Визитка: Милена Стойкова е оператор, продуцент и фотограф от България. Родена е през 1971 г. в Пловдив. Има бакалавърска степен по операторско майсторство и магистърска степен по филмово продуценство от Нов български университет. За да развие професионалните си умения, тя е посещавала множество уъркшопи в Германия, Великобритания и Италия. В началото на кариерата си работи като оператор в различни телевизионни станции. От 2010 г. работи на свободна практика като оператор и продуцент и е създала много късометражни и документални филми. През 2014 г. основава собствената си компания „Турандот“ ЕООД.

Г-жо Стойкова кой е първият Ви спомен, свързан с Гена Димитрова?
- Не мога да посоча един-единствен първи спомен, защото за мен Гена Димитрова винаги е била най-напред леля. Когато човек расте близо до такава личност, той не я възприема постоянно като легенда. За мен тя беше човекът, който ме наричаше „Милувка“, който ме прегръщаше и ми носеше подаръци от пътуванията си.

По-късно разбрах какво означава името ѝ за света на операта. Докато беше жива, аз повече търсех в нея лелята, отколкото певицата. Мисля, че точно това прави спомените ми за нея много човешки. Те не са само спомени за сцени, костюми, аплодисменти и автографи, а за една жена, която у дома можеше да прави баница, да пече чушки, да мие прозорци, да се смее, да се ядосва, да бъде пряма, емоционална и непосредствена.

Какъв беше светът на Гена? Кои моменти заедно Ви изградиха като личност, като човек, а по-късно и като професионалист?

- Светът на Гена беше много широк. Тя беше гражданин на света. В него имаше Беглеж и Виена, София и Плевен, Ла Скала, Арена ди Верона, Метрополитън, Залцбург, Рим, Ню Йорк, Буенос Айрес, но имаше и семейна трапеза, телефонни разговори, писма, картички, грижа за близките. Бяхме семейство, което често беше разпръснато по света – едни в България, други във Виена, тя и вуйчо ми по сцени и хотели. Телефонът и писмата бяха нашата връзка.

От една страна – блясъкът на големите театри, публиката, която я чакаше и аплодираше; от друга – съвсем земният ѝ живот извън сцената. Помня как по време на спектакъл всичко около нея се подчиняваше на една огромна дисциплина: тя трябваше да си почине, да се пази, да се разпее, да яде рано, да не рискува гласа си. Помня и нейната безкомпромисност към работата. Ако беше поела ангажимент, излизаше да пее дори когато не се чувстваше добре.

Пътуванията с нея също са ме оформили. Бях с нея в Бусето, когато получи „Златен Верди“; във Виена, Рим, Ню Йорк, Залцбург, Копенхаген. Има и смешни, и драматични моменти – пропуснати гари, счупен глезен, заключена врата в Ню Йорк, закъснения, притеснения, репетиции. С нея никога не беше скучно. Като професионалист по-късно взех от нея усещането, че към работата трябва да има сериозност, но и огън; че човек не трябва да прави компромис с това, което смята за важно.

Вие как избрахте своята професия, своя път в живота?

- Моят път не беше съвсем праволинеен. Като дете ме записаха на пиано и всички много се надяваха от мен да излезе музикант. Това не се случи. Леля понякога искаше да ме разпява, но аз се дърпах. После, когато заминах да следвам във Виена, исках да се занимавам с история на изкуството, но по желание на вуйчо ми ме записаха право. Опитах, положих усилия, но усещах, че това не е моят свят.

В един момент реших, че не мога да продължа само защото някой е очаквал това от мен. Междувременно открих фотографията и образа. Върнах се в България и завърших фотография и операторско майсторство. На леля не ѝ беше лесно да приеме това решение. Но има нещо символично – нейният баща също е искал тя да стане лекар, а тя е избрала музиката. Така че може би и в моя случай трябваше да се случи същото: да намеря моя собствен път, дори ако това първоначално разочарова някого.

Разкажете ни как пътищата на Георги Стойков, съпругът на Гена Димитрова, се пресичат с нейния?
- Запознават се на една студентска забава в София и няколко месеца след това се женят. Майка ми Надка, сестрата на Гена, си спомня, че тя възкликнала: „Най-после си намерих момче по-високо от мен!“. За леля той беше нейното „другарче“. Тя точно така го наричаше.

Той беше много важен човек в живота ѝ. Не само съпруг, а опора. Посвети голяма част от живота си на нейната кариера и беше до нея в един свят, който отвън изглежда бляскав, но всъщност е изключително труден – пътувания, договори, репетиции, напрежение, отсъствия, постоянна грижа за гласа и формата. Вуйчо умееше да бъде до нея и като близък човек, и като човек, който разбира колко голяма е нейната мисия.

След неговата смърт Гена много страдаше. Помня я във Виена – седеше в тишината на стаята и от нищото започваше да плаче. Сякаш с него си отиде не само любим човек, а част от спокойствието и вътрешната ѝ опора. Двамата до последно за мен си останаха като големи деца – силни, но и много уязвими.

Може ли да се направи паралел между Мария Калас, която губи гласа си след предателството на Онасис, и Гена Димитрова след загубата на нейния съпруг през 1991 г.?
- Загубата на вуйчо ми беше огромен удар за Гена, но тя не губи гласа си. Тя стана по-тъжна след неговата смърт и това няма как да не се отрази на човека и на артиста. Когато човек е свикнал да има до себе си опора, а изведнъж я загуби, сцената вече не е същото място.

Всички колеги я съветват тогава да не остава вкъщи да тъгува, а да продължи да пее, да го изпее. Гласът е жив, много деликатен инструмент. Тя самата знаеше колко внимателно трябва да се пази. Цял живот е пяла тежък репертоар, роли, които изискват огромна сила, психика и физическа издръжливост. При нея винаги е имало и огромна професионална отговорност. Дори след много тежки лични моменти тя продължи да пее, да работи, а по-късно и да преподава.

Смъртта на Жоро остави дълбока човешка рана в нея, но Гена не беше човек, който лесно се предава. Тя носеше болката си, но продължаваше да живее чрез музиката и чрез младите певци, на които предаваше опита си.

Кой открива таланта за пеене на Гена Димитрова?

- Талантът ѝ се проявява още в Беглеж. Като дете е слушала песни и арии по радиоточката, опитвала се е да ги запомни и изпее. Пяла е в училищния хор и в художествената самодейност. Учителите са усетили, че в това момиче има нещо необикновено, въпреки че баща ѝ е мечтаел да я види лекарка.

Решаваща обаче е срещата с проф. Христо Бръмбаров. Именно той разпознава мащаба на гласа и започва внимателно да го развива. За нея Бръмбаров остава не само учител, а почти съдба. Тя до края на живота си говореше за него с огромна почит. Много важно място има и пианистът-корепетитор Атанас Атанасов, с когото тя работи още от студентските години и на когото се доверява и по-късно, когато вече е голяма певица.

Може да се каже, че талантът ѝ е бил толкова явен, че хората около нея не са могли да го подминат. Но за да се превърне този природен дар в голямо изкуство, са били необходими учители, дисциплина, много труд и много търпение.

Има ли някой, който ѝ помага, или тя сама гради своята кариера?
- И двете са верни. Никой не ѝ е подарил кариерата. Дарбата ѝ е била огромна, но тя не е разчитала само на нея. Години наред се е учила да владее гласа си, да разпознава слабите места, да бъде самокритична и да работи търпеливо. Големият глас сам по себе си не стига. Той трябва да бъде овладян, възпитан и поставен в служба на музиката.

Но по пътя ѝ има хора, които са ѝ подали ръка в точния момент. Проф. Бръмбаров ѝ помага да извае гласа си и да повярва в мащаба на дарбата си. Атанас Атанасов е музикант, с когото тя се съветва и на когото се доверява. Нейните колеги от Софийската опера. По-късно импресариото Сандер Горлински отваря пред нея големи международни хоризонти. И, разбира се, вуйчо ми Жоро е бил до нея като лична опора.

Така че Гена не е сама в буквалния смисъл, но е сама в най-важното – никой не може вместо теб да излезе на сцената, да понесе риска, да преживее успеха, страха, умората и отговорността. Това тя правеше сама.

Кои оперни величия или актьори бяха нейни идоли и ѝ повлияха?
- Не съм сигурна, че думата „идоли“ много ѝ подхожда. Гена не беше човек, който лесно би се поставил в позиция на подражател. Тя уважаваше големите артисти, учеше се от тях, но не мисля, че се стремеше да прилича на някого. По-скоро искаше да бъде вярна на гласа си, на ролята и на собственото си разбиране за музиката.

В нейния свят огромно място имаха Верди и Пучини. Срещала се е и е работила с личности като Караян, Мути, Дзефирели, Пласидо Доминго, Лучано Павароти, Хосе Карерас, Николай Гяуров, Борис Христов, Райна Кабаиванска. Това са хора, които принадлежат към най-високия свят на операта. Но при Гена влиянието не беше имитация, а съизмерване с голямото.

От детството ѝ пък знаем, че радиоточката, училищният хор, селското кино, оперетните и оперни филми са събудили първата мечта. Понякога точно такива ранни впечатления са най-решаващи. Един човек чува нещо, вижда нещо, и вътре в него се запалва огън.
(следва продължение)