All for Joomla All for Webmasters
Богомилството: Манихейските му корени и връзката му с Орфей
Новата книга на Март Атанасов вече е факт. Тя е озаглавена "Богомилството: Манихейските му корени и връзката му с Орфей" (Въз основа на исторически сведения от Средновековието, Античността и д-р Рудолф Щайнер) и се очаква да събуди много дискусии в публичното пространство, както и останалите му изследвания. 
 
Maрт Атанасов е много интересен автор от Пловдив, 48-годишен, с две художествени образования (холандско и германско) и едно инженерно от България. Автор е на 5 книги, сред които „Рокфелер център в Ню Йорк и тайните жестове на масонството „, т. 1 и т.2 и др.
 
Откъс от книгата (Издателство"Даскалов")
Увод
 
Изследването се основава на антични и средновековни извори и произведения на изкуството и данни от д-р Рудолф Щайнер. То разглежда богомилството като средновековна форма на манихейството, каквато е позицията и на официалната българска историческа наука в разразилия се напоследък спор с изразителите на духовно ориентираните направления в България. Те отричат неговия манихейски и еретичен характер и го считат за подразделение на ортодоксалното християнство от първите векове. Представително за този възглед е становището на учения от БАН доц. д-р Веселина Вачкова в книгата й „Богомилската алтернатива” , където богомилството е сведено до зародилото се през IV в. в Сердика ортодоксално направление боносианство, отшелничеството на Иван Рилски от X в. и исихазма от XIV в.
 
Според нея „в центъра на богомилската проповед е етиката и богословието на ранното християнство” , каквато е и позицията на писателя проф. Дамян Попхристов, който нарича богомилството „продължение на онова, което представлява истинското апостолско ранно християнство [...] прието от седемте непосредствени апостоли на Исус Христос, които преминават през нашата територия и проповядват онова, което са научили директно от Исус Христос”.   
Тези автори, както и други – Христо Буковски, Димитър Мангуров, Светлозар Жеков, академик Христо Маджаров, издателката Мария Арабаджиева, директорът на издателство „Бяло Братство“ Галина Герасимова, медийните кръгове Портал 12 и Виделей и др. – откриват в богомилството някои „дворцови” влияния от страна на най-малкия син на цар Симеон, известен с името Боян Мага (IX в.). Въз основа на неговите, макар и бегло споменати в историческите извори „магически” способности да се превръща във вълк, и независимо от ясните и недвусмислени исторически сведения за антидържавния и антицърковен характер на богомилството доц. Вачкова го определя като най-вероятен богомил. За родоначалник на всички богомили пък го считат останалите изброени автори, които сляпо вярват в художествения разказ на Николай Райнов за неговото посвещение в „богомилство” на 13 април 928 г. (заедно с десетина други) от двама митични сирийци в параклис на манастира „Св. Параскева” до столицата на България Плиска.  
 
Така се налага възгледът, че богомилството няма манихейски, а по-скоро „българския” характер на царския дворец на Борисовата династия и приетото от нея Източно православие. Или, както казва доц. Вачкова, със „силната изкушеност на цялата Борисова фамилия в религиозните дела [...] сред които петима представители на династията са монаси (Борис, Пракси, Симеон, Анна Българска и Петър)”. Според нея богомилството е „поредно екстравагантно християнско подвижничество”, заради което дори „не е репресирано в България”, а богомилите „доброволно приемали кладите като един вид предизвикано мъченичество” . Това ставало по примера на константинополския богомил Василий Врач, който от своя страна сам се е подложил на мъченическа и „много екстравагантна смърт”, целяща „да докаже пред десетки хиляди граждани какво е богомилски истинско мъченичество”, както и да „демонстрира свръхестествените способности на хората, които споделят знанията на неговата вяра”.  Според нея по-нататък богомилството поело „българската” посока, простирайки се до ключови личности от Възраждането като Васил Левски, Христо Ботев и др., а в по-ново време – върху Петър Дънов и Петър Димков, последният от които се бил заявил като богомил. 
 
Сведението без историческа и сериозна окултна стойност (заради което не е признато в науните среди), че Симеоновият царски син Боян стои в основата на богомилството, е причина за добилата голяма популярност у нас мода богомилството да се представя тяснонационалистически без връзка с неговия засвидетелстван иначе на толкова много места в историческите извори манихейски корен. Апотеоз на това са широко озвучените в публичното пространство становища на проф. Дамян Попхристов, например това в упоменатата по-горе лекция – че „в днешните условия, когато говорим за обединена Европа, Европейски съюз и т.н., (трябва) да заговорим за нейното духовно обединение, което тръгва от България, което е наша, българска инициатива и не само това, а което до голяма степен е било реализирано. [...] Ние сме на първо място по духовен багаж и по духовен потенциал, който сме разпространили по цяла Европа. [...] Богомилите пренасят посланието на свободата, равенството, братството в добавката на Боян Мага за любовта”. 
 
Това показва неразбиране на някогашния наднационален, космополитен и в този смисъл – истински християнски характер на манихейството, разклонение на което най-вероятно е богомилството. За това свидетелстват не само историческите сведения, но и тези от д-р Рудолф Щайнер, които визират, че манихейството се появява за първи път през V – VI в. в Тракия, или, както казва той, „в областите, които след това бяха наречени с името България”  с посредничеството на определени източни манихейски проповедници и свещеници, които откликват на специфичната за единственото местно за онова време тракийско население „дуалистична” нагласа към явленията на видимия и невидимия околен тракийски свят. С такива се отличавали и „хората в Европа през по-късните векове, които особено силно развиват такова душевно настроение и са били наричани българи.”  С това име на Запад през Средновековието се наричат всички последователи на манихейството, наричано на Изток богомилство.  
 
Според д-р Щайнер от манихейството произлиза „християнският окултизъм”, а самото то е дори  „по-важно от розенкройцерството” и си поставя цели отвъд неговите в бъдеще. Това обяснява същностният мистериен и посвещенчески характер на ранносредновековното богомилско проявление на манихейството, засвидетелстван на няколко места в изворите с ритуала на посвещаване в мистериите Ръкополагане, или Сonsolamentum, наречен „прословуто посвещаване”. За него Евтимий Зигавин в „Догматично всеоръжие“ казва: „След като го засвидетелстват едновременно мъже и жени, повеждат го към прословутото си посвещаване в тайнствата: те обръщат нещастника към изток, отново полагат върху нечестивата му глава Евангелието, присъстващите мъже и жени го докосват със светотатствените си ръце и пеят нечестиви молитви за посвещаване”. 
 
С тракийското манихейство и неговите мистерии, балканското богомилство и „българите” в Европа е тясно свързана и разгледаната в тази книга и подозирана от много от гореизброените автори специфична тракийска музикална традиция, основана от Орфей в предисторическа Тракия.
Прочетено 69 пъти Последна промяна от Сряда, 13 Март 2019 22:03
Регистрирай се за да оставиш коментар
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…