Срещата на капитан Дагоберт Енглендер с Христо Ботев променя живота му. Докато за българите Христо Ботев е поет, революционер, учител, от страна на Австро-Унгарската империя, не се гледа с голяма симпатия на опитите за освобождение на България от османско робство.
Османската империя се е смятала за легитимно управление на българите от една страна, а от друга - опитите сам славянски народ да се освободи се приемат за опасни сигнали в очите на Австро-Унгария, която има в състава си няколко славянски народа.
Капитан Дагоберт Енглендер произхожда от много образовано семейство -дядо му е професор, баща му е лекар , а един от братята му – Адолф Енглендер, който става директор на една банка, ще предаде няколко реликви от кораба „Радецки“ на цар Борис Трети по време на една аудиенция в София.
Срещата между капитан Енглендер и Христо Ботев и неговите четници е смущаваща и съвсем необичайна. По пътя към Виена от пристанището Giurgiu, Corabia и други селища на северния бряг на Дунава, влизат пътници, които той ги смята за земеделци и градинари. Те купуват билети до румънското пристанище Turnu (сегашното Турну Магуреле). Пасажерите носят много багаж, който е деклариран като лопати и мотики, опаковани в платно.
След като корабът напуска Corabia, те изваждат от платната пушки и саби, и слагат лъвски калпаци.
Да си представим как се е чувствал Дагоберт Енглендер, който е капитан на DDSG (Donaudampfschiffahrtsgesellschaft,) една от най-значимите австрийски компании за транспорт по Дунава за онова време.
Шокът е огромен и ситуацията е сравнима в наши дни все едно в първия момент капитанът на една значима авиолиния е принуден от част от своите пътници, които се оказват въоръжени въстаници, да смени посоката на полета. Горе-долу е било така на този 16-и май 1876 г.
Водачът на тази въоръжена група от 200 революционери. Христо Ботев отива при капитана и иска да бъдат пренесени на южния, тогава османски бряг на Дунава. Към това младият войвода прочита едно писмо на френски език, адресирано към капитана и пасажерите, за да ги успокои. И не само това: Той обяснява мотивацията и целите на българските революционери.
Интересен факт е, че Ботев не просто извиква „Да живее България!“, но и „Да живее Франц Йозеф“ (император на Австро-Унгария), както и „Да живее граф Андраши (тогавашният външен министър на Австро-Унгария“). Това поведение на Ботев е много далеч от образа на човек, който само размахва револвер и дава команди.
Капитан Енглендер взема решение да изпълни желанието на Ботев.Това не е леко решение. Освен това река Дунав по това време не е достатъчно пълноводна, а бунтовниците искат да слезнат на брега на място, което е прикрито от малко островче, далеч от погледите на турските патрулни кораби.
„Българските бунтовници в никакъв случай не са банда, а са високо дисциплинирани и отговорни хора, които предават на капитана писмено удостоверение, че те като български въстаници с усилие са принудили капитана на това действие“, пише австрийският вестник Винер Цайтунг /8.3.2005 г./
По време на дебаркирането корабът Радецки се бил натъкнал на пясъчна банка, заради ниското ниво на водата, и въпреки трудностите, на 17-и май 1876 г. акостира на български бряг – в един малък ръкав на Дунава. Когато корабът потегля, Ботевата чета му козирува.
Както са неговите задължения, капитанът протоколира в корабния дневник случката с големи подробности и подчертава дисциплинираното и примерно поведение на цялата чета. Случаят не е огласен в австрийските вестници, а остава покрит. Тогава такива информации за въстаници и революционери не се правят публично достояние и не се дава информация на вестниците.
По-късно в разказите за въпросното събитие, което продължава около 24 часа, се раждат легенди, че български градинари, които са работили често в Австро- Унгария, едва ли не са качили от самата Виена и са пътували чак до българския бряг.
Капитанът остава дълбоко впечатлен от случилото се и предава през 1888 г. на Захари Стоянов подробности от случката на 16-и май 1876 г. Енглендер приключва кариерата си на висока позиция -началник бюро в плавателно отделение.
Той умира през 1925 г. и е погребан на Централните виенски гробища.
По идея на Юлия Христова, зам.директор на БГ свят-българите по света на БТА.
