All for Joomla All for Webmasters
Защо мъжете посягат все по-често на жената до себе си?
Анализът по горещата тема е на Диана Карабинова, семеен психотерапевт във Виена.
-Г-жо Карабинова, защо зачестяват убийствата на жени, извършени от съпрузи и партньори (любовници)?
Бих поставила въпроса така: защо убийствата на жени, извършени от партньори, получават по-голямо покритие в медиите отпреди и защо се говори по-открито за насилието срещу жените? 
 
От началото на нашия век има вече редица от социологически изследвания от САЩ и в много европейски държави специално с тема домашно насилие, публикуват се резултати и се обсъждат в медиите. Не всяка 7 или 8 жена, както се предполагаше преди, а всяка 4-а жена споделя, че поне веднъж в живота си е преживяла домашно насилие от партньора си. Според изследвания на немски учени за насилието в двойките, количествено насилието от мъже към жени и от жени към мъже е съпоставимо, но насилието от мъжете спрямо жените е много-по брутално и контролиращо и с много по-големи последствия като трайни наранявания, травми и убийства.
 
Средно, 25 до 30 на сто мъжете от всички възрасти и от всички социални слоеве упражняват физическо насилие върху партньорките си. Сексуалното насилие във хетеросексуалните връзки е с много малки изключения извършвано само от мъже върху жени. Европейското общество и еманципацията на жените вече са стигнали до този етап на развитие, когато вече се говори открито за насилието и то не се толерира – поне на ниво обществен дискурс има дискусия за това, има организации за защита на жените, когато се случи насилие в семейството жената знае, че има към кого да се обърне. 
 
Променят се и представите за насилие. До 1997 г. в Германия изнасилването в рамките на брака не беше наказуемо. (И продължава да е ненаказуемо в други общества и култури). Особено в Австрия системата на „Frauenhäuser” работи успешно от години. Само във Виена има около 20 организации в една мрежа, наречена „Netzwerk gegen Gewalt an Frauen, Mädchen und Buben” – „Организации срещу насилието към жени, момичета и момчета”. Обучават се специално полицаи за работа с жертви на насилие, отделя се голямо внимание на работата и с мъжете след насилието, както и много на превенцията. 
В България също вече има организации, които се грижат за жени жертви на насилие. И мъжете също знаят това, че ако упражнят насилие, партньорките им вече имат избор и той е, че може да бъде да не останат вкъщи след насилието. Поколениетa на нашите майки и баби са нямали възможност да избягат от съпруг, който упражнява насилие. До ден днешен един добър български мъж се окачествява като такъв, ако „не я бие и носи пари вкъщи”. 
 
-И почти винаги агресията става вкъщи…
Домашното насилие или убийството става най-често в дома, защото жената там е 
най-малко защитена. В дома, в най-интимното място на партньорите няма социален контрол. В дома стават най-често конфликтите, в резултат на които мъжът в афект може да посегне върху партньорката си – често пред очите на децата. В моята практика на психотерапевт работя с жени, жертви на домашно насилие, които са били спасени от децата си. В един от случаите 9-годишният син се затваря в стаята си и вика полиция да спаси майка си, в друг случай – 7-годишната дъщеря разказва разплакана на следващия ден в училище, че майка й има нужда от помощ и учителката й активира полицията. 
 
Страшното е, че и децата стават свидетели, и това има и за тях последствия. За синовете това може да означава, че насилието от страна на бащата е нещо нормално, това е част от мъжествеността и те също във връзките си впоследствие, могат да използват насилие за решаване на проблеми. Или да се отчуждят завинаги от бащите си. Дъщерите биха били склонни да търпят насилие – ако майките им са го понасяли безмълвно, тогава за тях женски модел на поведение остава безсилието, слабостта, подчинението. Според цитираните изследвания, деца, които са станали свидетели на домашно насилие са изложени на висок риск да станат жертви на насилие като възрастни. 
 
-Доколко ревността може да бъде оправдание? 
Ревността никога не може да е оправдание за насилие. Тя често е предизвикана от неувереност в себе си – аз не съм достатъчен за партньорката си, тя би имала интерес към други, по-добри от мен. За ревността е важно да се говори открито в двойката, определени ситуации могат да се договорят – но насилието никога не е решение на проблема. 
 
-Какво се промени в обществото, че мъжете посягат все по-често на жената до себе си?
Жените в днешно време имат повече свобода и възможности. Концепцията за семейството и брака се променят, разводите стават все повече, все повече партньорите избират да не сключват брак. В постмодерното общество мъжете губят позициите си на глава на семейството, решенията в семейството се вземат от двамата партньори. Някои мъже се чувстват безсилни – насилието от мъжете към жените и убийствата в афект са често израз на безсилие за справянето с определена ситуация при двойката. 
Насилието и в краен случай убийството – посягането на най-съкровеното право на нас хората да съществуваме е за извършителите вид решение на проблема, който те не могат да разрешат по друг начин. 
 
Насилието като феномен е упражняване на власт и контрол и може да се разглежда като стратегия за разрешаване на определен проблем – всички войни могат да се разглеждат като насилствен опит за разрешаване на конфликт. Насилието във връзката, погледнато като психодинамика е реакция при субективното усещане на мъжа за застрашаване на властта и контрола върху партньорката му и реакция на безпомощност. Мъжът се чувства в определена ситуация притиснат до стената, безсилен, без изход. Чрез упражняването на физическо насилие, побой неговата цел е да си възвърне контрол над ситуацията. 
 
-Но защо трябва да „вдигаш” ръка на жената, която казваш, че обичаш? 
Повечето случаи на насилие започват с конфликти, породени от ситуации от всекидневието. Мъжът изведнъж е обзет от пристъп на силна ревност- или има несъгласие за разпределението на ролите в домакинството и отглеждането на децата, или той упражнява „правото” си да накаже жената за неспазването на някакви договорки. Или просто чрез физическото насилие мъжът показва колко е важно за него да запази контрола във връзката си. 
 
Мъжете, които извършват насилие, не са чудовища. Често употребата на алкохол може да засили поведението на агресия, тъй като алкохолът действа освобождаващо на задръжките. Всеки от нас познава ситуации, в които се чувства безсилен, притиснат до стената, но не всеки от нас разрешава тези ситуации с юмруци или посягане на живота на по-слабия. Ако мотивите на мъжете са разбираеми, това, което е абсолютно недопустимо, е такова поведение и никой не би трябвало да толерира и търпи такова поведение. Най-малко потърпевшите, техните партньорки. 
 
-Ако един мъж посегне веднъж на жената до себе си, трябва ли тя да приключи връзката си с него, преди да е станало прекалено късно, с фатален за нея край?
В повечето случаи посегне ли веднъж мъжът на партньорката си, това се превръща в повторяем модел на поведение. Американската психоложка Ленор Уолкър през 80те години на миналия век работи с жени, кото живеят дълго във връзки с домашно насилие и въвежда като модел кръговрата на насилието.След първата проява на насилие, когато мъжът е извършил над партньорката си масивно телесно, психическо или сексуално насилие в ситуацията на афект, двамата партньори преживяват една фаза на интензивна свързаност – мъжът насилник съжалява искрено за случилото се, извинява се от дъното на душата си, компенсира поведението си с подаръци и романтични жестове.
 
Уолкър нарича тази фаза „меден месец”. След това двойката отново се връща във всекидневието, където често много бързо се усеща напрежение от скрит конфликт между партньорите. Тази фаза тя нарича „изграждане на напрежение”. В тази фаза и двамата партньори са в готовност за борба, докато не се случи отново насилието (с надеждата, че вторият път също не е директно застрашаване на живота). Отново извършителят се разкайва, срамува от поведението си и приема вината за постъпката си. В края на тази фаза често жертвата на насилието дори успява да си внуши, че такова нещо е нея никога не се е случвало. 
 
Ако този кръговрат не се прекъсне след втория път, значи жената е склонна да остане във връзката и да приеме поведението на партньора си за нормално. Тя започва да крие следите от насилието, да защитава партньора си пред близки, приятели и роднини и става част от кръговрата на насилието. Често точно тези случаи завършват с фатален край – тъй като партньорът е наясно, че няма санкции за неговото поведение, той става все по-брутален и изобретатателен в извършването на насилие. Затова жената, чийто партньор е употребил веднъж насилие (физическо, психическо или сексуално) трябва веднага да уведоми полицията. 
 
-Как се променя живота на жената след мъжка агресия срещу нея?
 Животът на жената след проявата на насилие се променя радикално. Тя ограничава социалните си контакти, живее в постоянен страх за себе си и за децата си. Нейната увереност и вяра в себе си са понижени или са под нулата, тя често търси вината в себе си и понякога дори смята, че е заслужила насилието. Една моя пациентка дори твърдеше, че тя е виновна за ескалирането на ситуацията.
 
-Как обществото и институциите трябва най-адекватно да реагират? В Австрия, в България?
На първо място, обществото в България и Австрия трябва да реагира с ясна позиция срещу насилието върху жените, че това е недопустимо поведение, важно е да се заделят средства за превенция и за работа с извършителите. Както училището, но също родителите и бабите и дядовците може да допринесат за развиването на атмосфера на нулева толерантност към поведение с насилие срещу жените. Важно е да се обсъжда този въпрос в семейството – децата да имат ясни модели на поведение, които показват една мъжественост без проява на насилие и женственост, без проява на подчинение спрямо мъжкия пол във връзката. 
 
В Австрия се работи по тези принципи от години и въпреки това нацията беше разтърсена от зачестилите случаи на убийства на жени. Важно е с такъв момент отново да се потърси съдействие от обществото, да се подкрепят кампании срещу насилието и превенционни програми с младежите. 
България също е на прав добър път, но домашното насилие продължава да се премълчава, както от жертвите, така и от извършителите. Няма мъж, който би признал че „пердаши” или „ступва” жена си – това е табу тема. Но насилието във връзките е факт в България, просто вече имаме малко повече осъзнатост за това. Идеално би било да има министерска програма, която подкрепя работата с училищата!
 
-Доколко Истанбулската конвенция би решила проблема?
Истанбулската е един международен документ, който дори няма задължителвн характер. България е е една от малкото държави, която не прие и ратифицира Истанбулския протокол. Докато няма конкретни мерки – възпитателни и превентивни, домашното насилие ще продължава да бъде част от интимната култура на двойките.
Визитка:
Диана Карабинова е семеен психотерапевт. Обучавала се е във Виена, в австрийския работен колектив за системна фамилна терапия и системни изследвания.
В момента работи в Института за партньорска и семейна терапия (Institut für Paar und Familientherapie) към Виенските социални грижи. Специализирала е в работата с бежанци и интервенции при кризи, както и при работа с двойки при проява на насилие.
За контакти:
Mag.a Diana Karabinova
Psychotherapeutin (Systemische Familientherapie)
+43 699 194 26 194
Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
www.diana-karabinova.at
Едно интервю на Светлана Желева
Прочетено 498 пъти Последна промяна от Петък, 01 Март 2019 23:20
Регистрирай се за да оставиш коментар
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…