за културния трансфер между България и Австро-Унгария в годините на модерността, един разговор с проф. Младен Влашки. 

Визитка: Проф. Младен Влашки е известен литературен критик и историк, автор на многобройни книги (" Млада Виена" и млада България", "Рефлексии на виенската модерност в българската литература от края на XIX и началото на XX век") и награди, преподавател.

Доктор по сравнително литературознание на Пловдивския университет и доктор по философия на Виенския университет. Проф. Влашки специализира теория на романа и сравнително литературознание във Виенския университет през 1989 г. и в периода 1992–1994 г.

Научните му интереси са в областта на сравнителното литературознание с акцент върху немскоезичната литература и литературата от ХІХ и ХХ век, както и върху българската литературна история на ХХ век. 

Проф. Влашки, сега или тогава е имало по-засилен културен трансфер между Австрия и България?

- Мястото на Виена в българските културни връзки се определя от факта, че във времена, когато трудно се е пътувало из европейските земи, съществува лесна пътна връзка между българските територии и Виена – и това е река Дунав.

Например още Паисий Хилендарски е посещавал Виена (за тези негови години не се знае почти нищо), но посещението във Виена е факт. В по-нови времена никак не е случайно, че голяма част от приключенията на Бай Ганйо „по света“ протичат във Виена.

Тоест културният трансфер с Виена е някак естествено възникнал и въпреки подкрепата на Австро-Унгарската империя за Османската и предизвиканите поради това гневни думи срещу австрийската политика от страна например на Христо Ботев и неговите сподвижници, движението на хора, стоки, идеи между България и Виена никога не е преставало. Естествено е при такава традиция днешните процеси да са по-активни спрямо различни минали периоди. 

"Млада Виена“ и млада България. Културен трансфер между България и Австро-Унгария в годините на модерността: три случая". Какво точно имате предвид. Кой за Вас е най-важния пример и защо? 

- Не само в този доклад, а и в книгата ми „Млада Виена“ и млада България (Хермес, 2017) са изследвани и описани трансферни процеси, които не са особено познати.

Най-видим е свързания с избирането на Фердинанд I (Ferdinand Maximilian Karl Leopold Maria von Sachsen-Coburg und Gotha ) за български княз през 1887 г. С него идва цял придружаващ го двор, а пък с двора и много обслужващи го хора от Австро-Унгарската империя. По този път например в София се появява типът сладкарница, наричана „Виенска сладкарница“.

От своя страна княз Фердинанд инициира различни трансфери, например заснемането един пълнометражен филм с български герой в главната роля - „Богдан Стимов“ (1916), който пълни салоните в Австро-Унгария и Германия. Не само защото е пропаганден по времето на Първата световна война, а и защото е заснет много модерно и впечатляващо за времето си. 

По-невидими са културните посредници проф. Иван Шишманов и поетът Теодор Траянов, но те играят изключителна роля – проф. Шишманов е завършил педагогическо училище във Виена и е създал множество контакти с влиятелни фигури, които са му в помощ като български министър на образованието и като един от създателите на модерната българска култура.

Например той публикува статии във влиятелното виенско издание „Ди цайт“; рецензира в България прословутата книга на знаменития виенски журналист Теодор Херцл „Еврейската държава“, два месеца след нейното публикуване в Австрия; развеждал е дори император Франц Йосиф из българския павилион на Изложението за театър и музика във Виена през 1892 г., да не говорим за тесните му контакти с учените слависти от Виенския университет.

При Траянов е нещо съвсем друго. Той учи архитектура във Виена, но много повече се интересува от литература, овладява модерния поетически стил и цялостното разбиране за модерност във Виена около 1900 и ги „внася“ в България – това са началата на българския символизъм. Но и в обратната посока на трансфера Траянов е активна фигура – той наистина става част от Виенската модерност, защото по негово либрето върху „Младия крал“ от Оскар Уайлд и с музиката на българския композитор Димитър Караджов е направена една пищна постановка през април 1914г. във Фолксопер, инсценирана от влиятелния режисьор и продуцент Райнер Симонс. 

В началото на века и почти до края на Втората световна война Виена има много силен ореол. Заслужена ли е тази слава на Виена, къде свършват фактите и къде започват легендите? 

- Виена има силен ореол и след разпадането на империята. Първо традицията продължава да се следва, но и се появява нещо ново – движенията и политиките в левия сектор правят Виена привлекателна за много хора с подобни убеждения – Георги Димитров например е прекарал доста време във Виена.

Това, което наричате „слава“, всъщност е нещо повече – както казва Карл Краус „Виена е опитната станция на света“, което ще рече, че в епохата на модерността Виена е водещ европейски град със своята наука (медицина и философия най-вече), със своето изкуство и култура (музика, архитектура, театър, изобразително изкуство, литература), със своите политически движения и идеи (семитизъм и антисемитизъм, масови политически партии).

Във Виена са корените, на всичко което ще се случи на Европа през следващите десетилетия – и добро, и зло. Специално на нас българите фактите са ни непознати, но при малко усилие вече има какво да се прочете за тях – преди трийсетина години съществуваха само легендите. 

Загубила ли според Вас днес Виена част от притегателната си сила? Харесвате ли Виена и какво точно в нея?

- Аз обичам Виена, тук са преминали едни от хубавите ми младежки години, имам много приятели, във Виена се чувствам като в родния си град Пловдив. Онова, което ме привлича е необозримо богатата култура, разтворена в невероятна градска атмосфера.

Има едно хубаво смешение от австрийско, немско, френско и славянско и се усеща един по-безгрижен, някак южняшки дух. Не е случайно, че Виена почти винаги печели в надпреварата „най-добър град за живеене“ – и като транспорт, и като екология, и като сигурност, и като изкуство и култура.  

Организирахте преди дни във Фрайбург, заедно с българската общност там Първи български народен фестивал. Разкажете ни повече за събитието.

- Не е първи, а беше под мотото „Пет години по-късно“, защото първите такива дни бяха през 2019, когато Пловдив беше „европейска културна столица“ и представихме цялата палитра на българското изкуство и култура във Фрайбург.

 Ik

(Сн: Слава Аначкова)

После подготвихме второто издание и дойде корона-пандемията. Та сега, когато страховете и ограниченията са на път да приключат окончателно, пак стартирахме. Във Фрайбург гостуваха големи имена на българската култура – например проф. Евгений Шевкенов – цигулар със световна слава, а и с австрийско поданство впрочем;

певицата Валя Балканска и гайдарят Петър Янев, които мощно вдигнаха на крака българската общност – колко хора се изтанцуваха в недрата на Шварцвалд, не е за вярване; проф. Михаил Неделчев и колеги от Института по литература на БАН и Нов български университет представиха два страхотни литературни проекта, в единия от които, „Застрашена Европа“, Виена играе възлова роля.

(Сн: Слава Аначкова)

Много фин акцент беше участието на реставраторката Елена Кантарева, която впечатли тукашната силна археологическа школа с представянето на водените от нея разкопки и реставриране на богатите мозайки от ранната християнска епоха в Епископската базилика на древен Филипополис.

С два филма на БНТ – ТВЦ Пловдив си припомнихме онази 2019 г., в която започнаха и си пожелахме да продължат напред и след като моят мандат в Славянския семинар на Фрайбургския университет изтече и аз се завърна в Пловдив. 

Едно интервю на Светлана Желева и Десислав Паяков