с този може би щекотлив въпрос. Въпреки че много лекторати по български език, литература и култура са закрити, въпреки загубата на голяма фигура за българистиката във Виена като проф. Хайнц Миклас, се осмелявам да твърдя, че българистиката тук не е в упадък, че не е достигнала мъртва точка. От няколко години е създадена мащабна национална програма "Развитие и утвърждаване на българистиката в чужбина", в която са включени университети от България и Институтът за литература при БАН – програма, която съдейства за изграждане на специалисти българисти от чужбина, на които се предлага възможност за научна специализация в България. Жалко е, че тази програма е ориентирана към докторанти, а не и към студенти с изявени филологически интереси. Иначе от Университет Виена бе изпратена в Института за литература (чийто представител съм аз) г-жа Митрева де Зули, която защити през 2024 г. успешно своя докторат към катедрата "Vergleichende Literaturwissenschaft", Университет Виена. Докторатът ѝ вече е издаден като научна монография "Italien in der neubulgarischen Literatur. Eine komparatistische Untersuchung von Motiven, Einflüssen, Intertextualität" (Weidler Buchverlag, Berlin: 2025).
Извън тази политика на българската държава, в Института за славистика, Университет Виена, през ноември 2025 година се състояха ред научни събития (доклади на медиевистична и съвременна литературна проблематика, освен това преводаческа работилница с утвърдения преводач на художествена литература Александър Зицман). Обединени под наслова Klimenttage, те се радваха на успех, бяха тържествено открити в присъствието на представители на Българското посолство във Виена, начело с Нейно превъзходителство г-жа Найденова-Господинова. Приветствам тази инициатива за българистичен ноември, подета от колегите Марчела Олейникова и Иван П. Петров (учен медиевист с перспектива, радващо попълнение на нашия екип). Убедена съм, че Климентовите дни ще се превърнат в традиция и че ще бъдат провеждани през всеки следващ ноември.
Т.е. за мен е много очевидно намерението, българистиката да бъде откроена като явление в научния живот, като активност в публичното пространство чрез събития и тяхната медийна разгласа. Вече, що се отнася до броя на студентите, които наистина се ангажират и обвързват с тази специалност, то те са единици (на фона на нарастващото българско поселение във Виена, спрямо двете български училища "Кирил и Методий" и "Проф. д-р Иван Шишманов"). Единици, ала със силен научен потенциал, наистина отдадени на науката, нека спомена тук няколко имена: Елеонора Атанасова, Леонид Моц, Аня Реш (носители на наградата "Най-добър българист" за годините 2024 и 2025); също така Ирина Русанова, която вече преподава в българското училище "Кирил и Методий"; от миналите години, за периода 2017–2020 година бих споменала Гергана Чучева, Мелани Грубер, Александра Лаврентиев, Бетина Филипс, която все още довършва образованието си при нас и е по принцип отдадена на идеята за българското. Не бива да забравям студенти като Георг Кайл с респектиращата му мастерска работа за Пазарджишкия дамаскин, както и настоящата докторантка към Института по езикознание Полина Михова, която езиковедски ще изследва сборника на българския книжовник от XVIII век Поп Пунчо. Да не забравя иновативната за времето на появата си мастерска работа на Анастасия Калоянова "Диаболизъм и предметност в ранната поетика на Атанас Далчев".

Извън знаменитите студентско-докторантски конференции в Дом Витгенщайн – дело на проф. Румяна Конева и проф. Елизабет Шуре от Университета във Фрайбург, – самата аз успях да организирам през годините няколко научни форума (почти всички финансово подкрепени от Университет Виена). Откроявам най-важните измежду тях, посветени на големите български поети: Яворов (2018); Траянов (2022); Далчев (2024). Студентите, които се включиха с доклади, имат вече и съответните публикации в научната периодика.

Разбира се, погледът ми сега е обърнат към новите ни попълнения – как да ги привлечем, как да ги задържим в орбитата на специалността Българистика. Ясно е, че подобна специалност не може да бъде масово посещавана (освен ако не се сдобие с педагогически профил). В случая обаче е важен до голяма степен емоционалният подтик, носталгията по непознатата и неизживяна Родина, ентусиазмът да си българин. Имам предвид тук конкретно представително лице от българската общност – ученика Стивън Казер, – който е привлечен за каузата Българистика, но ще бъде наш студент едва след две години.
В този смисъл се стремя да създам интерес сред учениците от българските училища, изнасяйки специално за тях литературни лекции. Лично за мен това бяха продуктивни срещи с младите хора, а не рутинен преподавателски ангажимент.

2. Сецесионът в българската литература

Да, има сецесион, не само в изобразителното изкуство и в архитектурата, но и в литературата (силно застъпен в българската поезия от началото на ХХ век докъм 1925 година). Някои литературоведи отъждествяват понятията сецесион и символизъм в литературата, аз се опитвам и се стремя да ги отгранича едно от друго, макар те наистина нерядко и да се припокриват.
Понеже по-нататък ще стане дума за поета Теодор Траянов, да припомня, че неговата емблематична книга "Български балади" (1921) е със сецесионно оформление – със забележителните илюстрации на художника Сирак Скитник (който, между впрочем, се е изявявал и съвсем сериозно като поет – книгата "Изповеди", 1910). Аз обаче издирвам сецесиона в самата поезия от този период – като образи, заимствани от живописта, приложните изкуства, архитектурата (например венци, гирлянди, криле и т.н.), образи, които биват пренесени в художествените текстове. От тогавашните български поети най-завършен (съвършен) автор сецесионист е Емануил Попдимитров. Той не само ползва сецесионни орнаменти в поезията си, и то с естетическа мяра, премислено, а не сляпо следвайки модни тенденции, той илюстрира собствените си творби в сецесионен дух (линк към цикъла "Морско дъно" на Емануил Попдимитров със сецесионно обрамяване от него самия – сп. "Художник"). Той не е бил във Виена, но има формиращи го престои във Франция и в Швейцария. Тогава под различни наименования (Jugendstil, Sezession, Art Nouveau, Modern Style, Stile Floreale, Modernismo) този тип орнаментика добива универсалност в Европа и в САЩ. България не е извън това най-вече общоевропейско течение – оформлението на литературните списания и книги е издържано в този маниер докъм 1925 година, след което се налага експресионистичният тип оформление. Илюстрациите на Сирак Скитник към "Български балади" на Т. Траянов и към "Марионетки" на Чавдар Мутафов бележат този недвусмислен преход: тези сецесионни изображения вече не представляват органично-вегетативна преплетеност на образи, не са лабиринтообразни, а стават геометрически изчистени изображения, където доминира не вълнообразната линия, а стремителната права, както и се появяват характерно повтарящите се, симетрично умножени фигури. (вж. приложението на книгата "Български балади").
Но да се върна към българската поезия тогава и боравенето ѝ със сецесиона. конкретно към Т. Траянов – един истински експонент (представител и продукт) на Виенското краевековие и модерност. При него, както у Емануил Попдимитров, се откриват характерните сецесионни образи (венци, гирлянди, криле, вълни, цветя с направо анималистично въздействие, "с пламнали езици" – лилии, орхидеи; емблематичният за сецесиона мак), ала не тази външна орнаменталност е същностна за ранната му поезия (1905–1909), а нагласата на поета да промисля естетическите императиви на сецесиона от рода на Ver Sacrum/Свещена пролет, да ги подлага на своеобразно идеологическо изпитание в поезията си. Разбира се, от значение е, че Траянов следва архитектура в Техническия университет (мисленето му е белязано от модерните търсения в архитектурата тогава), че живее в IV. район (Викторгасе; Момзенгасе) и че може всекидневно да минава покрай скандалната в онова време (за еснафите от Naschmarkt) сграда на Сецесиона, да съзерцава къщите на Ото Вагнер на Linke Wienzeile и т.н. Траянов е вживян, потопен в тази култура, но е и в състояние дистанцирано да отсъди кое съответства на нейните идеологически и естетически въжделения и кое не. Рецензиите, които публикува тогава в сп. "Художник" през 1905 и 1906 година, за постановката на пиесата "Zwischenspiel" от А. Шницлер, както и за концерта на талантливия български пианист Торчанов, демонстрират неговата компетентност в културата на сецесионното, което, оказва се, може да се прояви и в музиката (проф. Мелцер е наречен от Траянов "сецесионистът от консерваторията").
Представлението на пантомимата "Младият крал" на О. Уайлд (или на "модното ревю", по определението на изследователя Младен Влашки) във Фолкопер през 1914 година, паметна културна проява, в която Траянов се изявява като либретист, а музиката е творение на композира Димитър Караджов, е било триумф за българската колония тогава, връхна точка за сецесионното изкуство, и то в български вариант, що се отнася до костюмите и декора. Димитър Караджов (талантлив постановчик, Künstler в истинския смисъл на думата) създава по-късно пиесата "Die Heilige" (1920) – своеобразен синтез между философията на българското богомилство, стилизирани персонажи от българския приказен фолклор и религиозна драма – и най-вече с декори и костюми, симетрично разполагани на сцената по сецесионен маниер. Орнаментални по византийски образец – не е случайно това, знаем колко натрапливо силна е византийската орнаментика в творчеството на водача на виенските сецесионисти Густав Климт.
Надявам се, че скоро пиесата на преждевременно починалия Димитър Караджов (през 1923), творец с много оригинални идеи, ще се появи на български език (в мой превод) и ще онагледи твърденията ми дотук.

3. Българският краевековен образ на Виена

Бързам веднага да уточня, че изследователят на Виенската модерност Младен Влашки е проучил това проблемно поле в детайли, богато документално. За наше голямо разочарование този образ се оказва по-скоро негативен, отколкото вдъхновяващ.
Но нека маркирам тук поне два подстъпа, ограничени във времето до краевековието, до 1900 година. Първият е свръхпопулярен и важи като неснемаема възприемателска матрица и до днес. Това е едрата опозиция "Запад – Ориент (Балкани)", зададена в знаменитото Алеково произведение "Бай Ганьо" (1895). Виена е не само културната, европейски цивилизована сцена, на която се откроява и изявява некутивираният, примитивен (или формираният в различна културна среда) персонаж – тя е мястото, откъдето този персонаж предприема ред пътувания с търговска цел (Прага, Дрезден), тя е градът, който е изобразен/маркиран от Алеко с конкретни свои топоси (Шьонбрун, Гръцкото кафене, Операта, банята). Но Виена е и място, към което героят, който прекосява пространствата телом, а не духом, остава дълбоко безразличен ("какво ще ѝ гледам на Вената – хора, къщи, салтанати"), т.е. Виена е културно унифицирана за него, не му предлага нищо ново, въпрeки че, както се оказва, той не владее нейния културен код, изпада в комични недоразумения, обърква статуса на жените, с които случаят го среща.
Припомням подробно това, защото подобен негативизъм спрямо имперската столица, безразличие към нейните културни забележителности, възмущение от "танцьорките със сладострастни кълчения" и от похотливите цветопродавачки, ще открием и в очерка на един ерудиран автор, на авторитетния д-р Кръстев, редактора на елитарното списание "Мисъл" (1892 – 1907), където всъщност са публикувани Алековите "невероятни разкази за един съвременен българин". В текста си "По чужбина. В Вена (един откъслек)" от същата 1895 година д-р Кръстев проявява удивително сходна на Алековия герой нечувствителност към цивилизационните и културни достижения на Виена (а би трябвало да има като база за сравнение най-малкото Лайпциг, където е завършил философия). Една нечувствителност, недокоснатост на сетивата, която се дължи вероятно на изначална предубеденост към това място, където бивши български управници и кметове прахосват големи суми по казината. Единственото, пред което д-р Кръстев не може да остане безразличен и изпада във възторг, е вътрешната архитектура на Музея на изкуствата.
Не бива да мислим обаче, че тогавашните българи, пребиваващи във Виена за по-дълго, са се отличавали с подобна индиферентност. Рецензията на Т. Траянов за концерта на пианиста Торчанов съдържа ценно сведение: концертът се състои в Bösendorfersaal – "скъп олтар на концертната музика", пианистът е наречен от своя маестро "български Пандаревски". Разбира се, изказано е и огорчението, че "от голямата българска колония за жалост и укор присъстват десетина студенти само".
Че българите не са представлявали в онзи период (края на XIX – началото на XX век) единствено еманация на примитивния балкански тип, а са били начетени, с изискани маниери и с амбиции, вграждащи се в съответната среда (каквито именно са някои от спътниците на Бай Ганьо из Европа), свидетелства този знаменателен за мен откъс от началото на един голям европейски роман – "Strudlhofstiege" (1951) от Хаймито фон Додерер (българското заглавие на творбата гласи – "Мелцер и мъдростта на годините" от 1984 г.):
"Solche Rumänen oder Bulgaren hat es zu Wien immer gegeben, meist im Umkreise der Universität oder der Musikakademie. Man war sie gewohnt: ihre Art zu sprechen, die immer mehr dem Österreichischen sich durchsetzte, ihre dicken Haarwirbeln über der Stirn, ihre Gewohnheit, stets in den besten Villenvierteln zu wohnen, denn alle diese jungen Herren aus Bukarest oder Sofia waren wohlhabend oder hatten wohlhabende Väter. Sie blieben durchaus Fremde (denen aus der Heimat andauernd ungeheure Pakete mit ihren nationalen Leckerbissen zugingen), nicht so konsolidiert fremd wie die Norddeutschen zwar, sondern mehr sozusagen, hiesige Einrichtung, dennoch eben "Balkaneser", weil auch bei ihnen sich das Spezifische ihres Sprechtones nicht ganz verlor."
От пространния цитат можем да научим, въпреки че тук е визирано времето на 20-те години на ХХ век, че румънците/българите са прилежни студенти, произхождащи от заможни семейства и затова желани наематели в престижни виенски райони. Фиксирана е склонността им, тяхното влечение към сложни науки и изкуство, както и тяхната адаптивност спрямо средата. Наистина по-нататък в романа се появява персонажът-двигател на действието д-р Борис Николаус Негрия, наречен от разказвача "Invasionist" и "Durchbrecher". Изобщо персонаж, характеризиран с пробивната си сила, ала все пак изискан, наясно с културния код на общуване, за разлика от Бай Ганьо.

4. Автентичният Траянов
В масовото съзнание, известно е, се налагат удобни, клиширано огрубени представи за големите (респ. българските) автори. Разбира се, тези представи имат корените си в самото творчество на авторите или в утвърдени интерпретации за тях, но те биват полагани върху авторовия образ като неснемаеми етикети, които възпрепятстват същинското вглеждане/проникване в даден авторов свят, осуетяват досега до автентичния художествен свят. Какво имам предвид? Например, Ботевият лирически човек (герой) не само "силно люби и мрази", той се отличава със сложен вътрешен свят, където ценностите са подлагани на разтърсваща, нерядко унищожителна рефлексия (т.е. той не е единствено емоционално афектиран тип, а личност, белязана и от гениална мисловност); Вазов не е само "патриарх на българската литература", а модерен автор, предусетил и задал в ред свои творби импресионистично-символистичното светоизживяване, създал иновативни повествования като повестта "Чичовци" (1885) и "Кардашев на лов" (1895); поезията на Яворов е не само раздвоена между демонично и ангелическо, а бележи изключително интригуващо развитие с преломите и преозначаванията в художествения си изказ – самият поет е направил немалко, за да разполови (в поетическите си книги) своето творчество между ранна, реалистична, достъпна поетика и късен, символистично закодиран език, който подлежи на безброй тълкувания. В този смисъл Яворов е не само изключително одарен поет, втора еманация на българския гений след Ботев, но и автор на поезия, която сам промислено разпределя и обособява в различни периоди, един авторефлексивен и спекулативен автор от голяма величина...
Разбира се, не може да се изисква от читателя-ценител на българската литература професионална вещина на изследовател и не заради това правя това встъпление. Тръгвам отдалеч, от Ботев, за да стигна до Траянов и до наложилата се през десетилетията (за съжаление и време на премълчаване или на преиначаване на представата за поезията му) неистинска, несъщинска, подправена негова поетическа физиономия. Огрубените клишета, с които Траянов е обозначаван, са от рода на "правоверен символист" или на направилия мощни пробиви в символистичната поетика поет, чрез изключителната своя книга "Български балади" (1921). През последните години изследователят-познавач на Виенската модерност, Младен Влашки, постигна забележителни успехи в разшифроването на Траяновата литературна личност, посредством работа с архивни материали, писма, свидетелства от всевъзможен порядък за периода 1900–1914 година и, според мен, успя да утвърди образа на Теодор Траянов като посредник между Млада Виена и Млада България (2017; 2022).
Моята изследователска оптика към Т. Траянов е по-различна: от години, реално от 2002 г., и неотстъпно до днес, се занимавам с подмяната, която поетът Траянов през 20-те години на ХХ век, завръщайки се и установявайки се в България, извършва спрямо творчеството си, създадено във Виена. Става дума за последователно себеревизиране, пренаписване на декадентско-резигнативната поезия (нейна връхна точка е публикуваното от поета в алманаха "Южни цветове", 1907) в екстатично-ведър, апологетично-декламативен, понякога алогично-оптимистичен дух. Това е "правоверният символист", познат на българските читатели, монотонен в своята мажорност, обезличил се, не-азов, където оригиналният образ, силната поанта се губят в рефрена, биват абстрахирани и размити от потока на декламативността, от идеята за една насилена, натраплива съзидателност (т. нар. "грядуще").
Някогашният, неподправеният, силно еротичният, скандално шокиращият с упадъчните си визии поет, последователят на австрийския Бодлер – на Феликс Дьорман – заплененият от поетиката на твърде популярния тогава немски поет Рихард Демел, е изтласкан, изместен, изличен от този бравурно-екстатичен, ултимативно-призивен, лишен от дълбочина, по-скоро плакативно-символистичен език. С тази огромна трансформация и себеподмяна на собствения поетически профил при Траянов, достигнала своя апогей в антологията му "Освободеният човек" (1929), съм се занимавала в детайли в монографията си "Der unanthologische Trajanov" (2009, Hamburg: Dr. Kovač), както и в производни от нея изследвания на немски и на български език след 2009 година.
Това себепревращение, това себепревеждане в съзвучие с авангардисткия контекст на 20-те години на ХХ век, все още ме занимава и мисля, че е неизчерпаема проблематика за изследване, тълкуване, изричане на нови, други, литературноисторически тези, не само за Траянов, но и за т.нар. български символизъм като цяло.
Но нека се върна към виенския Траянов. Той наистина е потопен, вникнал е в естетическите скрижали на своето време. Влияе се, т.е. активно усвоява и излъчва в поезията си онова, което му допада, което съответства на съкровената му лирическа същност. Твърденията за влияние и близост, за познанство с Хофманстал и Шницлер, едни митологизиращи и устойчиви във времето твърдения, бяха научно опровергани от немския славист проф. Лудгер Удолф (1993), в извънредно ценната му монография, проследяваща цялостно развитието на поета от 1905 до 1941 година.
Аз самата смятам, че Траянов активно усвоява мотиви, образни ядра, лирически ситуации, лирически наслови най-вече от Рихард Демел и особено от споменатия Феликс Дьорман, автора на конфискуваната книга "Neurotica" (1891), заради която е повдигнат и съдебен процес. Става дума за представител на Виенската модерност, като че ли позабравен днес, въпреки че стихосбирките му могат да се четат свободно в интернет. Имам превид позабравен от изследователите на Виенската модерност, може би защото е мислен за сляп подражател на Бодлер? Не знам, просто моя догадка в случая. Той обаче е много популярен през краевековието, а в България нашумява чрез авторизирания превод на Гео Милев ("В този час на вечерни измами", 1917). Младият Траянов, 24-25-годишен, е вживян изцяло в гибелния лирически мир на Дьорман: в неговите здрачно-задушни интериори, в неговите персонажи, раздвоени между любовен екстаз и опустошителна апатия, в атмосферата, наситена с поривите на плътта, те. с разюздаността на инстинкта, със свръхвъбудимостта на нервите.
За да не бъда голословна в твърденията си, ще приведа тук два текста – на Дьорман от "Neurotica" (1891) и на Траянов (1906), за да се открои тяхното сходство:

Die müden Leiber ruhen,
Jedweder Regung bar,
Und um uns beide fluthet
Narkotischen Duftes dein Haar.

Noch sind die heißen Glieder
Einander angeschmiegt,
Noch küssen sich die Lippen,
bis uns der Schlaf besiegt.
из цикъла "Madonna Lucia", Дьорман (1891)

Отдъхват морните тела,
безтрепетни, бездвижни,
и като поток край нас се разлива
косата ти наркотично уханна.

Все още горещите членове
са прилепнали един о друг,
все още се целуват устните,
докато ни надломи сънят.
(преводът мой, Б. Д.)

И Теодор–Траяновото стихотворение из цикъла "Песни на просъницата", 1906:

Упойва наште мраморни тела
Разсънен дъх на цъфнали кактуси...
Оросва наште посребрени бузи
Отвеяна из вечна скръб мъгла...

Душата си, богиньо, нек приспим
В плътта на твойта хубост непрогледна...
Ела, целувка смъртна и последна
В сърдца разровени да вкореним!...

Аз не смятам, че стихотворението на Траянов е само форма на някаква повлияност. То е художествен образец, напълно в духа на Виенската модерност.
Но ако трябва да дам пример за себепренаписване при Траянов, за абстрахиране и своеобразно обезсилване на лирическата същност, за заличаване на специфичната виенско-сецесионна атмосфера, за освобождаване от халюцинаторно-съноподобното светоизживяване, ще приведа като красноречив аргумент двете версии на едно шокиращо Траяново стихотворение от 1905 и от 1929 година.

Демон
Ах, остани! И твойта дива радост
У мойта кръв отново потопи...
Но смъртната на щастието сладост
Налей в душа ми... нека тя заспи.

Тогаз ела!... хапи, с ногте жестоко
Със смях раздръфвай моето сърдце,
Очи в очи ми впивай пак дълбоко...
Но обгърни ме с трепетни ръце!

С настръхналото щастье подйеми ме,
С кръвосмукащите му пипала,
В предсмъртен вихър понеси ме
На твойте черно-пламнали крила.

Разкъсвай моя труп, сърдце нек стене,
И в мойта смърт насита потърси...
Тогаз вземи на твоите колене
Глава ми... в устни сладост поръси.
1905

Призрак
Тук призрака на твойта алчна радост
у мойта скръб наново потопи,
упойката на непозната сладост
налей в душата, нека тя заспи.

Възлез, жена, макар душа да стене,
в смъртта ѝ ти насита потърси,
тогаз вземи на мраморни колене
главата ми и шемет поръси!

Сложи над нас венец от тръне
и любовта безумна увенчай,
и може би небето ще отгъне
затулен кът, де утрото играй.

А може би в блаженствата си щедри
животът цял за миг да изгори,
и в красота порочна, знойнобедра,
телата ни смъртта да претвори.
1929

С този пример се опитвам да онагледя как поетът се освобождава – напълно целенасочено – от декадентските наноси в ранното си творчество и всъщност се отказва от ролята си на декадент в българската поезия. Това е свързано с естетическите (в действителност естетикоидеологически) стремления на литературния кръг "Хиперион", кръг, в който Траянов еднозначно и единогласно бива апологетизиран (с късна дата!) за голям поет символист. И за да откликне на така създадената апологетична представа за себе си, Траянов извършва тази решителна, всеобхватна за творчеството му, авторевизия. Разбира се, това може би е само една от причините, поетът да пренапише, да пресъздаде поезията си в този дух на възход, възмога, Lebensphilosophie, където садомазохистичните трепети са заместени от здравите инстинкти на "освободения човек".
Огромен дълг на българската литературна наука е академичното издаване на цялото Теодор–Траяново творчество, където прецизно текстологически да се проследят значещите себеподмени при този голям български поет и посредник между културите.
И тук, мисля, че не се отклонявам от поставените въпроси, отново ще споделя огорчението и болката си от факта, че община Виена отказа да разреши поставянето на паметна плоча на поета на Wiednerhauptstraße 125. Доводът бе, че проектът не подхождал на избраното място – Cafe Treff (ами, г-н Филип Мазин бе единственият собственик на сграда, измежду многото собственици на сгради, където са се намирали Траяновите местоживеения във Виена, който радушно даде съгласие за паметна плоча.) Иначе това не е представително място – единствената утеха за мен бе, че наблизо се е намирал домът на Фридерике Майрьокер, голямата виенска авторка, надвременна литературна личност, която имах щастието да познавам лично и от която преведох на български една прозаична книга ("само ЖЕСТОКО седя", изд. "Ерго", 2019).
Но дори този, неособено приветлив район за поставяне на плоча ни бе отказан с известна доза пренебрежителност: щом Траянов е значим, пишете научни изследвания за него, ала проектът за плоча в случая е неуместен. Всъщност, най-подходящите места са Viktorgasse и Momsengasse, където Траянов е пребивавал в младостта си и във времето на своя виенски триумф – представлението на "Младия крал" по О. Уайлд във Фолксопер през 1914 година. Но от тези собственици не получихме (заедно с г-н Добрин Станев от Посолството) съгласие. Ако се намеси българска институция (имам предвид, ако Посолството на Република България съдейства чисто административно), вероятно бихме имали успех в това начинание, в този почин – да се положи подобаваща плоча в IV район (по ирония на съдбата недалеч от паметната плоча на Георги Димитров на Elisabethplatz) на един голям български творец от европейска величина.
Откровено казано, дадох съгласието си за това интервю, за нашия разговор, за да апелирам публично отново за поставяне на паметна плоча на Теодор Траянов – творец със заслуги и към виенската култура.

5. Моето възприятие на Виена
От горните редове би могло да се заключи, че деля Виена на уютни и на не особено приветливи райони. Този град е място, което до голяма степен познавам и което все отново и отново разучавам. Град, с който съм се сбогувала и в който съм идвала за по-дълги пребивавания. Напоследък не мисля, че е "най-добрият град за живеене" и ми се струва, че когато чуя този израз по Radio Wien, сякаш самите водещи го употребяват с ирония.
Това, което си пожелавам, е да не се притъпяват сетивата ми за Виена, поради наивичност на възприятията – искам винаги да се изненадвам от скритите прелести на града, да ги изживявам съзерцателно, без да реагирам туристически възторжено. Радвам се, че съдбата ме е срещнала с този град, съзнавам, че в някакъв смисъл той ме е белязал, въпреки че съм се озовала в него на по-късна възраст, едва на 35 години, във времето на специализацията ми при проф. Алфред Пфабиган – "Виенският сецесион и краевековната българска поезия". В отличие от Траянов, който пише във виенски маниер, но няма нито един поетически текст, вдъхновен конкретно от Виена, аз се вдъхновявам поетически от виенски реалии и през 2023 година се появи моята малка "виенска" книжка – "Unerwidert" (Verlag Guthmann-Peterson), която бе спонсорирана, след конкурс, от Stadt Wien. Ще си позволя да завърша разговора ни с две стихотворения от нея, които тематизират виенското, а ведно с него и ориенталското, както и особеното време на пандемията, когато из Виена можеха да се срещнат единствено просяците, лудите и полицаите, а аз – вдъхновен пешеходец – странствах необезпокоявано. От втория текст "Lockdown" успях да постигна български поетически еквивалент и затова го избирам за край на безкрайната тема Виена.

Am Lokal "Kebaptime" vorbei

Diese Stadt
des Kaiserkebaps
und der Bosna-Hotdogs;
es ist Sonntag,
und orientalisch
entfaltet sich
die Zeit,
die Zeit
ist kebapartig:
Mit der langwierigsten
Straßenbahn
fahre ich
nach Speising –
die giftige Liebe
will ich
rasch speisen,
verschlingen,
vergessen –
stattdessen
zermalmt
meine Hand
die zwei Blättchen
Jasmin
von damals...

Lockdown

In dieser kahlen Stadt –
grau in grau, –
wo nur die Polizei
das Herz des Kaisers
überwacht,
und die Krähen
herrschen
an menschenleeren Plätzen,
in jenem Garten
von Grillparzer,
wo die Rosen –
verpuppt –
in tiefem Schlaf versunken,
in der dämmrigen Ecke
der langhaarigen Prinzessin,
singen Drosseln zu Weihnachten,
ja, das Reale ist unwahrscheinlich –
die Drosseln singen zu Weihnachten,
und reimlos ist ihr Lied:
wie Hoffnung.

Локдаун
В този град
оголял
– сивосив –
където само полицаи
пазят
сърцето на кайзера,
а враните са господари
на празните площади,
в оная градина
на Грилпарцер,
в която розите –
закачулени,
са потънали
в сън
дълбок,
там накрая
в здрачния свят
на принцесата дългокоса
пеят дроздове по Коледа,
да, невероятно е реалното –
дроздовете пеят по Коледа
и безримна е тяхната песен:
като надежда.