В университетската болница ѝ беше трансплантиран бял дроб, и така тя стана последната българка, на която бе направено присаждане на органа.
Малко след успешната операция обаче радостта й бе помрачена от новината за онкологично заболяване. Лекарите й откриха тумор на дебелото черво. Последваха нови операции ... разсейки в черния дроб. Добрата новина днес е, че след проведените химиотерапии състоянието на лъчезарното момиче е стабилно.
След 2 -годишен престой във Виена, Илиана се прибра в родната Варна. Как се чувства Илиана и какво я вълнува, тя споделя отново с здравния сайт във Виена Sanus et Salvus.com.
Илиана, липсва ли ти Виена?
- Виена е прекрасен град със своята архитектура и вековна история. Една от топ туристическите дестинации, за която много хора мечтаят.
Заради здравословното ми състояние се наложи да живея в австрийската столица малко повече от 2 години, но така и не почувствах мястото като свое. От друга страна, на всеки 4 месеца идвам на контролни прегледи и няма време, за да усетя липсата на Виена.
Когато идваш във Виена, забелязваш ли някаква промяна в града?
-Идвам едва за 2-3 дни и не мога да добия цялостна представа за атмосферата и промените в австрийската столица.
Но последният път забелязах, че и там, както и в България започва завръщане към "нормалността" след пандемията от Covid-19. Хората са малко по-спокойни .
Как се снабдяваш с лекарства?
- Част от лекарствата са достъпни, предписват се по здравна каса с протоколи. Други лекарства намирам от Турция, понеже там цените са доста по-ниски.
Има обаче едно лекарство, част от имуносупресивната терапия - Certican, което в България не се изписва при белодробнотрансплантирани пациенти. Налага се да разчитам на добри хора, на които медикаментът им е останал в повече и искат да го дарят. Това е всеки месец.
За един болен човек, чийто живот зависи от тази терапия, това не е нормално. Освен всичко го има и психическото напрежение - ще имаш ли или няма да имаш лекарството за този месец. Ако го нямаш - отхвърляш трансплантирания орган.
Разкажи ни повече за твоите картини…
- Преди около една година посетих артклас, където всички рисувахме една и съща картина - вятърна мелница на остров Миконос. Художничката ни напътстваше и показваше различни техники. Беше изключително приятно преживяване и усетих, че за 3-4 часа се откъснах от действителността и забравих за проблемите.
Достави ми истинско удоволствие и реших да превърна рисуването в мое хоби. Картините ми са само и единствено любителски, обичам да рисувам. Вече няколко пъти подарявам мои картини на близки хора, както и на трансплантационния ми екип във Виена. Те са частица от мен и се надявам и на тях да им носят усмивка.
С какво още искаш да се занимаваш?
- Много бих искала да работя по специалността си - Здравен мениджмънт. Това обаче изисква чести контакти с хора, което за трансплантиран човек като мен, е застрашаващо живота.
Освен това в България продължавам да провеждам химиотерапия на всеки три седмици. Състоянието ми е твърде непридвидимо, за да се ангажирам с редовна работа.
Не звучи ли тъжно, че последната трансплантирана във Виена българка?Какво може да се направи за чакашите за трансплантация в България?
- Да, за съжаление бях последната българка, трансплантирана във Виена. Но не и последната, която се нуждае от белодробна трансплантация.
Състоянието на тези хора не може да се опише с думи, не може да се разбер , докато не го преживееш лично. Всяка глътка въздух е борба и болка. То е като да се нагълташ с вода, докато плуваш. Но представете си да се давите през цялото време.
В България в близко бъдеще идеята за белодробна трансплантация е фантазия. Аз все пак не спирам да се надявам, че и при нас нещата ще започнат да се случват. Но чакащите нямат време. Много от тях емигрираха и се спасиха в чужбина като се възползваха от чуждестранните здравни системи.
Мечтая си да няма повече чакащи в списъците да трансплантации.
