Авторката на студията е доайен на Факултета по журналистика и масова комуникация (ФЖМК) на СУ, където е преподавала повече от 40 години. Проф. Златева е изнасяла лекции в 8 български и 13 чуждестранни университета, включително Виенският университет, Dr. rer. pol. на Лайпцигския университет.
Била е заместник-декан на факултета (1983–1985) и ръководител на катедрата на ЮНЕСКО “Комуникация и връзки с обществеността” (2003-2007), член на Борда на директорите на световната мрежа от катедри на ЮНЕСКО по комуникация и връзки с обществеността ОРБИКОМ (2006-2008) и др.
Но как успява Киш да пристигне в Новия свят? След като три пъти му отказват американска виза, той използва съвета на приятели да я получи в американско консулство в друга европейска страна и да пътува с английски кораб дотам. Затова в книгата репортерът използва своето второ „аз“, а именно д-р Бекер.
Нека обърнем внимание върху три от репортажите му:
„Гробище за богати кучета“, „Отправям се като юнга на параход за Калифорния“ и „Работа с Чарли Чаплин“.
„Гробище за богати кучета“ е блестящ пример за остротата на социалното зрение на Киш. Една малка информация в страниците на вестник го насочва към това кътче на Ню Йорк, за да види там с очите си как богатите американци обграждат с лукс домашните си любимци дори и след смъртта им. Докато в близост хиляди бедняци „съжителстват“ в общ гроб и отиват на оня свят отново бедни, нещастни и забравени и от бога.
От репортажа „Отправям се като юнга на параход за Калифорния“ разбираме какъв хитроумен, макар и рис кован ход предприема „вихреният репортер“, за да може да посети освен източния и западния бряг на Съединените американски щати. Тъй като той финансира пътуването си със собствени спестявания – от хонорари за книгите си – и не разполага с неограничени финансови средства, Киш решава да се наеме на работа като моряк по системата work-a-way, т.е. да отработи пътуването си (четиридесет и два долара на месец!), като дава спечелените пари на боцмана. Така той успява безплатно, но с цената на ежедневен тежък труд да пътува с параход през Панамския канал, за да достигне до Лос Анджелис, където има вече уговорена среща с Ъптон Синклер.
Много от читателите дълги години смятат, че това пътуване е плод на въображението му. Та тогава Киш е на 44 години, т.е. твърде стар за юнга. Но серия снимки, открити в документите след смъртта му, удостоверяват, че той наистина е носил американско матроско кепе.
А оригиналният документ– сертификат от 5 февруари 1929 г., който журналистът Харалд Весел открива в Параходството в Балтимор половин век по-късно с почерка и подписа на Егон Ервин Киш, е безспорно доказателство, че той реално е бил нает като юнга на товарния кораб (Frachtdampfer) „Jefferson Mаyers“ и е
работил на борда му от 10 януари до 5 февруари 1929 г. по време на пътуването от Балтимор през Панамския канал до Сан Педро – пристанището на Лос Анджелис.
Удивително и интересно е и днес да „преминем“ благодарение на майстора-репортер Киш през Панамския канал:
Какво лежи между тези брегове?
Между тези брегове лежи световно чудо.
Между тези брегове лежи претворената воля, създала от една част на света (цели) две.
Между тези брегове лежат 44 мили, които приближават западната част на земното кълбо до източната, съкращавайки разстоянието между тях 8000 мили.
Между тези брегове са вложени кеш 34 милиарда долара.Цената на другите подобни канали: Суецкия – 127 милиона долара, Kилския, съединяващ Северно с Балтийско море – 40 милиона, и Кронщад-Ленинградския – 10 милиона, в сравнение с този са евтини начинания.
Между тези брегове лежи човешки труд. Този труд бе призван да нанесе корекция на природата. Природата отчаяно се съпротивляваше. Тя хвърли срещу това начинание свлачища, изпрати армия от москити и облаци от жълта туберкулоза, тя изпращаше най-горещите си лъчи и насъскваше алигатори и крокодили срещу тези, които спасявайки се от жаркото слънце, се хвърляха във водата.
Какъв невинен и съблазнителен вид има днес тази местност! Като мека вълна се изправят към небесата от левия и десния бряг две девствени гори, представляващи едно цяло. Папрат, достигаща ръста на палмите, и нискостеблени палми, напомнящи папрат. Зеленият и жълтият цвят, по своята яркост едва достъпни за въображението, са съставните цветове на тези тропически джунгли. Такива цветове има само в палитрата на Гоген...(Киш, Эгон Эрвин. Я отправляюсь юнгой на пароходе, идущем в Калифорнию. В: Репортажи. Москва: Издательство Московского университета,1964, с. 189-190).
В кратките редове на репортажа е събрано всичко най-важно за Панамския канал, което трябва да запомним: историята на непосилния човешки труд, дръзко преодолял безбройните предизвикателства на природата; сътвореното с този труд техническо чудо, прекроило природата, разделяйки двете полукълба на Америка; огромните милиарди, вложени в изграждането му и незабравимите му ярки цветове от палитрата на Гоген. Силната социална струя отново ни напомня за истинската стойност на Панамския канал, коствала разорението на хиляди френски семейства, загубили не само спестяванията си, но и живота на най-близките си хора.
А ето как след финото описание на пейзажа Киш на хвърля в едри щрихи портрета на великия актьор и режисьор – главното действащо лице в репортажа „Работа с Чарли Чаплин“. Егон Ервин Киш и Ъптон Синклер се срещат на входа в студиото му в Холивуд, когато той работи над филма „Светлините на града“.
„– Това е превъзходно – възкликва живият, оригиналният Чарли Чаплин и със собствената си персона стиска ръката ми...
(Знаменитата снимка на тримата големи творци (от ляво надясно) Ъптон Синклер, Чарли Чаплин и Егон Ервин Киш, обиколила света. Fotocredit: F. Peter Müller, Wikipedia)
Пред нас съвсем не е този Чарли Чаплин, когото познаваме от киното. Той наистина току-що е свършил да работи, но той все още е вътре в работния процес или по-точно в дадената минута не играе (като артист). Липсва ми неговата шапка, поизмачканата филцова шапка, липсват ми бамбуковото бастунче и черните мустачки под носа. Освен това обувките му съвсем не са толкова големи и толкова необикновено смешни, както ни се струват от екрана. Това, разбира се, са посмачкани, закърпени, вехти и все пак обикновени обувки и само изкуството на боса им е придавало такива комични размери... Той носи рогови очила: без тях не е в състояние дори да подпише името си – толкова е далекоглед. Върху средата на челото му падат два кичура сребро. Отзад, на врата му, където израстват космите, те пак са побелели.“(Kisch, Egon Erwin. Arbeit mit Charlie Chaplin. In: Gesammelte Werke, Band IV. Berlin: Aufbau Verlag, S. 231).
„Оригиналното в подхода на Киш тук е, че като изхожда от добре познатия образ на Чаплин от екрана, той го „налага“ върху реалния, истинския, живия Чаплин и с няколко само замаха на перото рисува портрета на големия режисьор от натура.“(Златева, Минка. Репортерство, репортер, репортаж. София: Софийски уноверситет „Св. Кл. Охридски“ – Факултет по журналистика и масова комуникация, 1996, с. 142-143. )
Освен чрез портретна характеристика образът на героя в репортажа е представен също чрез негов жест или привичка.
„Чаплин ме принуждава да седна в коженото кресло, но тъй като аз отказвам, той е явно много доволен, защото сяда в него с подвити крака.“(Kisch, Egon Erwin. Arbeit mit Charlie Chaplin. In: Gesammelte Werke, Band IV. Berlin: Aufbau Verlag, S. 232). „Типичната привичка на Чаплин да сяда по турски с подвити крака Киш използва, за да ни подскаже, че след голямото напрежение и Чарли има нужда от релаксация, от отпускане и разтоварване. И този любопитен щрих в поведението на големия режисьор прави образа му по-човечен, по-релефен и въздействащ върху читателите.“ (Златева, Минка. Репортерство, репортер, репортаж..., с. 145).
Чарли споделя откровено пред Ъптон Синклер и Егон Ервин Киш, че работата не му спори, и се обръща към тях дружески с въпроса искат ли да му
помогнат. Каква по-великолепна възможност за големия репортер да бъде „помощник“ на Майстора в разрешаването на „кризисната ситуация“, а едновременно с това да наблюдава творческия му кипеж в движение! И така, тримата незабавно влизат в студиото.
„Сцената с автомобила е от решаващо значение за хода на филмовия разказ. Чарли мъчително търси най-верния гег, нескончаемо повтаря сцената и въвлича „момчетата“ (т.е. Синклер и Киш) в търсенето на ключ за решаването на проблема. Оказал се в нова роля – не само на голям почитател на Чаплин и на репортер, но и на заинтригуван бъдещ зрител, Киш с готовност става „съучастник“ в творческия процес на филмовия Маестро.
След почти цели осем дни и нощи съвместен труд решението е открито. Хлопването на автомобилна врата в сцената на запознаването на бродягата със сляпата цветарка води до трагично недоразумение – тя си внушава, че нейният обожател принадлежи към класата на богатите, и това подхранва занапред нейните любовни блянове.
Но за майстора на репортажа важното е друго – той получава чудесната, неповторимата възможност да разкаже „в темпо“ за супервзискателния Чаплин като творец. От бъдещите милиони зрители, които ще гледат филма по всички континенти, малцина ще забележат и запомнят този сюблимен момент за филмовия маг. А и едва ли ще си дадат труда да размислят колко ли усилия е струвал той на режисьора.“
А тъй като, когато Чарли Чаплин е снимал своите филми, не е допускал непознати лица да му пречат в свещенодействието му, „дълги години репортажът „Работа с Чарли Чаплин“ на Киш [...] е един от малкото автентични документи за творческия процес на филмовия гений, у когото всеки откъс на всяка сцена се довежда до съвършенство, а после от късчетата с високо качество се изгражда цялото: филмът шедьовър.
В истинско събитие се превърна трисерийният телевизионен филм „Неизвестният Чаплин“ на популярния киновед Кевин Браунлоу и Дейвид Хил. Той бе излъчен през 1984 г. и по българската телевизия. В него авторите показаха, вече с помощта на телевизионната камера, онова, което бе изваял Киш със средствата на словото: огромната взискателност на Чарли Чаплин по време на работа на снимачните площадки, доказана от безжалостно бракуваните планини от дубли и цели фрагменти, невлезли в окончателните версии на филмите му; колосалния труд, заложен във фундамента на всяка от ролите и на всеки от филмите му; превъзходното чувство за мярка и високия естетически вкус, които превръщат Чарли Чаплин в епоха в световното кино. Всичко това Киш точно, но всеобемно формулира във великолепното заглавие на своя репортаж думата „РАБОТА с Чарли Чаплин!“
През 1931 г. с група прогресивни писатели Киш посещава съветските републики Узбекистан и Таджкистан в Средна Азия. В резултат на това пътуване се ражда книгата му с репортажи от „Азия основно променена“(Kisch, Egon Erwin. Asien gründlich verändert. Berlin: Erich Reiss Verlag, 1932). Тя е преведена частично на български език от С. К. Атанасов през 1949 г. (Киш, Егон Ервин. Азия основно променена, прев. от немски С. К. Атанасов, София: Народна култура, 1949).
В нея репортерът завежда читателите на гроба на Тамерлан; проследява пътя „от извора до устието на копринената река“, като с присъщия си хумор разкрива тайните за производството на коприната, прославила от древността тези земи; споделя изповедта на една бубарка в предпланините на Памир, загубила трагично мъжа си, жестоко измъчван и убит под звуците на „Интернационала“ от бандити заради верността и предаността му към революцията.
Сред най-запомнящите се страници в „Азия основно променена“ са посветените на столицата Ташкент в Узбекистан. За да покаже нагледно как от старинен град и религиозен център той се превръща в град на новия живот, който променя жителите му и особено жените, свалили фереджетата и започнали активно да се включват в обществения живот и труд, в своя репортаж „Двата цвята на Ташкент“ избира две основни краски: сивата – за стария, схлупения, овехтелия, пронизания от религиозни забрани и ограничения живот в безправие за жените, и червената – за новото, донесено от болшевиките битие в тези земи, които прогонват окончателно върлуващите из села и градове банди, отварят заводи и медицински центрове, училища и клубове за девойките и младежите, които с ентусиазъм се включват в изграждането на своето бъдеще.
През 1932 г. неуморният репортер пише „Китай, посетен скришом“ – („China geheim“). Книгата е създадена след само тримесечно пребиваване в Китай, където Киш посещава Шанхай, Пекин и Нанкин. Тя съдържа вълнуващи репортажи за работата на пристанищните работници – кулите, за децата работници край тъкачните станове, за уникалното изкуство в Китай и най-вече за знаменития куклен театър, както и за много други особености на китайския бит, ритуали и традиции. В Шанхай е гост в дома на Рут Вернер – немската разузнавачка Соня, приютявала легендарния Рихард Зорге.
Енергичен, неизтощим, изобретателен, Киш успява да напише една от най-интересните книги за Китай, без да знае китайски език! И да дочака първото ѝ издание, преди да се озове в затвора Шпандау.
В бурната 1936 г. Киш е сред интербригадистите по време на Гражданската война в Испания, заедно с Иля Еренбург, Михаил Колцов, Ърнест Хемингуей и още цяла фаланга писатели с леви убеждения – борци против фашизма. Те стават част от бригадите от бойци, воюващи против Франко, споделят техните победи и поражения, тревоги и радости, срещите им с легендарната Пасионария (Долорес Ибарури), изпращат кореспонденции до левите издания и присъствието им носи упование, вдъхва кураж и вяра в подкрепата на международната антифашистка общност. И предупреждават света – фашизмът е започнал своя военен марш в Европа и само единството и обединението на всички демократични и миролюбиви сили могат да го спрат.
Измежду репортажите на Киш от този период, част от които са издадени на български в превод на Антоанета Тодорова под заглавие „Под небето на Испания“, ще спра внимание на два, които са доказателство, че и в най-суровите времена и тежки военни обстоятелства Киш не престава да твори, а въображението и оригиналността му не признават граници.
Репортажът „В опразнения Прадо“ (Kиш, Егон Ервин. Под небето на Испания, прев. Антоанета Тодорова. София: изд. Отечествен фронт, 1966, с. 44-49) е изумително описание на бомбардирания световноизвестен музей. Киш обикаля из залите му и въпреки че срещу него са само голите стени, на които преди са били поставени великолепните картини на Веласкес, Ел Греко, Гоя, той възкресява впечатленията си от техните творби по незабравим начин. И ние виждаме в грубото посегателство над музея с произведенията на гениите на четката още една страна от грозното лице на фашизма, който хладнокръвно и безмилостно посяга на плодовете на хилядолетното културно наследство и богатствата на цивилизацията.
Креативност, изобретателност, въображение, полет на фантазията показва майсторът-репортер и в една от големите теми в творчеството на друг един голям майстор на репортажа – Ърнест Хемингуей – бикоборството. След като посещава Памплона и изживява великата тръпка на мъжествения двубой междутореадорите и биковете, американският писател осветлява тази тема нюансирано в доста известни свои творби.
А какъв нов ракурс към коридата намира Маестро Киш?
В своя репортаж „Бикът и неговите противници“ той решава да пресъздаде картината на двубоя на живот и смърт от различна гледна точка.
„Всяка година за празника на покръстването на Испания десетки хиляди богомолци и богомолки, каещи се мъже и жени, и много бикове пристигат в провинцията Арагон в града Сарагоса – започва репортажа си Киш, – и те идват за „Ферия дел Пилар“ („Празника на Стълпа“). Биковете са атрактивни, подобно на скъпоценния венец около главите на светите статуи, и не по-малко важни участници в тържествата от самото духовенство. [...] Нека вземем кой да е от биковете и го наречем сеньор Н.“ – предлага Киш и предоставя разказа за случващото се на арената на сеньор Н:
„На по-малко от половин метър се спира матадорът пред сеньор Н. Той слага ръка на челото на бика... От дълбоко замахва сеньор Н, за да удари страхотно дръзкия нападател и с още кървавите извити саби на главата си да го разпори. Матадорът се извива ловко встрани, профучаващите нагоре рога го докосват, зрителите смятат, че той е вече разпран, но дори галоните на болерото му не са разпрани. Той размахва кърпата около врата на бика, над черепа му, от дясно наляво, от ляво надясно, от горе надолу, от долу нагоре.
Извън себе си от възторг амфитеатърът крещи названието на всеки жест и размахвайки кърпички, [зрителите] настояват ръководителят на схватката да предаде на този матадор ухото на мъртвия бик. [...] Сеньор Н е ранен дълбоко, но гръбначният му мозък не е улучен. Сега собствената му кръв го мокри на широки ивици, тя блести върху черната му кожа. Но още несломен, той изтичва към тореадорите, които пак рам-там, рам-там размахват около него алените си кърпи.
Тъй като сеньор Н се хвърля срещу него [матадора] с непроявена досега сила, с гръмотевичен рев, с разпенена от бяс уста, разтърсвайки земята под копитата си, матадорът го пробожда и поваля мъртъв.“
Една сцена, която задълго остава в паметта на читателите! И им напомня, че дързостта и мъжеството на бикоборците могат да надвият силата и на най-мощните бикове!
А и самият Киш продължава да води битка след битка за своя живот и за правото си на творчество в условията на страховито надигащия се в Европа фашизъм. След като националсоциалистите вземат властта в Германия, както стана дума, само благодарение на чехословашкото си гражданство той е върнат
с полицейски конвой в Прага. Когато и Чехословакия е окупирана от нацистите през 1939 г., Киш е принуден да живее във Франция. За да има средства за съществуване, той става гид на туристи във Версай. Изучава в тънкости френската история.
Подготвя ръкописа на две книги – „Херцогинята от Бери“, загубила френската корона, и „Пощенският раздавач Дроа“, които се изгубват завинаги по пътя през океана към Новия свят. Киш се жени във Франция за вярната си сътрудничка и приятелка Гизела.
Когато фашистите настъпват към Франция, той смогва впоследния момент да отплува през Атлантика за САЩ, където е поканен да присъства като почетен гост на 9 октомври 1939 г. на форум, организиран от „Ню Йорк Хералд Трибюн“. В Ню Йорк, останал без средства, Киш живее в един от бедните квартали на града, но дочаква съпругата си и от 1940 г. те заживяват като емигранти в Мексико, което единствено по време на Втората световна война дава подслон на германските писатели и журналисти – антифашисти. В столицата те създават Клуб „Хайнрих Хайне“ и за негов председател е избрана писателката Ана Зегерс, а Киш – за вицепрезидент, който става активен сътрудник на списанието им „Свободна Германия“.
Писателите антифашисти успяват да създадат и соб ствено емигрантско издателство „Еl libro Libre“ – „Свободната книга“. И първата напечатана в него книга през 1942 г. принадлежи на
перото на Киш – „Marktplatz der Sensationen“ – „Панаир на сензациите“, посветена на любимата му Прага – такава, каквато я е запомнил от детството, юношеството и младежките си години. Той ще се завърне в Прага чак на 21 март 1946 г., за да бъде сред пражани до последния си ден 31 март 1948 г., изпратен от тях с траурно шествие през целия град до последното му земно жилище.
Но засега той все още е в Мексико сити. Верен на своя темперамент и на безграничното си любопитство към новото, Киш започва да изучава историята и борбите за свобода на мексиканския народ, будното му демократично чувство, традициите и бита на местните жители в различните провинции, паметниците на техните предци.
Отглежда в дома си кактуси, за да наблюдава тяхното развитие, а по-късно да провокира читателите си с познания за присъствието на кактусите в литературата, изобразителното изкуство, хералдиката, историята (има кактус с име Наполеон!), хидрологията и дори с факта, че в Чиапа жените плетат с помощта на дълги бели кактусови игли и използват отделни части от кактуса за гребени и четки.
Вихреният репортер търси и оползотворява всяка възможност да пътува из страната, за да я възприеме цялостно със сетивата си в нейното многообразие, специфика и неповторимост. Така той прави „открития“ за себе и читателите, които само за две-три години го превръщат в един от най-известните и до днес мексиканисти в света.
Мексико му дава възможност отново да твори и той със страст и вдъхновение в годината на своя 60-и юбилей му посвещава последната си голяма репортажна книга „Открития в Мексико“ (Kisch, Egon Erwin. Entdeckungen in Mexiko. Mexiko: El Libro Libre, 1945) – творба от неговия зрял период, неговата лебедова песен.
С какво, мислите, започва тя?
Първият репортаж в нея е посветен на... царевицата и се нарича „Истории с царевица“. Питат го:
– Маестро, защо направихте този избор?
– Защото царевицата е най-важното нещо, което Мексико е дало на света! С нея се изхранва една голяма част от човечеството.
И разгръща своя удивителен разказ за тортилите; за питието от царевица, което приготвят мексиканците; за борсата за царевица във Валядолид, Испания и за борсовите спекулации с царевицата – поводи за революция; за вярванията на местните жители толтеките, според които човек е направен от царевица.
Така темата за обичайната царевица е представена всестранно, задълбочено, с присъщата на Киш доза хумор и с неизменното му остро социално чувство, което пронизва винаги всеки негов репортаж.
В Мексико се случва едно природно чудо, което вдига високо адреналина на Киш и го отпраща веднага на мястото на голямото събитие.
Репортажът „Един вулкан избухва“ е посветен на вулкана, избухнал на 20 февруари 1943 година в селцето Парикутин, недалеч от град Уруапан в щата Мичоакан, в нивата на индианеца Дионисио Пулидо.
Киш се чувства като Плиний младши при избухването на Везувий и изпепеляването на Помпей – той желае да види с очите си и да нарисува със слово един действащ вулкан!
Най-напред това му струва 6 и половина часа пътуване с кола до мястото на ерупцията на вулкана. В типичен за него хумористичен стил Киш пресъздава първото си впечатление: „Стоя на педала на една кола, за да скицирам какво се разиграва пред мен. С ярък присмех моделът осветява хартията ми. За този модел няма понятие. Това не е същество, но живее в непрекъснато движение. Нещо гео логическо или минералогично е, във всеки случай неорганично, но въпреки това бушува, фучи и гърми, и хвърля камъни и подигравки върху хартията ми.“(Kisch, Egon Erwin. Ein Vulkan bricht aus. In: Entdeckungen in Mexiko. Gesammellte Werke. Band VII, Berlin und Weimar: Aufbau Verlag, 1974, S. 391-400. Цитатите от репортажа са в превод на автора на статията).
След като пристига на мястото на събитието, той светкавично се ориентира в обстановката и започва наблюдението на това забележително природно явление. Минават часове и дни, в които той изучава вулкана отблизо и отдалеч, за да постигне в своя репортаж многофасетност на изображението.
Най-напред той ни представя вулкана като природно явление – предречено от Александър фон Хумболт, открил по време на пътуването и изследванията си още през 50-те години на XIX век 200-километрова пукнатина в земната кора от изток на запад в Мексико.
Вулканът е и географска новост – мястото на раждането му или на „постоянното му седалище“ е Парикутин. Вулканът е 32 км висок; температурата долу, изчислена според топенето на базалта, е 1100 градуса; в блоковете има 4-5% желязо; склоновете му са с ъгъл 35 градуса. Но за „собственика“ му Дионисио Пулидо този избухнал в нивата му вулкан е лична трагедия. „Ах, сеньор, – казва той на Киш. – Кой има полза от вулкан?“ Сега семейството му остава без прехрана за цяла година и той трябва да търси начин как да го изхрани.
Още по пътя към вулкана Киш вижда възникналите сергии, на които се продават малки камъни и други „сувенири“ наред със знаменитите тортили и мексикански питиета. Така вулканът се превръща в туристическа атракция и обект за бизнес.
За Киш вулканът е също поле за развихряне на въображението. Неговите отблясъци той оприличава ту на „кон, който изскача на върха и се разпада“, ту на „палма с дебел златен ствол и златни плодове“, или пък на „барокови колони“, на „фойерверк във Версайския замък“ и т.н. За набожните мексиканци вулканът има и друго тълкувание – той е „божие наказание“ заради това, че „една мърлява жена от селото била сторила грехове с женени мъже от селото“.
Разбира се, че майсторът Киш няма да подмине възможността да разгледа вулкана и като обект на бъдеща експлоатация от чужди компании. А тъй като Рокфелер се отказва да стори това, то според репортера „Дионисио би могъл да го продаде евтино на... Мексиканската репуб лика“.
Вулканът над Мексико сити става част от историята на страната, както например вулканът Попокатепетъл, назован с името на легендарния водач на мексиканските селяни в борбата им за независимост. Поради бедността на държавата едноименният генерал получава тази чест наместо орден.
Киш поглъща жадно и ненаситно новите знания с настойчивостта на изследовател, осигурява не само богата фактология, но със свръхчувствителните си сетива, със завидната си способност да наблюдава и с богатата си култура на чувствата съумява бързо да схване най-същественото и да го предаде с емоционален и цветист език на читателя си, който оценява и приема искрената му развълнуваност и тънкото му чувство за хумор.
Той – читателят, вижда релефно и живо природното чудо (огнен кон, палма, колона, фойерверк); чува бушуването, фученето и гърма на вулкана; усеща почти физически експлозиите на всеки 4 или 6 секунди; пипа като Киш пепелта или ръбестия чакъл на лавата; вглежда се със съчувствие в потъмнелия от ракията от захарна тръстика поглед на нещастния „собственик“ на вулкана Дионисио Пулидо.
По майсторски начин Киш реализира трите основни ефекта на въздействие на репортажа: на присъствие, на съпреживяване и на съучастие (читателят възприема авторовата оценка).
Репортерът – очевидец на събитието, демонстрира многобагрена образност, вярна оценка на мащаба му, прави точна „проекция“ на събитието върху събитийната панорама на времето и подчертава общочовешката му значимост (Златева, Минка. Репортерство, репортер, репортаж..., с. 93).
Сред първите възторжени читатели на „Открития в Мексико“ е писателят Хайнрих Ман. Той откликва веднага от Лос Анджелис с писмо до автора и великолепното есе „Киш, откривателят на Мексико“.
Що се отнася до техниката на писане на репортера, и в нея Киш има нещо свое, оригинално: „той пише един репортаж от пет до осем пъти с невероятния си почерк, който изследователите наричат „eigenwillige Schnörkelhandschrift“, или „своенравен почерк със заврънкулки“. Образно казано, това е един вид бароков стил, който е доста труден за дешифриране.
А в Мексико Киш проверява ефекта на своите „Открития“ върху публиката от антифашисти – емигранти и техни приятели, пред която в „Дома на Свободна Германия“ чете репортажите си, за да вземе предвид реакциите им при окончателната редакция на текстовете. В резултат се раждат неговите репортажи
от най-висока класа.“ Теодор Балк казва за него: „Киш оставя изреченията да изкристализират като минерали. Полюсите са заострени поанти, които често произлизат от игра на думи. Между тях блести и свети истината.“ (Balk, Theodor. Der Mann mit goldenen Händen. In: Servus, Kisch! (Erinnerungen, Rezensionen, Anekdoten). Berlin/Weimer, 1985, S. 83).
На неустрашимата, постоянна и действена борба за нейното тържество в живота и в журналистиката, публицистиката и литературата Егон Ервин Киш посвещава целия си живот. Оценявайки високо неговия принос, Изпълнителният комитет на ЮНЕСКО приема през 1984 г. резолюция, в която се казва:
„Творчеството на Егон Ервин Киш е оказало значително влияние върху културното развитие и принадлежи към шедьоврите на световното литературно наследство, поради което 100-годишнината от неговото рождение – 29 април 1885 г. – да бъде широко отбелязана.“(Цит. По Иванджийски, Красимир. Неуморимият репортер. Във: в. „Работническо дело“, бр. 119, 29.04.1985).
За всяко ново поколение журналисти класикът на репортажа Егон Ервин Киш е оставил своя завет в предговора на първото издание на „Вихреният репортер“ (Kisch, Egon Erwin. Vorwort des Raseden Reporters von 1925. In: Gesammelte Werke, Band V. Berlin und Weimar: Aufbau Verlag, 1974, S. 660):
„Няма нищо по-смайващо от простата истина, няма нищо по-екзотично от заобикалящия ни свят, няма нищо по-фантастично от реалността. И няма нищо по-сензационно в света от времето, в което човек живее.“
(Непубликувана лекция от цикъла „Майсторски класове за будители“, 21 май 2015 година, Зала 1 в Ректората на СУ „Св. Кл. Охридски“. На същата тема: ZLATEVA, Minka. Thematisch vergleichbare Reportagen von Egon Erwin Kisch und Michail Kol´cov untеr dem Aspekt journalistischer Meisterschaft. [Тематично сравними репортажи на Егон Ервин Киш и Михаил Колцов от гледна точка на репортерското майсторство] Leipzig. Karl-Marx Universität. Dissertation. 1990. 168 S., 25 S. Lit., LV S. Anhang).
