Мария, Вие сте свързана с музиката наистина от най-ранните 3 години, и цялото Ви детство е само музика. Имаше ли време за игри, лудории?

- Правилно е, започнала съм много мъничка, подслушваща на врата на кабинета по пиано, който беше в моята детска градина. Не си спомням детайли, но са ми разказвали, как всичко което чуя, съм бързала да напипам клавишите на пианото и да го повторя... на 3 започна моето музикално пътешествие, а на 4 се срещнах с цигулката... макар моят най-любим инструмент да е ПИАНОТО, аз избрах цигулката, защото ми се получаваше много по-лесно...

Имах време за игри, имах време за приятели, но всичко беше в граници. Раснала съм в семейство на момичета, имам по-голяма сестра, а баща ми беше строг човек. Макар това, аз бях дете бунтар, играех на футбол редом с момчетата и от край време се разбирам повече с тях, отколкото с момичетата. Никога не съм била лигла. Същевременно бях много чувствително дете и от малка усещах, че да споделяш е трудно нещо. Някой път споделените моменти срещаха предателства и аз на много ранна възраст започнах да си водя лични дневници... Това беше моето сигурно място, където споделях мечти, стремежи и любови и това много ме изгради като човек, да пиша и да разсъждавам. Исках да плувам и се бях самозаписала на плуване, с приятели тайно ходехме, с колелетата до гребната база в пловдив и бях добра.

В един момент се обсъждаше трениране за спортно училище с треньорите там. Тогава им казах,че аз всъщност съм музикант и моят път е музиката... родителите ми разбраха в последстие, че всяка седмица в продължение на месеци съм ходила тайно на плуване... Разбира се, след случката бях наказана да не излизам известно време... Хубави, детски, луди години! Докато не дойде моментът, в който аз самата вече исках да свиря, исках да бъда конкурентен музикант, влечеше ме да съм само в музикантска среда. Всичките ми приятели бяха музиканти. Имаше време и за детски дискотеки в петък вечер и за купони със съучениците! Беше много весело!

Какво е да сте ученичка на проф. Марио Хосен? Той ли е преподавателят, който най-много Ви повлия като цигуларка?

- Аз, Жаки Преис, Роси Чопева, Лора Ганева.. това сме едни от най-първите му студенти към Нов Български Университет в София. Аз попаднах случайно при него, защото моят план включваше висше образованив в Щатите. Но в работата си с него, аз намерих ресурс от който исках да черпя.Той е уникален преподавател и ни предоставяше нещо, което не се срещаше често - висше образование и усъвършенстване на сцената. Постоянни концертни изяви. Постоянна работа с разнообразен материал. Майсторски класове, Академии, солисти на различни филхармонии в България. Беше прекрасно! Той е изключителен музикант, много магнетичен. Заставаше на равно с нас неговите студенти, на една сцена и ние имахме възможност да се учим в дейстие, както се казва.

Той ми повлия да искам да остана в Европа.. съдбата ни срещна в правилен момент. Благодарение на него успях със стипендията по Еразъм, с която дойдох в университета във Виена. Винаги ще съм му благодарна за опита, не само като студент-професор, а и в по-късен етап, когато бях силно ангажирана и с организацията на Лятната Академия във Виена.

Аз имам повече от 30 дипломи от майсторски класове при различни професори и с времето съм изградила мнението, че човек не трябва да вярва на всичко и на всеки.
Ние, особено хората на изкуството, сме силно емоционални, но според мен, трябва да успяваме да отсяваме информацията и да не вярваме на всички. Аз разчитам на инстинктите си и се вслушвам изключително много във вътрешния си глас. Аз съм на мнението,че от всяка среща човек трябва да си взима, само това което най-много му помага и го впечатлява. Така от всеки урок, от всеки преподавател взимаш по един или няколко "цвята" да ги наречем... с времето се образува "твоята собствена палитра", която е уникална и това си Ти като музикант.

Всеки един от моите преподаватели ми е дал много и ме е научил на нещо, за което съм, разбира се, много благодарна.

Следването на икономика как повлия на музикалните ви възприятия?

- Нов български университет бе място за новаторство. Беше млада институция тогава през 2006-2007 година, когато започнах да следвам там и то само защото беше възможност да следвам при проф.Хосен. В НБУ, всичко се случваше на бързи обороти. Имаше кредитна система, която никой от нас още не разбираше, а сега цяла Европа има акредитирани студенти. Те предоставиха и Еразъм стипендии.

Макар да беше скъп университет, аз си поставя за цел да върна всички инвестирани средства от моите родители и кандидатствах за всички възможни и невъзможни стипендии. Така на втората година вече имах няколко стипендии, бях след това избрана и за "Студент на годината" на департамент Музика - НБУ и това ми донесе безплатна втора специалност. Тогава условието беше да избера специалност като "майнър", която да е коренно различна от музиката. Така избрах Икономика "Бизнес администрация и управление на малко предприятие".

Все пак идвам от семейство на счетоводителка и бизнесмен. Баща ми беше изключителен пример, той много се радваше на моят избор - икономиката.Тази толкова различна специалност ме накара да се поставя на мястото на всеки друг средностатистически човек. Повечето колеги от тези курсове нямаха особени таланти или умения и за мен беше предизвикателно да видя, дали бих могла отново да изпъкна.
Икономиката ме научи да мисля като предприемач, а примера в моето семейство ми показваше на практика как се случват нещата в тази сфера. Според мен, икономиката беше подтик да повярвам в моите умения и извън таланта, свързан с музика, и извън музикално-профилираното образование. Успоредно с това мен ме вълнуваха още няколко спектъра - нумерология, астрология и изключително силно психология.
Сега на днешна дата обединявам всичките си страсти в едно. Приемам всяко предизвикателство, което ме интересува и разсъждавам от различни гледни точки.

Смятам, че това второ образование разгърна в мен още повече полета за разсъждение и ме изваждаше от комфортната ми зона, поставяше ми предизвикателства, които в противен случай не бих срещнала... А завършвайки и доказвайки се отново в едно различно амплоа, за мен беше гордост.

Аз заминах за Виена, и успоредно с новостите в музикалната сфера, като студент по Еразъм на стипендия, въпреки езиковата бариера, защото моето комфортно място беше все още английският, въпреки 30-те кредита, които за един семестър трябваше да докажа в България, за да запазя стипендията си, трябваше да продължа задочно с икономиката, макар и от Виена и онлайн да посещавам лекциите по икономика, да пиша реферати и да ги предавам.

На едно крехко време, когато в България много неща прохождаха, че да се нагодят към европейския и световния стандарт, НБУ предлагаше единствени по рода си възможности. За мен това беше най-правилния път, който тогава ме е вдъхновил да се развивам не само като музикант, но и като артистична личност.

Да създавам, да ръководя, да организирам - било то фестивал, майсторски клас или лятна академия, или както в моя случай, общо взето всичко до което се докосна.
Според мен има два типа хора - едните са чудесни изпълнители, работници, които са необходими и ценни в екип, и другите - така наречените лидери. Тези който раководят екипа, създават правилата, поемат отговорността. Аз съм определено от втория вид и за мен е голяма страст да създавам от нулата, да надграждам, да работя с партньори и спонсори, да бъда едновременно в хипо- и епицентъра на събитията, да определям хода на нещата и да координирам пътя на събитията.

Мария Рамълчанова съчетава виртуозност с философия за разказване на истории чрез музика, активно участвайки в културния живот на българите в Австрия. Това казва изкуственият интелект за вас, това ласкае ли ви?

-Не мисля, че трябва да ме ласкае. Изкуственият интелект вижда само това, която е написано по медиите и сайтовете за мен. Аз съм много повече от това... тук се смея, нескромно.

Аз съм цигулар, камерен музикант, цигулков педагог и оркестрант, аз съм родител на две деца и съпруга вече повече от 10 години. Автор съм на поредица книги за деца. Аз съм творец на красиви събития и създавам и менажирам такива с много голямо удоволствие. Начело съм на нашето Културно сдружение във Виена. Аз съм създала с години постоянство своя частен клас по цигулка, множество курсове, които и до ден днешен водя, с голямо удоволствие.
Имам повече от 20 години професионален опит в над 20 различни оркестрови състава, в някои от които работих години наред -напр. Оркестъра на Театъра в Баден (до Виена)- там прекарах като субститут седем много интензивни години, или Оркестъра за филмова музика - Синхрон Стеидж, с който масово се записват холивудски продукции и вече е на много високо ниво. В цялата колекция се прибавят разбира се, множество турнета и половината свят обиколен от Азиатските страни, през Арабския свят, Израел, Палестина, та до Америка.

Била съм ангажирана като преподавател и ментор по цигулка в асоциацията на големият още жив маестро Даниел Баренбойм и имах невероятен опит да работя с талантливи музиканти през есента 2019 година насред бомби и война в Палестина. Проект, който много ме промени след това, имайки предвид, че можех да загубя живота си.

Имах честта и щастието да водя триседмичен майсторски клас, пълен с оркестър, солисти, уоркшопове и всичко вдъхновяващо музика - точно в началото на 2020 с Гуанджоу , Китай. ...и от там едвам се върнах, зашото седмица по-късно затвориха границите и света започна да преживява корона вируса...

Така че, изкуствения интелект има още какво да учи за мен...

От тази година стартирах и нещо, което от дълго ме вълнува - 2 онлайн бизнеса, разбира се, свързани с музиката и музикалната тематика, но още са по-инкогнито за широката публика.

Всъщност какво означава фамилията ви Рамълчанова?

- Винаги и аз съм се питала какво е значението й. До колкото знам, всичко е тръгнало от българския чан, тази така характерна камбанка, която е в различни големини. Мой прапрадядо са се преселили в Пловдив, а той се е занимавал с ковано желязо, бил е занаятчия... Пред вратата си имал много чанове. И така станало от уста на уста, при Чана, при чана, рамълчана.... и когато са се записвали имената, за да имат документи, са го записали Рамълчанов и фамилията Рамълчанови съответно. Поне това е историята, която аз знам.. Интересното е, че тази фамилия е една единствена в България. Точно поради тази причина, поради нейната рядкост реших да я запазя като част от моето име, дори след като приех и допълнителната фамилия Иванов, след като се омъжих. Сега срещайки Рамълчанов ще знаете, че е от нашия род.

Свирила сте на цигулка от 1725 година, какво е усещането?

- Имала съм различни инструменти. Моята първа лична цигулка е модерен инструмент от 2001 г., закупена от моите родители през 2003 г. Тук в Австрия имах радостта да се докосна до различни инструменти - един от тях беше тази стара красавица, която не беше моя собственост, именно тази от 1725 г. , но тя ми беше предоставена за ползване от меценати и аз имах възможността да концертитам на нея 5 години.

През 2024 г., между другото, точно на рожденния ден на вече покойния ми баща - 17 януари, закупих моят първи личен инструмент, купен изцяло с мои средства - шведска майсторска цигулка Äberg- Schule, създадена през 1820 г. Фантастичен инструмент.

Усещането да се докосва стар инструмент е различно. Може първоначално да е странно и отблъскващо, а може и веднага да се изпита магнетизъм и да ти хареса толкова, че да не искаш да я пуснеш... но аз имам един първоначален много силен усет и се доверявам на това първично усещане. Ако то е позитивно... то остава такова и се развива и за напред... Като хвана инструмент в ръцете си имам нужда от 15-20 минути, за да мога да преценя дали този инструмент ми е интересен, дали го "усещам" или не...и съответно дали ще се "разбираме" или не.

Имате различни музикални проекти, разкажете повече за тях?

- Проектите над който работим са няколко и всяка година могат да варират в количеството си. Ние организираме и доста летни проекти, свързани с групи, като всяка година посрешаме различни участници. Тази година например очакваме група музиканти от Арабския свят, за които ние ще сме организатори и преподаватели във Виена.

Имаме и проект, който се осъществяваме в България и тази година за 3-та поредна година ще доведа австрийците в България за нашия фестивал "Музика без граници", като тазгодишното издание, както миналата година, ще се състои в Созопол през август. Комбинираме концерти и майсторски класове по цигулка при мен и по пиано при моят съпруг - Мартин Иванов.

Това е много ценен момент за нас, в който имаме възможност да се потопим в преподаване и работа с български младежи и деца. Такива проекти имат мисия и тя е стремежът ни за краткото време от няколко дни да вдъхновим следващото поколение музиканти, да ги заредим музикално, да им предоставим ресурси, знания и мотивация, да предадем всичко онова, което ние самите сме научили отвъд пределите на България и с какво можем да сме им полезни не само музикално, но и с контакти.

Този проект е с мисия концертиране, а спрямо представянето и реакциите по време на уроците предоставяме и награди- професионални записи във Виена, както и концерт в нашето музикално студио.
Едно такова място не трябва да поставя бариери... затова ние правим и уоркшоп в който си говорим за медиата, за музикалния бизнес, за музикалната психология. Така, че такъв проект е повече от просто няколко урока по инструмент ... Споделяме опита си в търсенето на правилни нотни издания, обсъждаме записи на великите инструменталисти, споделяме нашия професионален опит от гледната точка на такива, които вече са на следващото ниво - концертиращото....след образованието, а именно на професионалното поприще, макар да сме още в 30-те си години.

 (снимка:Роси Недялкова)

Може ли да се каже, че животът ви се дели на 2- до срещата с Мартин и след това?

- Колко хубав въпрос! Благодаря за него! Да, моят живот се дели точно така на дв е- преди и след срещата ни с Мартин. Когато се срещнахме като студенти, ние първо свирихме заедно на сцена... аз бях възхитена от неговото музициране, от неговия талант... Имайки предвид, че съм си партнирала с доста пианисти, поради факта, че моят инструмент сам по себе си има винаги нуждата от акомпаниращо пиано, дали в солови пиеси или концерти за цигулка... работата с акомпанятор - партньор на сцената е нещо задължително....

Срещайки го случайно в университета по музика във Виена, последва спонтанното ми запитване за концерт заедно (защото аз отново имах нужда от акомпанимент) така още със запознаването - седмица, две по-късно, ние вече бяхме на сцената заедно.
Усещането на стабилност, музикалност, контакт, хумор и професионализъм в едно беше мигновенно.....имайки в предвид,че той не репетира особено, да не кажа, че като акомпаниментен пианист - въобще не репетира.. но излиза на концерта и свири просто гениално... аз бях много впечатлена.

Първо се влюбих в пианиста, после в композитора - този, който ми написа и посвети произведение, след това в романтика, защото бяхме преди всичко приятели ... и след това в Мартин.

Нашите отношения са изградени основно от разговорите. Ние сами по себе си, си философстваме много и обсъждаме заедно всичко случващо се. Гледаме в една посока, развиваме проектите заедно, но и успоредно с това всеки си има и своите странични занимания.

Аз обожавам да създавам дигитални неща с графичен дизайн. Създаването на книгите ми е изцяло мое дело, от идеите, до методиката вътре, игрите. От корица до корица, книгите са мое дело, така както и изработването на всеки един плакат, брошура или книжка за фестивал е мое дело...

Той е перфектен в подредбата на часовете, графиците и съобразяването на времето. Той композира, оркестрира и има страст в студиото, зашото записва с професионални микрофони, така се роди и неговото студио и последва още забавление в израстването му като тонрежисьор, като прави и мастеринг и микс и всичко от а до я при направата на диск например.

Нашето музикално бебе реално е нашият съвместен дебютен диск "Моцарт", като там сме музиканти, изпълнители, но и творци, аз в дизайна, той в направата на диска от гледна точка на звукозаписа.

Така че, смятам, че се допълваме, но имаме и времето по отделно, за фантазия и свобода в собствените си влечения. Ние си разпределя задачите и се стремим да не си пречим...

Най-много се караме като свирим заедно, макар да не е много често... Ние уважаваме времето на другия и никога не се събираме да свирим заедно без да сме напълно подготвени по отделно... Може би затова и работим сравнително бързо заедно... Един концерт ни носи 2-3 репетиции най-много заедно... а хората си мислят, че всеки ден свирим и репетираме и често ни питат по колко часа на ден 

Музиката за мен е щастие, начин на изразяване, начин на живот!

Едно интервю на Светлана Желева и Десислав Паяков