Бил млад, но мъдър; беден, но дарен със сърце, което можело да побере целия свят.

Казвали за него, че не познавал умора, когато трябвало да помогне. Щом видел болен — навеждал се над него с кротко лице. Щом намерел тъжно дете — коленичел и го изслушвал. Щом усетел чужда болка — сякаш своя изпитвал.

А очите му блестели като две малки звездички — топли, тихи и непоколебими.

От малък Стилиан бил различен. Докато другите деца тичали по улиците и се гонели, той се спирал при най-малките — при онези, които прохождали и се препъвали, при онези, които се лутали сред играчките и търсели майка си с поглед.
„Щом ги видя, топлина ми идва в гърдите“, казвал той.
И наистина — топлина носел.

Бай Нестор, старият дърводелец, разказвал, че когато малкият му син се разболял и никой не знаел дали ще преживее нощта, Стилиан дошъл, сложил ръка над челото му и детето заспало спокойно. На сутринта пламъкът на болестта бил угаснал.

Така градчето започнало да шепне легенди:
„Стилиан носи светлина.“
„Стилиан прогонва болест.“
„Стилиан пази децата.

Но младежът само се усмихвал.

— Аз не правя чудеса — казвал. — Господ ги прави. Аз само обичам децата.
И тъкмо когато хората започнали да вярват, че животът е спокоен, над морето се издигнала тежка мъгла. С нея дошла странна болест — първо леко тресяла децата, после ги правела отпаднали, после ги поваляла в дълбок сън, от който никой не се будел бързо.

Майките обикаляли безпомощни, бащите държали главите си с ръце. Децата кашляли тихо, сякаш гласовете им били залостени вътре в гърдичките. Лекарите не можели да помогнат, билкарите също.
Една вечер Стилиан излязъл на площада. Вятърът брулел дрехите му.
— Господи — прошепнал Стилиан, — вземи от мен силите, вземи дните ми, вземи каквото поискаш... само спаси децата!

Точно в този миг небето сякаш се разтворило. Отгоре се спуснала светлина, мека като дъх на майка върху болно чело.
Тя обгърнала площада, улиците, къщите, люлките, детските креватчета.
И когато утрото дошло, мъглата изчезнала.

Децата се събудили — очите им били бистри, бузките розови, дъхът чист.
Градчето се затичало към дома на Стилиан, а той стоял на прага с леко бледо лице, но с усмивка, която можела да стопи и най-студената зима.
— Ти ни спаси! — викали хората.
— Не аз. Господ чу любовта ви към децата.

Но от този ден името му се предавало от уста на уста като святост:
Стилиан Детепазител - светецът, който слуша детския смях.
Казват, че когато свети Стилиан напуснал земните пътища, Бог го поставил сред ангелите, които пазят най-ценното — детската душа.

Дали бебе току-що проходило, или дете, скрито под завивката с нощна лампа — всички те имали неговата небесна грижа.
А когато някое малко сърчице заболи, светецът слизал тихо като лунен лъч, сядал до него и го прегръщал със светлина.
Така разказвали старите жени.

А младите майки вярвали, че когато люлката леко се полюлее без вятър, когато детето се усмихне насън, когато плачът му утихне внезапно — св. Стилиан е минал оттам.

Всяка година на 26 ноември майките шепнат:
„Пази ми детето, свети Стилиане…“
Бащите стискат свещта в ръка и гледат към небето.
А децата — те просто играят, смеят се, тичат, скачат.
Защото са пазени.

И когато пада първият сняг или първата звезда изгрее над зимното небе, хората помнят:
един човек с голямо сърце обичаше децата така, че Бог му даде вечна светлина.
Светлина, която пази всяко малко начало.

Пенка Маджарова, "Разкази в КуФАр"