All for Joomla All for Webmasters
Окултни основи на релефа на Източна Европа
Уникално изследване за физическото създаване на Европа от духовна и масонска гледна точка представя Март Атанасов, писател и езотерик.
Според едно устно сведение от австрийския учен на д-р Рудолф Щайнер веригата от планини, започваща от Татрите, спускаща се диагонално надолу през Карпатите и завършваща с Балкана при Черно море, образува профила на един коленичил старец. Неговата ниско сведена глава се образува от  Татрите, тънкият торс с присвит корем от Северните Карпати, разперените, притиснати едни към други и опрени върху бедрата длани от трансилванската планина Бихор, самите бедра от Южните Карпати, а подбедрици от хоризонталния Балкан. Така образуваната фигура е динамично наведена напред, създавайки впечатлението за устойчивост, твърдост, дълбоко смирение, покорство, вглъбеност и търпение.
 
(Сателитна ортографска снимка на Европа)
Татрите оформят главата на Стареца, в чийто център е най-високият връх в целия описан планински масив – Герлаховски щит (2655 м.) Горният и долният дял на планината сa издължени напред към Алпите и приличат на рога. S-образното слабо и жилаво тяло на Стареца се състои от стръмните и скалисти Карпати, които образуват гръбнакът и бедрата, а коленете са мястото, през което минава р. Дунав. Хоризонталната планина Балкан, на която е именуван Балканския полуостров, оформя подбедриците и стъпалата, които на изток опират в Черно море при нос Емине.
      
Основната тежест на фигурата пада върху средната част на Балкана, където се издига най-високият му връх Ботев (2376 м.). Неговото старо, народно име е Юмрукчал, което в превод от турски означава Юмрук-връх. Основните планини, които се намират под Балкана, са Пирин и Рило-Родопският масив, където сякаш вследствие на оказания натиск се издига най-високият връх в цяла Източна Европа – вр. Мусала (2925 м.) Името идва от арабски език и означава “близо до Бога”. Мусала е с 8 метра по-висок от гръцкия Митикас (2 917 м.) в Олимп.
 
(Релефна карта на Балкана, Пирин и Рило-родопският масив)
Значението на тази земна S-образна фигура се изяснява при позоваването на древногръцкия мит за Зевс и Тифон, който е включен в „Митологическа Библиотека” на Аполодор от 2 в.пр.Хр. В него ролята на Балкана, чието древногръцко име е Хемус и означава кръв (haima, гр.), е засегната по следния начин:
Когато боговете надвили гигантите, Гея се разгневила още повече, сношила се с Тартара и родила в Киликия Тифон, който бил получовек-полузвяр. Той превъзхождал всички деца на Гея по големина и сила – имал огромно туловище на човек, така че стърчал над всички планини, а главата му често докосвала и звездите. Едната му ръка стигала до залез слънце, а другата до изгрев и от тях излизали сто змийски глави. Вместо крака имал огромни змийски пипала, които се извивали със свистене чак до самата му глава. Цялото му тяло било покрито с пера, от главата и лицето се развявали мръсни косми, а от очите му святкал огън. Такъв страшен и огромен, Тифон хвърлял нажежени камъни и се носел към небето с трясък и вой, а устата му бълвала огнена лава. Когато боговете видели как се приближава към тях, побягнали в Египет и в страха си от преследването се уподобили на животни. Отдалече Зевс поразил Тифон с мълния, а когато той се приближил, го ударил със стоманен сърп и го преследвал чак до планината Касий, която се намира отвъд Сирия. Там, щом видял че е ранен, Зевс влязъл в ръкопашен бой с него. Но Тифон го оплел здраво с пипалата си, отнел му сърпа и прерязал сухожилията на ръцете и краката му. После го вдигнал на рамене и го отнесъл през морето в Киликия, където го оставил в пещерата Корикий. Там сложил и сухожилията, скрити в мечешка кожа. За пазач оставил змията Делфина, която била полужена-полузвяр.
Но Хермес и Египан тайно измъкнали сухожилията и ги скрепили в тялото на Зевс. Възвърнал силата си, Зевс изневиделица се понесъл от небето на колесница, теглена от летящи коне, и мятайки мълнии подгонил Тифон към планината Ниса. Там мойрите заблудили преследвания Тифон – той повярвал, че ще стане по-силен и вкусил от плодовете, които зреят само един ден. Затова придобил сила да хвърля цели планински хребети, когато побягнал в Тракия и там, край планината Хемус, се завързала битка. Отблъсквани от Зевсовите мълнии, планинските хребети се връщали срещу Тифон и цялата планина се опръскала с кръвта му. Казват, че затова планината е наречена Хемус. Тифон хукнал да бяга през Сицилийското море, но Зевс го замерил с планината Етна – тя е много голяма и казват, че и до сега изригва пламъци от мълниите, хвърлени тогава. Но за тези неща нека спрем дотук.”
Зад всички описани митологически събития се крие процесът на физическото отстраняване на Луната от Земята. Той особено много засяга  тракийския регион с централно разположеният Балкан, който се явява опорното място на Зевс в конфликта с Тифон. Според аполодоровият мит обаче и други части на Европа за засегнати и по-специално о. Сицилия, където Тифон е затиснат с вулканичната планина Етна. Така излиза, че една част от неговите сили и субстанции е отбита от Балканите към Апенините, които се намират в долната част на Средна Европа. Разгледан отблизо, този регион, който включва планинските области Етна, Апенини и Алпи, показва известна свързаност с така наречения от Рудолф Щайнер Старец в Източна Европа. Това става ясно, когато обърнем внимание на начина, по който планинската верига Неброди в северна Сицилия, под която е вулканът Етна, се свързва с Алпите чрез посредничеството на Апенините.
(Сицилия с Етна, Апенините и Алпите)    
Сицилия, откъдето Неброди започва, на пръв поглед се намира под апенинския „ботуш”, но при внимателно вглеждане, се вижда че всъщност е разположена над него и дори леко го застъпва с единия връх. Макар и разделени от протока Месина, между Неброди и калабрийските Апенини, които са на върха на “ботуша”, има преход, след който Апенините се източват диагонално на северозапад. Те прекосяват целия полуостров през средата и достигат Алпите чрез една тънка, красива и деликатна връзка. Оттам Алпите поемат движението, започнало на юг в Сицилия, и след като първо се извиват елегантно на Запад, мощно поемат обратно на Изток и изтънявайки достигат точно до горния рог на главата на Стареца. При това те като цяло приемат форма, която силно наподобява тази на човешкия главен мозък, чиято предна част е насочена на Запад, а задната се протяга към главата на Стареца, запазвайки известна дистанция. Така се оказва, че тези две земни фигури от Източна и Средна Европа имат общо с човешката глава и се намират в непосредствена близост една до друга. Хармонията между тях се подсилва и от успоредността на гръбнака на Стареца с този на апенинския „ботуш”, който явно играе ролята на крайник. Звучи гротескно, но алпийският мозък е прикачен директно към апенинския ботуш без посредничеството на торс. Неговата форма е по-монолитна и значително по-голяма по размер от главата на Стареца, която е разчленена на три отделни дяла. За отбелязване е и тънката връзка на долните източни Алпи с планинските Западни Балкани, формирани под натиска на краката на Стареца.
 
(Карта на Европа от Опичино Цинастрис от 15. в)
Така се оказва, че релефът както на Източна, така и на Средна Европа включва образования, имащи общо с човешката глава. Това обаче се отнася и за Западна Европа, имайки предвид начинът, по който картографически тя се представя през епохата на Ренесанса, а именно катоглавата на една Кралица. Въз основата на едно познание, което е близко до митологическото, на редица карти в зората на модерната картография, Европа се изобразява като Кралица, чиито долни крайници се формират от Източна Европа, торсът и горните от Средна, а Западна в лицето на Иберийския полуостров е нейната глава. Погледнато под този ъгъл, разгледаният алпийски „мозък” се явява неин гръбнак или гръбначен мозък. Забележителен е фактът, че центърът на главата на Стареца и този на Иберийската глава образуват права линия, която минава точно през средата на алпийския мозък.
(Карта на Европа от 1794 г.)
* * *
Трите етапа на образуване на европейския континент
Европейският релеф е резултат от сложни и продължителни процеси на образуване, които картите на американския теософ Уилям Скот-Елиът отразяват с точност. Те са публикувани в книгите „Изгубената Лемурия” (1904 г.) и „Историята на Атлантида” (1896 г.) и относно тяхната автентичността посветеният в тези въпроси д-р Рудолф Щайнер няма никакви възражения, освен такива, свързани с датировката на посочените периоди. На първата карта е отразен късният период от съществуването на древния континент Лемурия, който някога се разполага на мястото на днешния Индийски океан. На този етап той се намира в процес на разпад и постепенно изличаване от повърхността на Земята, което е съпроводено с едновременното възникване на други континенти и на първо място Атлантида. На картата се вижда първият зачатък на Европа, който е Иберийският полуостров, като част от обширна земна площ в днешния Атлантически океан, обхващата Атлантида и части от днешните Западна Франция и Северозападна Африка. Постепенно, както се вижда на следващата карта, Атлантида се разраства на Запад и достига източното крайбрежие на Америка. Така в далечното минало между Западна Европа и Източна Америка се оформя сухоземна връзка, която както се вижда на картата, свързва Америка с днешна Великобритания.
 
(Разпадането на Лемурия и първи наченки на Eвропa).
Както се вижда от втората карта, обширният Атлантически континент, обхващащ територии от днешна Америка, Европа и Африка, се разделя на две части. По-малката се разраства на Изток и постепенно прераства в това, което днес е Южна Европа и Северна Африка – на този етап все още съединени. Другата, по-голямата половина, остава свързана с днешните Америки, които от своя страна също се разрастват, но на запад. Така от този момент нататък образуването на Европа, Африка и Азия, и двата американски континента става едновременно, но разединено и в противоположни посоки.
(Разрастванетo на Европа и Атлантида)
Атлантида на този етап е все още огромен континент, обхващащ територии около екватора и такива далеч на Север – до днешните Ирландия и Шотландия. Но след първоначалното си нарастване на Запад тя започва да се свива, при което Северна и Южна Америка се откъсват, както личи на третата карта. Двата американски континента продължават да нарастват на Запад като при това се издължаватвертикално, достигайки накрая двата полюса. В същото време Атлантида постепенно започва да свива размерите си, при което потъват най-вече западните й области, а над вода остават тези на Изток. Така се създава впечатлението, че тя се „връща” обратно на Изток. Тук трябва да кажем, че образуването на континентите не става чрез буквалното им откъсване един от друг или чрез цялостното им преместване в хоризонтална посока, както си представя нещата днешната външна наука, а по-скоро чрез вертикалното им издигане и потъване в определени точки от планетата. Това се посочва от Рудолф Щайнер:
„Сушата в определени участъци на Земята непрекъснато се издига и потъва: издига се – потъва – издига се – потъва.. и виждате как сушата и водата на Земята се разпределя по най-различни начини. Ако се разгледат скалите на Британските острови, на Англия, Шотландия и Ирландия, съдейки по слоевете им ще се види, че за своето съществуване Англия се е издигала и потъвала четири пъти.”
 
(Откъсването на Северна и Южна Америка от Атлантида и формирането на Северна и Южна Европа).
Европа от своя страна, заедно със Северна Африка, продължава да нараства на Изток в хоризонтално направление. Това особено се отнася за нейната южна, полуостровна част, която чрез Балканския полуостров – първоначално изцяло съединен с Апенинския - се свързва с района на днешна Мала Азия. На Югоизток пък чрез Африка Европа се съединява с Азия. В същото време на Север възниква Скандинавския полуостров, който първо образува едно цяло с окончателно откъсналите се от Атлантида и Америка Британски острови. Така Северна и Южна Европа възникват напълно независимо една от друга, при което първата има известна обусловеност от Атлантида и Америка, а втората от Африка и Южна Азия.
(Черноморският проток на Гълфстрийм)
Едва по-късно двете възникнали паралелно части на Европа се съединяват, което се вижда на четвъртата карта. Този процес всъщност има характера на „издърпване” на Южна Европа от Северна, при което връзката на първата с Южна Азия се прекъсва напълно. (По това време все още няма никаква връзка със Северна Азия). Чрез него се преустановява движението на Европа на изток, след което тя започва да се отдръпва обратно на запад–северозапад, предизвиквайки откъсването на Апенинския полуостров от Балканите. От врязването му нагоре в централната част на Европа възниква алпийският масив. Балканите от своя страна се откъсват от Мала Азия, оставяйки след себе си като спомен от връзката си с нея стотиците острови в Егейско море. Благодарение на това между Европа и Азия се оформя едно пространство, един пролив, през който преминава течението на атлантическия Гълфстрийм, за което Рудолф Щайнер казва следното:
“След като достига Скандинавия, поема на Изток постепенно охлаждайки се и по времето, когато Сибир и Русия все още не са се издигнали до земната повърхност, се спуска надолу към уралската област, завива покрай източните Карпати и стигайки до мястото на днешната Сахара, се влива в Бискайския залив на Атлантическия океан, така описвайки един напълно затворен кръг.”
В този момент от развитието Европа се превръща в остров в Атлантическия океан, изцяло заобиколен от течението Гълфстрийм. Едновременно с нарастването на нейната площ Атлантида все повече губи от своята, което особено се отнася до западните й части. На последната карта се вижда как накрая тя се смалява и придобива формата на малък ромб в центъра на Атлантика. Той много напомня на стрелката на компас, чиито върховете сочат приблизително север–юг. В своя заник континентът заема средно или равновесно положение спрямо околните 4 континента. На картата той означен с името, дадено му от Платон, Посейдонис.
 
В самия край на образуването си Европа предприема едно повторно движение на Изток и по-точно на Североизток, за да се съедини с изплуващата от дъното на Ледовития океан  Северна Азия. Областта над Черно море, където двете се свързват, днес изобилства от множество реки, езера, блата и изкуствено прокопани канали, които свързват по воден път Балтийско с Черно море и представляват един вид спомен от някогашния морски пролив, прекосявал това място. При всичките, описани дотук процеси на образуване на релефа на Европа, прави впечатление описаното от нея S-образно движение. Възниквайки от отправната си точка в Иберийския полуостров тя поема първо на изток–югоизток, съединявайки се с Южна Азия, после се отдръпва от нея в посока запад–северозапад, за да се съедини със Северна Европа и накрая поема отново на Изток, но в посока Сибир, за да се свърже със Северна Азия. Същият тип S-образна форма има и тялото на Стареца в Източна Европа.
От всичко, казано дотук, става ясен противоположният характер на процесите на образуване на Европа, Северна Африка и Азия от една страна, и на Северна и Южна Америка от друга. След откъсването от Атлантида площта на последните две се разраства на Запад, докато първите се образуват на Изток. Формите им също се образуват по противоположен начин – Европа е хоризонтално разположена, а Северна и Южна Америка са вертикални, стигащи до Северния и съответно Южния полюс. Вследствие на това Европа и Азия като цяло са разположени хоризонтално и успoредно на екватора, а двете Америки са вертикални или перпендикулярни на него. Тази специфична разлика във формообразуването на двете групи континенти се дължи на различните видове сили, които действат върху тях или по-точно казано, на различната интензивност на тяхното действие. Става въпрос преди всичко за два вида сили – гравитационните или центростремителните, които имат чисто земен характер и водят до образуването на минералния елемент, и  тези с лунен характер, свързани със земния магнетизъм, които преди изхвърлянето на Луната имат обратно, центробежно действие. Според Рудолф Щайнер като цяло превес в действието имат първите, гравитационните земни сили, но действието на вторите в миналото преди окончателното втвърдяване на Земята се усеща по-силно. Днес силите на земния магнетизъм се проявяват например във вулканичната и сеизмичната дейност, както и в зависимите от Луната океански приливи и отливи. Центробежни са също силите, свързани с въртенето на Земята около нейната ос, както и с извеждането на Луната в орбита, за което Рудолф Щайнер казва, че „от началото до средата на Лемурийската епоха Луната постепенно е изхвърлена от Земята от областта, която днес е позната като най-обширното водно пространство – Тихия океан”. Именно поради формирането си в близост до Тихия океан Северна и Южна Америка се намират под засиленото действие на центробежните лунни сили, от които са привлечени. Те продължават да действат върху тях и след пълното изхвърляне на Луната и са тези, които придават тяхната вертикална форма. Постепенният процес на възникване на американската суша на Запад от Атлантида е резултат от последействието на останалите на Земята лунен тип центробежни сили, така и на тези от самата Луна. Между тях настъпва взаимно привличане, което в някаква степен се преустановява едва след пълната минерализация на двете планетарни тела. Тя в крайна сметка е тази, която спира придвижването на земна маса към Северна и Южна Америка и фиксира окончателната им форма.
               
Цялото уникално изследване за създаването на континентите Европа и Северна Америка можете да прочетете в книгата на Март Атанасов
"Земният лик на Бога"(издателство "Даскалов"-Ст.Загора).
 
Прочетено 426 пъти Последна промяна от Неделя, 16 Декември 2018 12:23
Регистрирай се за да оставиш коментар
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…