– артист с изключителна звукова култура, стилова дълбочина и силно индивидуално присъствие.
Формирана в традициите на водещи европейски школи – Royal Academy of Music в Лондон, Universität für Musik und darstellende Kunst Wien и Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“ в София – тя изгражда международна кариера, която я отвежда на престижни сцени като Carnegie Hall, Musikverein, Wigmore Hall и Suntory Hall.
Нейният артистичен път е белязан от срещи с изявени личности на музикалния свят, сред които Владимир Юровски, Юлиан Рахлин, Албена Данаилова, Кирил Герщайн, Виктория Постникова и Дмитрий Ситковецки, Юкка-Пекка Сарасте. Работата ѝ с тях оформя интерпретации, отличаващи се с интелектуална дълбочина, финес и изразителна свобода.
Лафчиева е носител на наградата на Фондация Херберт фон Караян във Виена, на отличието „Музикант на годината“ в категория „Дебют“, както и двукратен носител на награда на Министерството на културата за принос към популяризирането българската култура.
В продължение на години тя е соло кларинетист в Симфония Финландия и Тампере Филхармоник, където развива характерния си звуков почерк, съчетаващ северна прозрачност с централноевропейска традиция. Паралелно с това поддържа интензивна солистична и камерна дейност.
Като педагог заема професорска позиция в JAMK University of Applied Sciences (Финландия), а понастоящем е професор по кларинет в Италия, където предава своя артистичен опит на ново поколение музиканти.
Наред с концертната си дейност, тя активно работи в областта на културния мениджмънт и инициира международни проекти и фестивали, насочени към диалога между традиция и съвременност.
Деница Лафчиева е омъжена за виолиста и диригент Александър Земцов (Александър Гордън Земцов), с когото често реализира съвместни артистични проекти.
Г-жа Лафчиева, кой повлияе на музикалния Ви път - родителите или ментор?
- Моята майка, а също баба ми и дядо ми винаги ме водеха на концерти. Всички мои музикални спомени като дете са свързани или със зала България, или с Операта. Мечтаех да свиря на пиано. Запалих се заради нашумелия в средата на 80-те години в България пианист Ричард Клайдерман. Той свиреше на снежнобял роял, изглеждаше добре и го даваха непрекъснато по телевизията. Разбрах, че тези вълшебни звуци могат да се извлекат от пръстите на пианиста и мечтаех и аз да мога да се наслаждавам на удоволствието да произвеждам красиви мелодии.
По същото време майка ми ме заведе да гледам филма за Моцарт - "Амадеус". Музиката му ми направи огромно впечатление. След филма бях залепена за радиото, и търсех, и очаквах да чуя класическа музика, и то предимно произведения от Моцарт. Когато постъпих в 32 гимназия в София „Св. Климент Охридски“, често ходихме след училище в близкия ресторант. Забелязах, че до този ресторант има музикална школа. На следващото посещение отказах двойка кюфтенца с гарнитура и заявих на майка ми, че ще ги изям само, ако ме запише да уча пиано в школата. Там попаднах на прекрасна учителка - Антоанета Стефанова, която продължи да развива интереса ми към пианото два пъти в седмицата. Баба и дядо ми купиха пиано от ЦУМ- Беларус! Беше най-щастливият ден в живота ми. Все още си спомням аромата на пресен лак и нови клавиши.
След няколко години ме заведоха да гледам балета „Лешникотрошачката“ от Чайковски в Софийската опера. Огромно впечатление ми направи този дълъг инструмент от черно дърво и блестящи клапи. Влюбих се в звука му и особено в солото от “Валс на цветята”. Пожелах си един ден и аз да го изсвиря. Но тук ударихме на камък. Майка ми ме заведе в музикалното училище, за да намерим учител по кларинет, но отвсякъде ни казаха с аргумента, че момичета не свирят на кларинет, особено момичета с два криви предни зъба. Учителят по кларинет предложи на майка ми да ме запише да свиря на валдхорна. Започнахме, а в стаята ни посрещна усмихнат и приветлив учител. Сега мисля, че това е бил със сигурност проф. Влади Григоров. Той ни каза, че ме очаква в понеделник в 10 ч. и аз въпреки, че харесвах този златен охлюв, който произвежда меки, красиви тонове, изпаднах в тих ужас, че никога няма да изсвиря „Валс на цветята“ на кларинет. Продължихме да търсим учител по кларинет.
Моите родители, а също баба ми и дядо ми не са музиканти, но за щастие всички братя и племенници на дядо ми са известни музиканти - братът на дядо ми, Марко Минев бе първи фаготист на Софийска филхармония, чичо ми Емил Минев бе водач на контрабасовата група на Софийска филхармония, той създаде и хора “Космически гласове”. Друг мой чичо бе известният саксофонист Миньо Георгиев.
След като се оплаках горко на чичо ми Марко Минев, че всичко учители по кларинет към които се обърнахме в София отказаха, защото съм момиче, той каза:”Ще те представя на Петко Радев, той тъкмо се върна от Миланската Ла Скала и ще видим какво той ще каже”. И ето един прекрасен пролетен ден, в коридора зад сцената на Софийска филхармония аз се запознах с проф. Петко Радев - човекът, който промени животът ми. Никога няма да забравя усмивката с която не посрещна. Той ми каза: “Най-известните кларинетистки в Европа са жени, например Сабине Майте, а най-добрите кларинетистки са с криви зъби- например Бени Гудман.” Сърцето ми на дете бе запленено завинаги. Започнах да уча кларинет в Двореца на пионерите при синът на проф. Радев - Радислав Радев. Той се беше върнал наскоро от Милано, където бе завършил тамошната прочута консерватория „Дж. Верди“ и свиреше като водач на група Симфониета в Радиото. Той ме подготви за конкурсния изпит в 7 клас за Музикалното училище в София, който бе успешен. След това продължих да уча в Консерваторията при проф. Радев с разрешението на директорката на музикалното училище.
За мой късмет се оказа, че сме съседи с проф. Петко Радев. Често имах уроци всеки ден, особено, когато се готвех за конкурси. Свирех по 8 часа на ден. Нищо не ме интересуваше. Накрая повечето съседи се изнесоха, птиците спряха да пеят, мисля, че и те прелетяха в друг квартал, защото аз не спирах да свиря. Дори майка ми ме молеше да спра да свиря, защото не издържаше повече.
Вие сте първата жена кларинетистка на България. Каква е тайната на владеенето на този инструмент? Кларинетът не е ли повече инструмент на джаза, или това е клише?
- Тайната на владеенето на всеки инструмент, без значение от пола на инструменталиста, е правилното свирене - използването на правилна техника, правилният учител и много труд от страна на ученика и учителя, както и подкрепата на семейството. Когато едно дете се готви за музикални конкурси, или олимпиади по математика, или спорт, то не може и не трябва да мие чинии, или да пазарува, или да гледа братчето си. То трябва да се концентрира изцяло на подготовката си, тогава идва ред на родителите - да му осигурят спокойствие и възможно най-подходящи условия за развитие, нямам предвид финансови, а емоционална подкрепа и разбиране.
Кларинетът е многостранен инструмент, който може да се използва както в класическата музика, така и във фолклорната музика, джаза и във всеки жанр в който изпълнителят би искал да го използва. Въпреки, че чичо ми Миньо Георгиев бе изявен саксофонист, проф. Петко Радев му бе забранил да ме учи да свиря народна музика, въпреки, че проф. Радев бе най-известният изпълнител и на народна музика. Чичо ми удържа обещанието си…
При толкова много международни награди и отличия каква е рецептата да не се главозамаете?
- След всяка награда, връщайки се на първия урок след конкурса, проф. Петко Радев винаги ми казваше: “Не се главозамайвай, това е просто още една награда, която нищо не значи. Има още толкова много конкурси, които трябва да спечелиш”, и започвахме веднага подготовката за следващия конкурс …Не можах да се главозамая, всяка награда бе поредно камъче по пътя ми върху което мога да стъпя, за да продължа напред.
Опасно нещо ли е успехът?
- Успехът е важен, може да бъде опасен, ако не се използва правилно, може да бъде омайващ, може да бъде тъжен, особено когато имаш все по-малко приятели заради успехите. Когато си успешно дете - нямаш приятели. Децата трудно общуват с други успешни деца, а и те нямат и тази възможност, защото успешните деца се трудят като възрастни от сутрин до късно вечер. Съседката ни често викаше полиция в 14.05 часа или в 22.03 часа, ако случайно съм забравила да навия часовника за 22.00 часа напр, за да спра да свиря във времето за сън и почивка. Когато си успешен в по-зряла възраст, тогава изведнъж имаш огромно количество “приятели”, които не винаги са искрени. Но е чудесно да си успешен, но успехът трябва да се поддържа, защото публиката никога не може да се излъже.
Кой е истинският индикатор на постижения?
- Да имаш щастливо семейство, това е за мен индикаторът. Най-доброто ми постижение е моето семейство. Разбира се, уважението на колегите и любовта на публиката. Колегите могат да прощават, но публиката никога не прощава.
Къде се чувствате по-добре: на сцената като изпълнител или в университета, където преподавате музика?
- Никога не съм се замисляла над този въпрос. Да бъдеш преподавател е изключително отговорно. Преподавателят променя живота на ученика или студента. Това е огромна отговорност. Добрият преподавател може да даде осигурен и щастлив живот на своя студент, когато той или тя получи работа в оркестър, или направи успешна кариера, или започне да преподава, но може и да унищожи ученика, ако не притежава качества, които да го развият. Това е много трудна професия и не е за всеки, и не трябва да бъде за всеки. Винаги съм мислила, че трябва да се издават разрешителни за преподаватели, които да се изземват, ако въпросният преподавател не е добър, не притежава качества и знания или не се държи достойно със ученика или студента. За съжаление има много преподаватели, чиито “разрешителни” трябва да се изземват.
От друга страна, на сцената също изпитвам огромна отговорност към публиката и към колегите с които свиря. Може би най-добре се чувствам по време на аплодисментите, или когато дойде някой от публиката, който не познавам и видя, че е истински развълнуван, или когато мой студент получи награда, или работа в оркестър. Щастлива съм от резултатите.
Какво Ви теглите към преподаването?
-Обичам да преподавам, защото чувствам, че връщам това, което моите учители са ми дали. Учителите са като родителите - те дават животът си на студентите и учениците. Това е многогодишен процес на предаване на знания към следващото поколение. Жалко, че всяко поколение започва отначало, от нулата. Така прогресът на човечеството се забавя поне с 20 години на поколение, но въпреки това вървим напред. Това е красиво. Някои деца постигат наваксването със знанията на предишното поколение по-рано, това са вундеркиндите, други надминават вундеркиндите в по-зряла възраст. Интересно е да се работи с млади хора и да се наблюдава развитието им.
Отговорността като преподавател е огромна. Защото един преподавател е също психолог и близък човек, който понякога общува със студента по-често, отколкото студентът общува със семейството си например. Студентите също разчитат на преподавателя да развият кариерата си и да получат работа след успешно следване.
(следва продължение)
