All for Joomla All for Webmasters
Тримата братя и златната ябълка
Луксозният илюстриран сборник с разкази и приказки е на невероятният сладкодумец Ангел Каралийчев. Това е ново луксозно илюстрирано издание с твърди корици на „Тримата братя и златната ябълка” (ИК „Сиела”).. Сборникът съдържа 138 приказки и разкази, сред които са добре познатите „Вълкът си е вълк”, „Мара Пепеляшка”, „Житената питка”, „Клан, клан, недоклан” и други. 
 
Любими творби на един от най-популярните български писатели, оставили с творчеството си ярък отпечатък върху няколко поколения у нас, се появяват в ново луксозно издание с твърди корици!
 
Сборникът с приказки и разкази „Тримата братя и златната ябълка” на Ангел Каралийчев е по книжарниците в художественото оформление на Дамян Дамянов, чиито 24 елегантни илюстрации срещаме из майсторски написаните истории.
 
Освен известната приказка за „Тримата братя и златната ябълка”, в книгата са публикувани още 137 знакови текста на Каралийчев, с които вече няколко поколения българи са израснали. На страниците на „Тримата братя и златната ябълка” срещаме юначното петле с жълти ботушки и с оскубана опашка, слепия змей, момчето с дългите мустаци на име Ижо-Мижо и великана Клан-Клан, Железният човек, хитрата житена питка, неблагодарната мечка, царя с магарешките уши, Мара Пепеляшка, бостанското плашило и др.
 
Припомняме си с усмивка и защо „Кой каквото прави – на себе си го прави”, „Който не работи, не трябва да яде” и „Защо дърветата стоят на едно място”.
 
Ангел Иванов Каралийчев е роден в Стражица през 1902 г. Следва химия в СУ „Св. Климент Охридски”, а през 1928 г. завършва дипломация в Свободния университет (дн. УНСС). Започва да пише още на 17-годишна възраст – стихотворението му „Орелът” е публикувано в русенското списание „Ученическа мисъл”. Повече от 40 години пише разкази, приказки и повести за деца, като за книгата си „Приказен свят” е посмъртно удостоен с Почетна грамота на името на Андерсен и е вписан в почетната книга „Х. Кр. Андерсен“ от Международния съвет за детско-юношеска литература (IBBY).
 
Откъс от „Тримата братя и златната ябълка”, Ангел Каралийчев
Бащата разказва за гущерчето
 
Имаше един стар селски дом, направен от дърво и камък. Покривът му приличаше на овехтяла ръждива шапка с отпуснато надолу кръжило. Изпод шапката гледаха към двора две дълбоки прозорчета, замрежени с кръстовидни дървени решетки. Щърково гнездо се беше наместило върху каменната плоча на белосания комин.
 
Над гнездото шумолеше, разперил клони, вековен сенчест орех. Тежка дъбова врата, набита с ковашки гвоздеи, скърцаше продължително и жаловито. Наперен петел се разхождаше пред вратата и кълвеше разпилени овесени зърна.
 
Един ден, щом петелът разпери крила, проточи шия и гръмогласно изкукурига – приказката започна.
Най-напред се разтвори дъбовата врата. Блеснаха озарените от изгряващото слънце шарени паници и медници, окачени на дървени куки под полицата. Котката, задрямала до камината, стана, протегна се изгърбена и бавно прекрачи прага.
 
Крадешком тръгна към градината да гони врабчета. Миндерът в широката стая беше постлан с дългорунни китени халища и шарени възглавници. Върху миндера седеше старец на преклонни години. На два побити гвоздея на стената над главата му висяха дървен лък и колчан със стрели.
 
Пред стареца стояха прави трима мъже. Гологлави. Калпаците си държаха в ръцете. Те бяха тримата синове на стареца: най-големият, средният и най-малкият. Първите двама се пъчеха пременени и накичени. На калпаците им се ветрееха пера паунови.
 
Копринените им пояси спускаха дълги алени ресни до бедрата. Ботушите им стигаха до коленете. Най-малкият се гушеше зад тях нескопосно облечен, опасан с колан от лико, несресан, както му е редът. Босоног. Перчемът му бе паднал върху челото. Очите му горяха като два живи въглена.
 
Белобрадият старец изгледа синовете си от главите до петите и рече:
 
– Повикал съм ви, чеда мои, да ви кажа, че тази нощ ще пристигне ламята!
 
При тези думи най-големият и средният брат се стъписаха стреснати и уплашени. Най-малкият прехапа устни и направи една крачка напред, приближавайки се до баща си.
 
– Що думаш, тате? Каква ламя? – попита най-големият.
– Ще ви кажа. Затворете първом вратата. Натиснете и за¬ключалката. Никой друг не трябва да узнае какво съм ви казал. Само вие.
 
Тогава най-големият брат се обърна към средния и му каза:
– Заключи вратата!
 
А средният блъсна най-малкия: 
– Тичай да заключиш вратата!
 
Най-малкият покорно изпълни поръчката. Затвори вратата и намести заключалката. Сетне се върна и седна на чергата до бащините си нозе. Големият и средният се отпуснаха върху миндера от двете страни на баща си.
 
Старецът се втренчи в светлите прозорчета, сякаш призова спомените си, поглади с длан брадата си и започна:
 
– Преди много, много години, когато бях малък, дядо ви ме проводи да напаса козичката в Камендолската гора. Там, както знаете, има едно сухо каменисто корито. По онова време на двата бряга вишеха клони престарели дървета с напукани дънери.
 
Над коренищата им растеше златистозелен мъх. Моята козичка се беше изправила на една леска и се мъчеше да захапе най-долното клонче. Звънчето й трепкаво дрънколеше, а брадицата й се мяташе насам-натам. Аз бях седнал до един напечен пън и надувах дудучето си. През рамото ми тегнеше торбичка, пълна с диви круши, на кръста ми висеше кратунка.
 
В сухия дол имаше островръх сив камък. Най-отгоре беше изпълзяло гущерче, такова едно малахитово, с рубинени очички, а гърбецът му сякаш беше посипан със скъпоценни камъни. Извило очички към мен, то ме гледаше и слушаше захласнато свирнята ми.
 
Изведнъж тежък тътнеж разтърси гората и се понесе в дълбочината като грохот на керван коли, натоварени с празни бъчви возилници.
 
Погледнах към небето: там се носеха страшни буреносни облаци. Една светкавица разкъса облаците. Силна гръмотевица удари гората. Изплашени птици изхвръкнаха с писък от гнез¬дата си и се пръснаха в пущинаците – където им видят очите.
 
Едри дъждовни капки захванаха да ръсят шумака, затупкаха по напечените камъни и изведнъж окъпаха гущерчето. Но то не мърдаше от мястото си, с наслада размахваше опашка и се рад¬ваше на дъждовната прохлада.
 
Аз оставих свирнята, изтичах към козичката, хванах я за нашийника и я повлякох към сухия дънер на един дъб, изтър-бушен от мълния. Подслонихме се двамата в хралупата. Само носът ми остана да стърчи навън.
 
Рукна проливен дъжд, сякаш се изливаше из ведро, а гущерчето все не мърдаше от мястото си. Стоеше като заковано.
По едно време гръмотевиците заглъхнаха. Облаците отминаха бързо, насметени от невидимата метла на вятъра.
 
Разлюлените клони се укротиха. Дъждът изведнъж секна. Слънцето подаде главата си върху избистреното небе и цялата гора блесна с елмазена хубост. Птичките се залюляха върху клончетата с намокрени опашки и весело зачуруликаха.
 
Измъкнах козичката от хралупата и я пуснах да тича по влажната трева.
 
Но ето че сухият дол изведнъж оживя. Като стена пристигна мътен порой. Мъкнеше камъни, прекатуряше дървета, под¬ копаваше ронливия бряг. Всичко наоколо захвана да бучи.
 
Само острият камък с гущерчето стърчеше над клокочещата вода. Злочестото животинче се беше вкопчило в камъка, въртеше главичката си, махаше тревожно с опашка, мигаше уплашено и тънко писукаше с гущерското си гласче:
 
„Олелеее! Няма ли кой да ми помогне?“.
 
Аз чух неговия вик за помощ, извърнах се изведнъж и като видях на какъв огън се печеше малката гадинка, сърцето ми се сви от болка. А гущерчето пискаше още по-силно: „Батенце! Батенце!“ „Не бой се, ида!“, отговорих му и като грабнах от земята козарската си тояга, насочих я с разтреперани ръце над мътната вода, но тоягата излезе къса. Не можа да стигне до камъка. Бре, ами сега? Огледах се безпомощно наоколо.
 
А гущерчето се беше изправило на задните си крачета, махаше с предните и пискаше сърцераздирателно: „Отиде на татя гущерчето! Загива наследникът на гущерския престол!“ „Я, то се побърка от страх!“, рекох си аз и бързо съблякох дрехите си.
 
Безстрашно се бухнах в поройната вода. Стихията ме блъсна с голяма сила и се опита да ме повлече надолу, но аз напрегнах сили, почнах да греба с ръце като с лопати и най-сетне се добрах до камъка. Като наближих, махнах нагоре с ръка и викнах на гущерчето: „Скочи върху главата ми!“
 
Гущерчето рипна върху главата ми и вкопчи нокти в косата ми. Обърнах се назад, но реката ме надви и ме повлече надолу. Опита се да ме удави. Захвана да ме блъска ту към брега, ту навътре. Набута ме в един опасен въртоп. Задъхан и омаломощен, най-сетне се докопах до един корен, напрегнах последни сили и се измъкнах на брега. Търкулнах се и отпуснах глава в тревата. Дишах тежко.
 
Гущерчето запълзя по гърдите ми и се ослушваше дали сърцето ми бие.
 
Когато дойдох на себе си, се надигнах, потърках си очите и отидох за дрехите си. Облякох се, подсуших се и се наведох да взема гущерчето от земята. Помилвах си го кротичко, а то ми проговори и рече: „Хайде, батко, да вървим!“ „Къде?“, попитах го аз.
„В голямата пещера при цар Гущер. Той ми е баща. Голям владетел е моят баща. В негови ръце се намират всички под¬земни съкровища.
 
Баща ми е много добър. Като узнае какво си направил, за да ми спасиш живота, ще сграби с две шепи скъпоценни камъни и ще посегне да ти ги изсипе в торбичката, но ти камъни не вземай!“
 
„А какво да поискам?“, рекох му. „Искай белокорото дръвче, дето е посадено в пръстеното гърне!“
Прочетено 48 пъти Последна промяна от Вторник, 13 Август 2019 08:45
Регистрирай се за да оставиш коментар
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…