All for Joomla All for Webmasters
„Ангелски езици” от Димитър Динев – един от големите ни емигрантски романи отново на български език
Романът, превърнал се във феномен на немскоезичната литература, рисува трагикомичен портрет на Европа и Балканите през втората половина на XX век.  
 „Ангелски езици” от един от най-успешните ни автори в чужбина – Димитър Динев – се появява отново на български език от издателство Сиела !  
 
Името на австрийския писател от български произход е споменавано редом с това на Илия Троянов, Капка Касабова и Мирослав Пенков. Неговият първи роман „Ангелски езици” се превръща в истински феномен и невероятно точен и трагикомичен портрет на България и Европа след края на Втората световна война. 
 
Искрен и Светльо – двама българи, избягали от родината, за да търсят щастието си навън – се срещат случайно на Виенското централно гробище, без да подозират, че съдбите им са преплетени още от раждането им. Всеки от тях е в задънена улица, останал без надежда, изгубен в своята емигрантска съдба. Последният им шанс е Миро. 
 
Миро, който има мобифон и криле и който лежи на една от най-престижните алеи на гробището. Приживе за Миро не се  е знаело много (освен че е роден в Югославия), но след смъртта му сред емигрантите във Виена той е смятан за ангел хранител; спасител, който ти помага да намериш решение на всеки проблем. 
 
Но дали този път Миро ще проговори?
В чудния свят на Димитър Динев реални исторически събития и художествената измислица се преплитат в драматичен, смешно-тъжен и магичен разказ за съдбата на четири поколения българи, напуснали родината, за силата на личния избор, корените, границите и за самотата, която е неделима част от живота в „чужбината”. 
 
Колоритни и противоречиви, героите на Динев оживяват на страниците на романа и правят читателя част от премеждия и перипетии – заплетено кълбо от езици и религии, от  ангелски, но едновременно с това и адски мъки. 
 
Димитър Динев е роден през 1968 г. в Пловдив. Учи немски в езиковата гимназия в Пазарджик. През 1990 г. емигрира във Виена. Там завършва философия и руска филология. Пише белетристични и драматургични произведения на немски. 
 
Първата му книга с разкази е „Надписът“ (Die Inschrift). Още с нейното излизане критиците започват да говорят за „стил Динев“, а името му е споменавано редом с това на Елиас Канети. Известност придобива с първия си роман, „Ангелски езици” („Engelszungen”) (2003), преведен на български през 2006 година от Гергана Фъркова. Носител е  на редица литературни награди, а пиесите му се радват на голям успех на австрийска сцена.
 
Отзвук за книгата 
 
Димитър Динев е композирал една комична и тъжна семейна сага за властта на политиката и тиранията на властниците… Със своя трагическо-комически реализъм, великолепно написан, „Ангелски езици“ е роман за дългите зимни вечери… Die Zeit 
 
През последните години рядко сме срещали книги, които описват с такава наситеност колоритните и изпълнени с обрати биографии на своите герои.
Die Welt 
 
Димитър Динев представя грандиозна, трагикомична панорама на европейската история на XX век… една голяма литературна сензация!
Die Presse 
 
Из „Ангелски езици” от Димитър Динев
I. Миро
Миро имаше мобифон и криле. 
 
Крилете му бяха от кафяв, мобифонът – от черен мрамор. На лявото му ухо висеше сребърна обица, на шията – шарена вратовръзка. Ръкавите на сивата риза бяха запретнати, крачо¬лите на кадифения панталон – току-що изгладени. Но нямаше вятър на тоя свят, дето да може да ги развее, защото те също бяха от мрамор. Така бе изобразен Миро на своя гроб. Стое¬ше там с криле на раменете, с мобифон в десницата и ни жега, ни студ, ни слънце, ни дъжд можеха да му сторят нещо. Дори хората не можеха да му направят нищо. Защото гробът му се намираше на една от най-престижните алеи на Виенското цен¬трално гробище. 
 
Той беше обграден от най-добро и почетно общество. Редом с него почиваше една дунавско-швабска  поетеса, чийто глас, заглъхнал преди много години, вече ехтеше само като подземна река. До него лежаха и няколко овдовели графини, които едва под земята най-сетне успяха да се отърват от своето вдовство, така както офицерите на кайзера – от своите ордени. Защото наоколо почиваха и много от офицерите на Негово величество, разпръ¬снати около Миро като големи шрапнели. Някакъв подполковник от артилерията, който вече не чуваше никакви оръдия; военен лекар от генералния щаб на кайзера, който вече нямаше защо да лекува глухотата му.
 
А също и един действителен таен съветник. В действителност почиваше там и най-сетне бе станал толкова таен, колкото никога приживе. Дори техническият директор на Виенската погребална служба беше погребан недалеч от Миро, сякаш готов да бди вовеки веков над неговия гроб. Миро почи¬ваше, заобиколен от творци, офицери и висши чиновници, все хора, в които австрийската история се оглеждаше безмълвно, но много по-достоверно от всеки учебник.  
 
Той самият не беше австриец. Не бе умрял нито през Първата, нито през Втората световна война, а съвсем неотдав¬на, точно на 24 декември 2000 година. Как беше успял да заеме толкова престижно място? Кой беше той? 
 
Приживе за Миро не се знаеше много. Мълвеше се само, че е роден в Югославия. Но никой не знаеше нито кое е родното му място, нито кои бяха родителите му. „Мен ме е родила деви¬ца“, обичаше да казва относно произхода си той, но още повече да тегли една майна на онези, които го подпитваха, защото той можеше да псува на всички езици по течението на Дунава.  
 
Всъщност майка му го бе заченала в затвора на Нови Сад, което направо си беше истинско чудо. Защото тя бе обграде¬на само от камък, желязо и жени. Понякога я докосваше дъжд, понякога – вятър и привидно никой друг. Съмнението падаше единствено върху няколко изключително високопоставени чиновници. Но тъй като и тя самата не бе сигурна от кой точно служител е заченала, избра най-висшия.  
 
„Какво се смеете, курви такива! От Господ заченах!“, вика¬ше на съкилийничките си тя. Пуснаха я преждевременно, поне¬же коремът є все повече се заобляше, растеше и заплашваше да взриви законодателната система. Защото в нея живееше съще¬ство, което никой земен съд не беше осъдил. Значи тя самата бе наполовина невинна. Нямаше как, пуснаха я в свободния свят. Невинни като нея се нуждаеха от невинно място, където да за¬почнат начисто, но къде жена с дете може да намери подоб¬но място в свободния свят. Как да започне наново в един свят, където всичко отдавна е започнало?  
 
След три години я вкараха в лудница, защото плетеше на сина си Миро трънени венци, които му нахлузваше на глава¬та. Там и умря в религиозно умопомрачение. Надраска стени¬те на стаята със собствената си кръв. Една-едничка дума беше изписала безброй пъти от пода та чак до самия таван. Думата „Миро“. 
 
Така растеше Миро, без да знае какво е роден дом. Роднини му бяха небето, обраслият с трева двор и ръждясалата ограда на приюта. Братя и сестри му бяха сополивите сираци, майка му беше под земята, а баща му беше държавата. Така поне му казваха учителите. Миро не го познаваше този баща, защото беше недосегаемо далечен. Затова пък учителите бяха близо. Те го хващаха за ушите и ги опъваха здраво. По нареждане на баща му, разбира се. Чужди хора можеха да му посягат, когато си поискат, а той нямаше къде да се скрие. Така Миро осъзна, че няма роден дом. Чакаше го живот на вечен гостенин.  
 
„Всички сме само гости на тая земя“, успокояваше го ог¬нярят Драган. Миро често слизаше при него в мазето, седеше на изкорубеното му легло, ядеше от кървавицата му, вдъхва¬ше мириса на печени дюли и го гледаше как пие сливова от бездънна бутилка. Струваше му се, че Драган не пие ракия, а течни диаманти, които много бързо го изпълваха и заблещуква¬ха през очите му.
 
Не човек, а драгоценен камък. Единственото съкровище, което имаше Миро. Скрито в мазето на приюта. Миро чуваше бумтенето на котела и гласа на огняря, който сякаш също гореше в гърлото, и на него му ставаше все по-топло и по-топло. Само при Драган се чувстваше спокоен. И това спокойствие имаше вкус на кървавица, ухаеше на печени дюли, беше меко, беше податливо като увиснала пружина и грееше и топлеше като гласа на огняря. 
 
„„Всички ние сме само гости на тая земя“, каза един ден отново Драган. 
„Да, гости“, съгласи се Миро и още същата нощ избяга от приюта. С торбичка печени дюли на рамо, петнайсетгодишно сърце в гърдите и тиха песен на уста. „Майка ми лежи под черната земя, държавата ми е баща. Където и да ида, все съм у дома. И гостенин ще бъда, където и да спра“, така си пееше или тананикаше. Защото светът щеше да чуе за него. 
 
Години по-късно Миро пристигна във Виена като гастарбайтер, бързо стана собственик на гостилници и често бе канен на сватби като почетен гост. Сега отново беше на гости, този път при Господ. Но за Миро това не беше нищо ново. Той винаги си е бил гостенин. 
 
Беше се отказал от всичко и бе получил в замяна криле. Държеше да запази само мобифона. С него го и погребаха. Цяла седмица не спря да звъни под земята, толкова търсен беше Миро, толкова много хора имаха нужда от него. Нищо чудно, защото през последните две години от живота си той помогна на десет пъти повече емигранти, отколкото която и да е организация за защита на човешките права. И продължаваше да помага. 
 
„Какво търси този циганин на нашите гробища? Гледай само какъв грамаден паметник! И централно място му дали. Що за наглост, да дадеш на чужденец такъв хубав парцел?! Нека умират тук, но после да ги пращат там, откъдето са дошли. И откъде е намерил пари за такъв паметник?“, се питаха възмутени виенчани, мъчейки се да разчетат надписа на кирилица. „Сто на сто е бил мафиот“, отговаряха си сами и закуцукваха да търсят обраслите гробове на своите роднини. 
 
Миро стоеше невъзмутим с мобифон и криле, слушаше спокойно и мълчеше. Не им се сърдеше, защото бандит също е бил. Но не заради това паметникът му бе голям и от мрамор, не затова на него винаги имаше много свежи цветя. Можеше да се види как хора, различни по националност, често идваха на гроба му, оставаха известно време пред него и хвърляха несигурни сенки върху паметника. После си вземаха сенките, на тяхно място полагаха цветя и си тръгваха. Сенките им сякаш ставаха много по-крепки и плътни, лицата им – много по-светли. Повечето не го познаваха, но и те бяха чули за Миро. Бяха научили, че макар и мъртъв, той единствен в тази страна помага на емигрантите в беда.
 
Трябва само да му занесеш цветя и да го помолиш за помощ. Отначало те се смееха и се шегуваха, но идваше ден, в който вече не им оставаше нищо, на което да се присмиват и надяват. Тогава те купуваха цветя или просто ги откъсваха в някой от безбройните паркове и се отправяха към гроба му. Търсеха го дълго, с плахи очи, с колебливи стъпки и несигурни сенки, докато най-сетне го зърваха. Миро стоеше пред тях с мобифон и криле и чакаше. Телефонът му вече не звънеше, но той ги изслушваше.
 
 
Прочетено 50 пъти Последна промяна от Сряда, 11 Септември 2019 09:51
Регистрирай се за да оставиш коментар
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…