Леонора Карингтън (1917-2011) е художничка, скулпторка и писателка, жена с неопитомим бунтарски дух, превърнала се в легенда. Богата наследница на британски текстилен магнат, още като малка Леонора разбира, че е различна. Въстава срещу обществените условности, срещу родителите и учителите си, скъсва всяка религиозна и идеологическа връзка, за да извоюва правото си да бъде свободна.

Леонора изживява бурна любовна история с германския художник Макс Ернст, с когото се впуска във вихрушката на сюрреализма; в Париж общува с бележити фигури от творческия авангард на XX век. Когато Макс е изпратен в концентрационен лагер, тя изпада в тежка психична криза. По-късно заживява в Мексико, където създава най-гениалните си художествени и литературни творби.

Целият живот на Леонора Карингтън е бягство от предопределението и вик за личностна и творческа свобода. На български език е издаден нейният визионерски роман „Слуховият рог“ – фантастично пътешествие, изпълнено с хаплив хумор и абсурдни ситуации.

Елена Понятовска (р. 1932 г.) e мексиканска писателка от френско-полски благороднически произход. Когато е 10-годишна, семейството ѝ емигрира от Франция и се установява в мексиканската столица. Още през 1954 г. започва да се занимава с политическа дейност и да работи като журналистка. Тя е първата жена, удостоена с Националната награда за журналистика (1979). Наред с това твори в почти всички литературни жанрове. През 2013 г. получава най-високото литературно отличие в испаноезичния свят – наградата „Сервантес“. Биографичната книга „Леонора“ (2011) е сред най-известните ѝ произведения.

Откъс от книгата на Елена Понятовска – „Леонора“

Върху покривката на масата в трапезарията чиниите се уголемяват и четирите деца: Патрик, най-големият, Джерард и Артър закусват porridge, овесена каша; Леонора не я обича, но бавачката Мери Кевъна казва, че в средата на чинията ще намери езерото Уиндърмиър, най-красивото и най-голямото в Англия. Тогава момиченцето, с лъжица в ръка, подхваща овеса откъм брега и ето че започва да чува водата и да вижда как малки вълнички се къдрят по повърхността, защото е стигнало до Уиндърмиър.

От зелените очи на тримата си братя Леонора наймного харесва тези на Джерард, защото се усмихват.
Трапезарията е мрачна, също като останалата част на Круки Хол. Леонора от дете познава саждите. Може би земята е огромен комин. Димът от текстилните фабрики в Ланкашир съпътства дните и нощите ѝ, а баща ѝ е кралят на чернотата, най-черният от всички, човекът, който умее да прави бизнес. Мъжете, които вижда на улицата, също са мрачни. Дядо ѝ е изобретил машината, произвеждаща виела, смес от памук и вълна, и „Карингтън Котънс“ изпъква в района, чийто въздух замърсява с черната си пепел. Когато баща ѝ, Харолд Уайлд Карингтън, продава фабриката на фирма „Корталдс“, става главен акционер в ИКИ, „Импириъл Кемикъл Индъстрис“.

В Круки Хол трябва доста да повървиш, за да отидеш от едно място до друго. В огромната готическа къща живеят Карингтънови: бащата Харолд, майката Мори, Джерард, роденият след Леонора брат и неин другар в игрите, за разлика от прекалено големия Патрик и прекалено малкия Артър. Два шотландски териера споделят часовете им, Раб и Тоби. Леонора кляка пред Раб, за да го погледне в очите, и носът ѝ докосва муцуната му.
– Ти на четири крака ли ходиш? – пита я майка ѝ.
Леонора духва в лицето на кученцето и Раб я ухапва.
– Защо го правиш? Може да ти остане белег – плаши се майка ѝ.

Ако възрастните питат децата защо правят това и онова, то е, защото не умеят да влизат в тайнственото пространство, което се създава между децата и животните.
– Да не би да казваш, че аз не съм животно? – обръща се смаяно Леонора към майка си.
– Да, ти си човешко животно.
– Аз знам, че съм кон, мамо, отвътре съм кон.
– Така или иначе си кобила, проявяваш същите изблици, същата сила, втурваш се към препятствията и скачаш, но това, което виждам пред себе си, е малко момиче с бяла рокличка и медальон на врата.
– Грешиш, мамо, аз съм кон, маскиран като момиче.
Тàртаро е дървено конче, на което тя от малка се люлее по няколко пъти на ден. „Дий, дий, Тартаро.“ Черните ѝ очи святкат, лицето ѝ се изостря, косата ѝ е конската грива, юздите се люшкат лудешки около врата ѝ, който се издължава.
– Прим, слизай вече – настоява Нани. – От много време си там. Ако не слезеш, баща ти ще дойде и ще пъхне юздата между твоите зъби.

Децата се страхуват от Харолд Карингтън. Те живеят отделно, тяхното царство е nursery, детската стая, и поздравяват родителите си по веднъж на ден. Понякога възрастните ги викат за чая в салона или в библиотеката. Позволено им е да говорят само ако им се зададе въпрос: „С лимон или с мляко?“, пита майка им, вдигнала във въздуха дясната си ръка с чайника „Шефилд“. Тя има любопитния навик да казва: „Тук някой току-що си окапа роклята… Тук някой сърба чая си… Черното мастило се е напъхало под ноктите на едно дете, което в момента гледам… Тук някой сочи с пръст… Тук някой трака с лъжичката си в чашата… Тук някой не седи изправен…“, и четирите деца едновременно изопват гръб.

Леонора вижда слугите да преминават като въздушно течение, те не ѝ казват и дума или почти. С нея говорят само френската гувернантка мадмоазел Варен, бавачката и частният учител на нейните братя, който ѝ преподава катехизис.
Е, да, възрастните питат: „Как върви учението? Ще ми почетеш ли на глас?“. Добрите маниери се притискат към стените, огромните огледала, табуретките, чашите с врял чай, които трябва да държиш изправени, докато ги поднасяш към устата си, портретите на предците, неспособни да ти намигнат съучастнически поне веднъж. Тук всичко е чупливо, трябва да гледаш къде стъпваш и непрекъснато да си нащрек.
– Леонора, би ли ме осведомила какво ново си научила? – Харолд Карингтън я гледа със симпатия.

Той се радва на нейната интелигентност. Леонора подлага на съмнение думите на възрастните и това го учудва. Следи я с очи по коридорите на Круки Хол: намира я за грациозна. За нея няма да пести усилия, нито средства.

Уроците се нижат безкрайно един подир друг, като мънистата на броеница. Мистър Ричардсън, шишкото, изтезава Леонора с часовете по пиано два пъти седмично. Дългите пръсти на момиченцето обхващат цяла октава и затова маестрото уверява Мори, че от дъщеря ѝ може да излезе отлична пианистка. Всеки път, когато Ричардсън навежда глава над клавишите, кръглите му очилца падат и Леонора ги скрива, докато той не ѝ се примоли да му ги върне.

Следват часовете по фехтовка и по балет, които си приличат: трябва да подскачаш напред-назад и да попадаш в целта. Тя повече предпочита да тича в градината с братята си, отколкото да взима уроци по шев и бродерия и си боде възглавничките на пръстите от яд, че не я пускат да излезе.
Цялото дясно крило на къщата е за децата, Харолд и Мори са ги поверили на гувернантката и на бавачката.

Мадмоазел Варен се храни на трапезата заедно с родителите ѝ, докато бавачката ирландка е с тях денем и нощем, те затова я обичат. Биха изпратили мадмоазел Варен във Франция заедно с Марсилезата и всичките ѝ партакеши. Знаят, че един ден госпожицата ще си тръгне, Мери Кевъна – никога. Тя е дребна и слабичка, но колко ободряващо е да положиш глава на рамото или в скута ѝ. Омайва ги с приказките за дребните създания, наречени шии.
– Защо аз не мога да ги видя, Нани?
– Защото живеят под земята.
– Те джуджета ли са?
– Духове, които приемат човешки образ и излизат на повърхността.
– Но защо живеят заровени?
– Защото, когато галите дошли от Испания, предвождани от Мил Испанеца, завладели Ирландия.

Тогава шиите слезли на дъното на земята и се захванали с магии.
– Колкото и да са дребни шиите, пак ще ги видя, аз всичко виждам, Нани.
– Никой не успява да види най-дребните неща, Леонора, дори микроскопите на учените: „Big fleas have little fleas upon their backs, to bite them. / Little fleas have lesser fleas so on ad infinitum“.