Визитка: Петър Стоянович е роден през 1967 г. в София. Завършва Немската езикова гимназия в София. Следва „Германистика" в СУ „Климент Охридски" (1988 - 1989), завършва „Обща история" и „История на Източна и Югоизточна Европа" във Виенския университет (1989 – 1995). Паралелно посещава семинари и лекции по германистика, теология и театрознание. Има научна степен „магистър по философия" на Виенския университет (1995). Защитава с отличие докторска степен - „доктор по философия" на Виенския университет (1998).

Той е историк, преподавател в няколко университета, политик, журналист, писател, бил е и министър на културата. Автор е на книгите: "Царска България (1879-1946)", "Известният непознат", "Завоят на изток", " Несвършващо време - Спомени", " Кухнята на баба и на проклетото ѝ внуче", "Фердинандеум", "България от първо лице: Мари Айхорн в София 1924 - 1925 г.", " Пътят към София - Произход, образование и мотивация на принц Фердинанд Сакс-Кобургски и Готски за мисията в България". Петър Стоянович бе председател на Инициативния комитет за връщането на тленните останки на цар Фердинанд в България. В БКИ „Дом Витгенщайн през м.г. проф. Петър Стоянович представи мемоарната си книга „Несвършващо време. Спомени“

Г-н Стоянович, разкажете ни какво събуди интереса на ORF& Erbe Österreich за филма за Фердинанд: „Непогребаният цар“? Има ли интерес към филма и от други европейски тв канали?
- Нашият продуцент предварително беше уговорил изработването на отделно по-късо австрийско копие на филма за излъчване по ORF. При подготовката интерес проявиха и баварците, но ние настоявахме да работим върху истински документален филм, а не дълъг репортаж, каквото искаха те.

Вие сте завършил във Виена, докторант сте на Виенския университет, гледате ли по по-различен начин на австрийската столица, напр. през призмата на българския елемент в нея, през призмата на Фердинанд . ..

- Виена беше нещо като мой втори роден град още преди да дойда да следвам там в самия край на 1989 г. Интересите ми към централноевропейската история и литература трайно и от млада възраст ми бяха хвърлили пъпа там. Разбира се, на място винаги е различно, най-малкото защото „не всичко, което блести, е злато“. Но и до днес нямам по-близко духовно място.

Питате ме за българския елемент. В края на 1989 г. такъв в университета практически нямаше, в хуманитаристиката на Ринга бях единствен и това положение продължи дълго. Няма нищо общо с днешно време, когато (предполагам?) нашенци са под път и над път във Виена. Е, понякога количеството е за сметка на качеството, но какво ад се прави. Толкова сме глобализирани, че няма време за фундаментално знание. За мнозина българи днес Виена вероятно е просто междинна станция по пътя за някъде, аз си я нося твърде аналогово в сърцето, като в романите на Йозеф Рот.

Кои са Вашите места тук?

- Чухте какво Ви отговорих току що и вероятно ще разберете логиката на любимите ми места във Виена. Гробницата на капуцините, Хофбург (особено Michaelertor) и една разходка през градината до Хофбургтеатер; много обичам Белведере и винаги като съм там удрям по един тегел през парка, отгоре до долу; старите барокови черкви в центъра; Нашмаркт, разбира се, макар да е станал прекалено фешън и туристически вече. Липсват ми постепенно изчезващите знаци на по-затвореното виенско туземство – кварталните кръчми, чистачките по входовете с парцалите и кофите, старото виенско общество – ония вечно мрънкащи и интересни типове.

Бихте ли ни разказали малко повече за Фердинанд и Виена, а също и за Фердинанд и замъка Свети Антон в Словакия.
- Централна Европа е пряко свързана с фамилията и личността на нашия цар Фердинанд. През последните десетина години се занимавах изключително с тази връзка, плод на която са няколко книги, които за мое учудване имаха голям успех. Макар да е много „френски“ покрай майка си Клементина (дъщеря на крал Луи Филип), Фердинанд в делничен смисъл е най-вече централноевропеец по един прекрасен и невъзможен днес начин – от Бавария до Украйна. Връзката му с двете части на Монархията е доживот, даже можем да кажем, че поради именията престоят му в бивша Унгария (включваща и Словакия) е бил по-дълъг. Затова и основното му жилище там – замъкът Антол или Святи Антон (по унгарски или словашки), е крайъгълен камък на живота му. Препоръчвам на всички наши читатели да направят някой ден едно обиколка с колата из Словакия, заслужава си.

Повлиял ли е изборът на принц Фердинанд за български княз за промяна на позицията на Австро-Унгария към България през 1887 г.?
- Ех, да можеше един човек да обръща позицията на цели империи – щеше да е прекрасно, но не става. Все пак с избора на един принц с бащино потекло от Австро-Унгария и Виена, още повече Будапеща залагат по-сърцато на развитието на България. Но преки влияния и симпатии в голямата политика няма, всичко трябва да се извоюва или поне изтъргува, обикновено не без мръсни ходове и откровени свинства. Вижте и днес в какво време живеем!

А днешна Република Австрия има ли специално отношение към България заради австрийското минало на Фердинанд?
- Уви, и Берлин, и Виена и Будапеща, се вдигнали ръце от мисията си за културно и политическо привличане и подпомагане на Изтока и Балканите – това, което беше държавната доктрина на поколения тамошни политици. „Защо изоставихте в Югоизточна Европа и по поречието на Дунава толкова поколения, езиково и културно възпитани в близост до Германия и Австрия!?“, съм питал мнозина дипломати, но единственото, което съм прочел в очите им, е ужаса от подобен въпрос. Явно отсам и оттатък Карпатите отдавна мислим по друг начин.

Как оценявате Батенберг, считате ли, че той поставя основата на която княз Фердинанд да стъпи и да превърне страната ни от княжество в царство?
- По-скоро да. Свършеното от княз Александър за краткото време на управлението му не е малко, особено предвид руската примка на шията му и драматичните амплитуди в политиката. Не е, обаче, и много, затова за истински европеизатор на България с право можем да считаме княз, после цар Фердинанд. Разбира се, става въпрос за две поколения представители на българската политика, армия, художествена и техническа интелигенция, не само за него самия.

Върху какво работите в момента? Актрактивна ли е все още Виена и Австрия за Вас като историк и с какво?
- Току що с моя колега и приятел Ивайло Шалафов издадохме „Царска България“, паралелно работя върху още две книги. Едната, за Съединението от 1885 г., ще излезе през май. Другата я чакам да излезе в Германия до края на годината. Виена остава със сигурност интерес номер 1 по много причини.

Последната Ви книга, която споменахте, "Царска България. Българският владетелски двор 1879-1846“, е факт. Имаше ли планове Фердинанд и Борис да етаблират българска аристоркация. Знаете, в Румъния под турско владичество имаше румънска аристокрация за разлика от България и Сърбия.
- Да, в нея много подробно се изяснява въпроса за „носещата“ класа у нас за разлика от останалата Европа. Ние нямаме аристокрация, тя е избита и претопена от османците. След Освобождението нито е възможно, нито на някого му хрумва (и слава Богу!) да ашладисва наново благородничество у нас. Така ролята на придворните я играе офицерският корпус, а повечето придворни дами са офицерски булки. Но иначе българският монархически живот по нищо принципно не се отличава от образците из Европа, което прави чест на нашите владетели.

Едно интервю на Светлана Желева и Десислав Паяков