Лияна, книгите Ви за пътешествия съдържат една прекрасна дума - обичане/ обич. "Свят за обичане" , "Англия както я обикнах". Това съзнателно ли е търсено или подсъзнателно сте изразили нещо което читателят да усети. Кое всъщност движи пътешественика- любопитството, неспокойствието, бягството от нещо...
- Работното заглавие на „Свят за обичане“ много дълго време беше „Не можеш да разкажеш нещо, ако нищо не ти се случи“. Знаех, че няма да остане така, но правилното заглавие така и не идваше.

В топъл летен ден се видях с приятел, който работи в сферата на авиацията, а самолетите са не само любима тема, но и като журналист покривах тема „Транспорт“ много, много години. И докато ядяхме сладолед и говорехме за авиация и за нови дестинации, постоянно използвахме думата „обичам“ – натам обичам да пътувам, тези самолети обичам… И изведнъж заглавието беше там – говорехме за света, който обичаме.

Истината е, че обичам да пътувам от много малко дете и докато тогава беше с влак до Видин или със самолет Ан 24 до Видин при баба, в новата си книга – „Свят за обичане – продължението“ разказвам за откритието на истинската авиация по света и за един ужасен инцидент, завършил щастливо за всички ни на борда на 747.

След „Свят за обичане“, трябваше да напиша именно втората – продължението и тя започва с авиационно приключение и как погрешка летях със самолет, собственост на Хитлер. Писах, писах и започнах с някаква история за Англия. И не успях да спра. Когато се оказа, че съм изписала повече за Англия, отколкото е текстът до момента, механично отразях страниците, на един дъх написах началото, което посвещавам на любимата ми кралица-писател и последна съпруга на Хенри VІІІ Катрин Пар и всичко после се написа „самичко“ – само трябваше да запиша думите.

В самото начало на книгата публикувам интервю с една от най-известните британски писателки Филипа Грегъри, чиито исторически романи, посветени на Тюдорите и Плантагенетите увеличиха туристите от цял свят с интереси към английската история. Оттам тръгна и моето познание преди 17 години, а сега вече правя по две ваканции годишно и опознавам историческите места едно след друго и район по район.

Приемам всяко пътуване до ново място като деликатес и търся начини да науча нещо наистина местно, което произлиза от хората, а не от плитката туристическа информация.

Защо стана така, че пътешественическият дух сякаш бе заменен от разрастване на егото- по-важно е сякаш човек да отбелязва как е бил в почти всички държави по света, или пък, че се посещават екзотични държави за N-ти път и т.н. За какво му е човек днес пътешествието?

- Не разбирам смисъла на стъпването с крак на някаква нова територия и отбелязване „О, бил съм там.“ Не – не си. Всяко местенце е заредено със свой дух и иска време. Ужасявам се от оферти на туристически фирми, които в пет-шест дни събират цяла държава. Това е абсурд.

Не харесвам и курортното изживяване – искам да се движа, да виждам, да усещам! Занзибар, чиито курорти мнозина считат за райски, за мен беше тежък шок, защото с дъщерята тръгнахме в селата и сред хората. И ми иде да си скубя косата, когато чуя безумната реплика: „Те са много по-щастливи без нашите притежания!“

Във фотографския албум, който върви със „Свят за обичане“ публикувах снимка на опърпани, мръсни дечица, които са събрали едно до друго на пясъка на плажа и гледат как бяло дете играе с играчка.
В немотията, глада и нищетата няма щастие. Глупак и слепец е всеки, който го твърди!

Причината да пътувам по изключение с туристическа фирма е, че от фирмите не се интересуват от индивидуални интереси. В техните пътувания задължително са включени магазини от които да се пазарува, което хаби много време, дълги обеди, почивка тук, почивка там. Когато аз подредих пътуване до Виетнам и Камбоджа предупредих всички, които ще тръгнат с мен: „Не спя, не ям, не почивам и затова сме заедно в самолета и заедно до местата, които ни интересуват, но всеки прави програмата си сам.“

Най-много ми харесва да пътувам с приятели фотографи – никога и никой не реве за ядене, за почивка, никой не пита „Ти това не го ли снима вече?!“. Пълно разбирателство във всеки миг!
Затова е важно хора да се събират за пътешествие по интереси и да си планират всичко сами.

За пътешествието в Южна Америка само с дъщеря ми, папката с резервации беше 56 страници. И удовлетворението ни беше 1000 процента. Ходихме с десетки километри, надбягвахме се с изгрева – много трудна задача, наистина, спирахме на всяко място, което ни хареса.В Мексико сама шофирах около 4 хил. км. и това е едно от най-великолепните ми пътешествия. В Англия вече комфортно шофирам по всякакви пътища. Свободата на избор според мен е най-ценна във всяко пътуване.

Научиха ли се българите да пътуват и да избират компетентно местата, които посещават?

- Много хора наистина знаят как се организира пътуване. Според Световната организация по туризъм, около 90 на сто от всички пътуващи по света, първо проверяват в социалните мрежи и платформите за пътуване къде може да отидат. Така например търсих „Мястото на Карибите с най-много палми по плажовете“ и на този принцип избрах Доминиканска република. Някаква лудост ме тресе по палмите…

В същото време обаче, избягвам ФБ страниците за пътувания, защото човек може да хълца от изумление пред толкова…безпомощни – няма да използвам директната дума – хора. Чета: „Купихме билети за Хонконг, Сингапур и Филипините. Къде да се настаним и какво да правим в тези страни?“ И този въпрос не е майтап! Хората не само у нас, а по страници за пътешествия питат: „Аз като стигна в Камбоджа, какво да правя?“

Съжалявам, хора, но не сте готови да пътувате. Подготовката на всяко пътуване не започва от самолетния билет, а първо се харесват местата и то в детайли и после всичко останало. Вижда се едно място, отваря се картата, оглежда се периметър до 200 км, проверяват се други интересни точки. Всичко описвам в табличен вид с разстояния, време, цени. Това е черновата. И на тази база, като запиша абсолютно всичко, започвам да оптимизирам.

Ползвам ChatGPT за линейно подреждане на пътувания – спестява ми време да меря по картата и да изчислявам оптимални маршрути. Но всичко, свързано с места за посещение и за настаняване правя сама. В една от платформите за резервации ползвам огромни отстъпки – така седмица в Лондон този месец в хотел в центъра на града и на 2 минути от метрото, ми излезе 350 евро.

Светът е вече на няколко клика разстояние, но трябва да са правилните кликове. Тези дни ще приготвя маршрут в Йоркшир и през лятото отново тръгваме група приятели из Англия и пак задължително – отиваме и на Royal Ascot – явно всеки път ми е забавно. Заканих се обаче, че не аз ще карам буса!

Пътували ли сме повече в миналото, или е имало повече святост в пътуването - напр. пътуване веднъж през живота и то се посети Божи гроб, или българските градинари- пътуват, защото отиват на гурбет и опозвават повече свят.
- Живеем в ера на безпрецедентна мобилност. През март ще ходя до Щатите, но така и така ще съм във Флорида – я да отида пак до Колумбия! Авиацията е благословията за пътуване и проклятието за разпространението на вируси. Но както се видя – вирусите няма да ни спрат!

А какъв е бил онзи древен начин на придвижване… Аз съм ездач от 20 години, правили сме преходи с конете за забавление, яздила съм при минус 15 градуса, но общият знаменател е комфортът: амуниция, облекло, каска, жилетка, сигурност. И не – не съм яздила от София до Виена…

Пълна превземка е когато някой каже, че като отива на непознато място излиза от зоната си на комфорт. Нищо подобно! Заменяме градския комфорт за технологичния – всичко ни е специално – от чорапите и тяхната плетка, през обувки, клинове, защитни панталони, якета, очила, каски, ръкавици, въжета – каквото ни хрумне изобщо! Мнозина стават жертви по време на приключение не защото са излезли от „зоната на комфорт“, а защото са твърде убедени в технологичната си неприкосновеност.

Какво означава пътуването за нашата генерация, на която това дълго не бе разрешено?
- За мен това се случи с началото на пълнолетния ми живот и беше зашеметяващо откритие: „там“, където можеха да отидат само определени хора и другите, чиито късмет ги е направил жители на свободни държави, вече стана „тук“, където съм и аз. Именно на Piccadilly Circus в Лондон осъзнах, че свободата е факт. Оказах се на мястото, откъдето притежавах най-любимата ми картичка в цялата колекция картички от далечни земи. Бях на 23 години, бях спечелила конкурс за млади журналисти за БиБиСи и отидох там, за да се убедя, че всичко е истина.

Кои митове за Англия се потвърдиха и кои развенчаха?
Че англичаните са студени хора. Който го казва, просто не познава англичани.

Кое е най-важното, което споделяте в една книга, един пътепис от едно място? Снимката, текста, личният прочит на Вашето присъствие там...

- Книгата „Свят за обичане“ започва с невероятно изпитание на кон (тогава разбрах, че едно е да яздиш, друго е да оцеляваш с кон!) в Патагония. За да разкажа обаче за мястото, където съм попаднала, първо прочетох три книги, писани от английски пътешественици и изпитатели, публикувани през 1878 и 1880 година и записките на Чарлз Дарвин от пътуването му до Патагония. Така моята лична история, лично преживяване е минимална част от истинската магия зад тази невероятно сурова и удивителна земя. И после така продължих: четях първите записи от конкретно място, за да обясня неговата ценност.

Аз и моето присъствие на дадено място е само причина да разкажа истински ценното. Срещите с хората и тяхната често напълно превратна от нашите представи гледна точка, също е от огромна ценност за моя разказ – оказва се, че често съм европейски снизходителна към живот за който не знам абсолютно нищо.
Признавам обаче, че възстановяването на спомените е лесно, като на големия монитор стоят снимките и ги въртя една след друга, а на лаптопа е отворен текстовият файл.

Пътувате ли за Коледа или държите да сте си у дома? Обвързвате ли някакъв празник с конкретно място?
-  Коледа сме задължително у дома! Никой не може да омеси питката като мен, никой не може да сготви храната толкова вкусно и с такъв мерак. Ще съм като отровена, ако трябва да бъда на друго място – например в заведение. А на Нова година се отказахме да ходим някъде – където и да опитахме, не се получи. В България в заведение задължително започват да пушат, което за мен е ад, живата музика е оглушителна. А и вече четири години отглеждаме котарака Томи и на връх Нова година седим с него в банята, защото зарята наистина го плаши.

Живяла сте в различни държави - споделете с нас нещо от духа на
Коледата.
- Пред-Коледа е истинската емоция според мен, макар вече да започва още от октомври, което е вече прекалено. В Америка харесвам аромата на магазините – наистина е точно коледен. В Англия харесвам улиците и фасадите. Духът е хубав и това зарежда с добра енергия.

Понеже интервюто е предназначено повече за българската общност във Виена, какво е за Вас австрийската столица, Австрия, дори немскоговорящото пространство?
- От 13 години с моя мъж караме ски в Австрия и то само в Шладминг. Всеки скиор знае колко е безценно да познаваш всяка писта, всеки завой и наклон.

(С Марсел Хиршер)

Там тренират и националните отбори на европейските държави и така се запознах и със световни, и с олимпийски шампиони, уредих иначе почти непостижими интервюта и дори понякога карам редом с тях по десетина метра – после те са вече на 200 метра пред мен. 

А, в допълнение към преимуществата да карам ски в Шладминг е и невероятната случайност да взема интервю от Хедър Милс - бивша съпруга на сър Пол Маккартни.

Преди две години, в много гъста мъгла, убедена, че знам точно къде се намирам, натиснах ските надолу по склона, но се оказа, че с всички сили съм тръгнала нагоре и направих задно салто и се приземих върху ските. За беда в гъстата мъгла никой не видя моя подвиг.

Виена не познавам особено добре и понеже знам сумарно около двадесетина думи на немски, чувствам се много безпомощна. В заведение най-лесно ми е да поръчвам гулаш и затова за две-три седмици на ски изяждам цялата си дажба гулаш за годината. Виена е град-благословия за снимане, много харесвам Залцбург, харесва ми да пътувам с австрийската железница.

Това, което изключително силно ме впечатлява в провинцията е колко здраво работят хората. Във всяка къща за гости, където отсядаме по време на ски ваканцията, хората притежават и краварник, който обаче е блестящо чист, тракторче, снегоринче, възпитават децата си от малки да помагат. Поради травма се наложи да претърпя и две операции в Австрия и спомените от болницата са сред ярките и положителни примери в живота ми за нещо добро.

Носи ли Ви Европа вдъхновение или го търсите извън нея?

- Всичко е вдъхновение. По-лесно ми е да кажа, че държавата в която не бих се върнала е Македония. Не ми харесва и в Сърбия, защото и там навсякъде се пуши. Някои европейски столици познавам така добре, че за приятели правя програма и съм водач. В Прага, например, нито една туристическа фирма на води хората на местата, където отивам аз. Същото е валидно и за Лондон.

И понеже разговорът ни започва от книгата „Англия както я обикнах“, несъмнено перфектното владеене на съответния език е причината човек да се влюби в нечия история, традиции и взаимоотношения. За разказите в тази книга съм посетила 60 места, а само този месец бях на още няколко. Така научих за водолаза Уилям Уокър, който от 1906 година с акваланг сам самичък се провира всеки ден с в продължение на шест години под една от най-старите английски катедрали в някогашната английска столица Уинчестър, за да я укрепи срещу срутване. Един от националните герои за които научавам едва, когато съм в храма и после пия горещ шоколад в пъб, кръстен на него.

Логично следва въпросът дали бихте посочили личност от историята на Англия, към която питаете най-топли чувства?
- Приятели са ми задавали същия въпрос и затова знам отговора: различните епохи са създавали различни модели за значимост и обществено присъствие и във всеки от тях някой изпъква невероятно ярко. Повечето имена, които бих посочила са широко неизвестни, но общото между тях е, че са жени. Изумителни, смели, комбинативни, достойни, премерени, търпеливи, амбициозни, хитри, образовани, предприемчиви - дори в ранното Средновековие. Една от тях от дъщеря на бедна вдовица става вторият най-богат човек след кралица Елизабет І, някои са пирати, други са понесли на плещите си товара на фамилната история и плащат с живота си за това.
Без сама да го очаквам, книгата ми се получи малко феминистка, но който я прочете ще разбере и защо.

Едно интервю на Светлана Желева и Десислав Паяков