sanusetsalvus.com

Петък, Окт 25 2019

Съветник

sanusetsalvus.com

font size decrease font size increase font size

Пилзен, Карлови вари , българите в Австрия Снимки: Личен архив на Славянка Мундрова-Неделчева

Един невероятен репортаж на Славянка Мундрова-Неделчева, която има чешки корени, за Пилзен и Карлови вари.

„Само аз пътя знам, но на вас ще го издам...“

А автобусът хвърчеше по равния асфалт и Таня Иванова, българска чехкиня – или чешка българка, разлика няма – ни разказваше за бита на чехите, а аз изобщо не подозирах къде ще се озовем двамата със сина ми.

Не че не знаех накъде пътуваме. Не че не помнех за каква изкусителна еднодневна екскурзия сме се записали. Но сега, година и нещо след този шарен ден, знам, че Пилзен – столицата на чешката бира, ще стане и място за поклонение пред кадифения глас на „славея отвъд желязната завеса“ Карел Гот. Колко пъти в отдавна отминали години съм чувала по радиото лиричния напев „Само аз пътя знам, но на вас ще го издам...“ Дори аз, ненадарената с певчески способности, бих могла да представя доста прилично на караоке „Cestu znám jen já, ale vám prozradím rádjak se chodí z téchaloupky k nám.“

Ох, отвлякох се. Думата ми всъщност беше за божествената течност, прославила Пилзен по цял свят. Както стана ясно още преди да долетим в Чехия, всички наши съекскурзианти бяха предпочели бирения тур пред замъка Хлубока. Но що са дни, занапред са – и до замъка ще стигнем.

Бяхме надлежно предупредени да си вземем връхни дрехи, защото в подземията на бирения музей е студено. Септемврийското слънце обаче ни се присмя и ние плъзнахме по къси ръкави сред сградите на пивоварната – разбира се, в определените за туристи граници.

Докато изчаквахме групата преди нас да навлезе достатъчно дълбоко в недрата на бирената светая светих, с приятна изненада установихме, че за разлика от други индустриални дворове, познати от родните ни места, този тук блести от чистота и подреденост.

И на това отгоре ни намига със закачливи фигури – дуещо се човече с тънки крачета, огромна глава и подобаващо бирено шкембенце или пък огромна бъчва, останала само по скелет (всъщност художествена творба в не знам точно какъв стил – не разбирам от съвременно изкуство).

Още преди да влезем в старата сграда на фабриката, където се помещава музеят, имахме възможност да видим как се е транспортирала продукцията в различните епохи. В началото естествено бъчвите са се товарели на конски каруци, после ги изместил по-модерният транспорт – товарни влакове. В днешно време тирове пренасят скъпоценната течност до пристанищата, откъдето тя теква на воля по света, за да утоли жаждата на зажаднели за чешки вкус биропоклонници.

В посетителския център ни посрещна бирена стена – несметно количество зелени бутилки, обърнати с дъното към влизащите. С дъното, за да се види, че са празни -:) А по-нататък в неголямото, но с висок таван пространство се взирахме във възстановките на моменти от пивоварния процес, преди да изгледаме документалното филмче за началото на пивопроизводството в Пилзен.

Сега мъничко политнекоректност. Докато се намествахме в обширния асансьор, който щеше да ни отведе до началото на тура, екскурзоводката от музея, симпатична млада чехкиня, разказа как преди време рекламирали капацитета на този вид фабрични асансьори: „Побират 35 работници или 72 източноевропейци.“ Който разбрал – разбрал. Поразсмяхме се, но без капка обида. Нали сме си наши хора.

Нахлузили отново якетата, хлътнахме в музейните пространства. Наистина там отдавна няма нужда да се спазванеизменно ниска температура, но музей без своя атмосфера музей ли е?! Самата сграда е така строена, че да създава необходимите условия за пивоварните процеси.

Неусетно стигнахме до подземията, където сместа от ечемик и хмел е ферментирала в солидни бъчви, а после по ходове между старата и новата сграда излязохме в същинското място за производство. Омайваща гледка представляваха лъскавите медни казани, в които прекипялата течност след процеса „дънна ферментация“ се превръща в блаженството, жадувано през горещите летни дни.

Преди повече от век и половина пилзенци решили да си построят пивоварна. Дотогава всеки си варял бира както му дойде и качествотомного се различавало. Повикали от Бавария майстор Йозеф Грол и той сварил по свой метод първата местна бира, чиято рецепта получила названието „бира пилзенски тип“. На 1 март 1859 г. била регистрирана марката „Pilsner Bier – Plzeňské pivo“, а през 1898 г. името се сменило на„Plzeňský Prazdroj – Pilsner Urquell“.

Ако се питате какво е „Prazdroj“ и „Urquell“ – „праизвор“. Спомнете си гедерейското списание „Quelle“ – извор на идеи за сръчните ни домакини преди демокрацията, а пък „Ur“ е равнозначно на нашето „пра“.... извинете, филоложката у мене пак се увлече.

Няма да ви правя скомина с подробности от дегустацията в подземията. Само ще кажа, че почти половината група се облажи и с втора халбичка „лежак“ – отлежала нефилтрирана и непастьоризирана бира, наливат я от огромна бъчва. И се продава само тук, в магазина към музея.

Да не мислите обаче, че в Пилзен се произвежда само бира. В магазина на пивоварната можеш да се разтопиш от кеф и с вълшебния пилзенски шоколад. Млечен, натурален, разни големини разфасовки и на обвивката им се кипри снимка на старинната Почетна порта на фабриката. За съжаление тя беше в ремонт точно по време на нашата екскурзия. Туристическите автобуси минават трудно през нея, но никой не продумва за махане. Напротив – пилзенци я пазят като зеницата на окото си.

На път към Карлови Вари не успяхме да видим много от града, но поне две от забележителностите му се извисяваха достатъчно много над околните покриви. Камбанарията на готическия храм „Свети Вартоломей“, 102 метра, е най-високата в Чехия. Построената близо до нея синагога се отличава с изящните си романско-мавритански кубета и с големината си. Тя е най-голямата в Чехия, в Европа отстъпва само на будапещенската. Трета е в света (преди нея сайерусалимската и будапещенската).

Пилзенската синагога побира 2000 души, но днес в града живеят само около 70 изповядващи юдаизма; благодарение на солидна реконструкция след 1990 г. сградата се използва за изложби и концерти.

Жалко, мислех си, докато се отдалечавахме по неизменно равния и поддържан асфалт на магистралата. Искаше ми се да мога да разгледам и самия град, сигурно щях да открия още много красиви места.

Но изворите на крал Карел Четвърти ни зовяха. Отдавна, страшно отдавна благодарение на един Карел открих красивите минерални курорти на Западна Чехия. Дори след като леля Юлча, сестрата на баба ми, почина, нейният мъж, чичо Карел, докрай си остана част от семейството ни. И сега, докато автобусът плавно приставаше на паркинга в Карлови Вари, в мисълта ми изникна споменът – тримата с майка ми и чичо Карел вървим по главната улица на курорта и отпиваме минерална вода от живописните порцеланови бърдучета.

Магазинчетата на паркинга преливаха от сувенири – бърдучета от всякакви размери, картички, фигурки. Но аз нямах търпение да видя отново онази лъкатушна „променада“, да потъна в гмежта от хора и езици, да попивам с цялото си същество красотата на стилните сгради.

С едно око следяхме върха на оранжевия чадър, с който Таня пунктираше маршрута ни, другото око шареше по околните гледки, а гласът на Таня изливаше в слушалките ни историята на курорта.

Обиколката започна от Баня №1 – Императорската. Красива и покъртителна гледка на изящна архитектура, занемарена от години. Можеше да се влезе вътре, но щяхме да видим само празни пространства с изпокъртени стени... не, благодаря, нагледали сме се на такова у нас. Със съжаление й обърнахме гръб и тръгнахме по главната улица, сред която пъргаво течаха водите на река Тепла.

Историята на града е известна – при един лов Карел Четвърти открил извор с гореща вода и заповядал там да се изгради селище. Бил император на Свещената римска империя на германския народ, но особено обичал родината на майка си Елишка, последната от рода Пршемисловци. Тази любов към чешката земя се отразявала в много негови действия. Така скоро селището край топлия извор се разраснало, водите му се прочули и Карлови Вари станал богат, процъфтяващ град.

Наистина тук обикновеното, делничното е кът. Навсякъде погледът среща стилни заведения, подредени с вкус витрини с изобилие от красиви неща. Дори строежите са оградени с приятни за окото пана, а наоколо им е чисто. Нас, разбира се, те не ни интересуват чак толкова. Докато надаваме ухо на разказа на Таня, търсим да видим знаменитите минерални извори.

Те не закъсняват да ни се явят. Зърнем ли някъде сводове, това е поредната колонада – място, където съответният извор е каптиран, изведен на повърхността и водата е приведена в готовност да служи на здравето на нуждаещите се. Е, и на тези, които не се нуждаят от лечение, а по-скоро от ободряване, каквито сме ние, зорко следящите оранжевия чадър на Таня.

И тук, както в София например, хората си наливат минерална вода за в къщи. Попрегърбен човек на почтена възраст излиза изпод един бял купол с пълно шише. Различните извори обаче лекуват различни болести и с неподходяща вода може да си навредиш. Затова ние, случайно попадналите тук, не се нахвърляме на чешмите като изжаднели камили на оазис, а опитваме предпазливо вкуса на водата в различните колонади.

При гейзера Вржидло ме очаква изненада – изкарали са го пред колонадата. Шурти къдрава струя, но не е като в онази ранна есен, когато с майка ми се дивяхме на изригването на водата. Тогава струята стигаше чак до купола. Сега блика кротичко, но наоколо има гъста тълпа туристи и аз с мъка успявам да намеря пролука, за да направя прилична снимка.

След като разглеждаме величествения хотел „Пуп“, където са отсядали много световни знаменитости, Таня ни пуска на свободна разходка с условие след час и половина да сме пред Императорската баня. Оттам ще ни закарат до паркинга, където ни чака нашият автобус.

Групата се разпада на разнокалибрени ядра. Със сина ми тръгваме по брега на Тепла след ятото патици, които плуват в реката, и стигаме до фестивалния център – хотел „Термал“ и кинозалата. Е, не ми харесва. Едно такова прекалено ръбесто, прекалено високо, прекалено раздуто. Надуто и помпозно, и бездушно. Буца в красивия пейзаж. Може да съм крайна, но това чувствах, като гледах тези сгради, така чужди на всичко наоколо.

Отдадохме чест и на „тринадесетия извор“ на Карлови Вари – билковия ликьор „Бехеровка“. Вкуса го знам отпреди, купих си малко шишенце, стига ми. И се замислих – защо пък да не пробвам да забъркам нещо подобно. Вярно, че рецептата се пази в дълбока тайна, но чичко Гугъл може да ми поподскаже.

Стоп, отдалечили сме се доста. Стигнали сме до по-голямата река – Охрже, която приема водите на Тепла. Време е да се връщаме. Но не преди да поседнем „на кафе и пасти“, защото поизгладняхме.

Върнахме се бързичко по отсрещния бряг на Тепла – първи от групата. Докато чакахме другите, Таня ни разказа как преди време дисциплинирала педантични бабки бавноходки: „Или вървим бавно и времето стига за три обекта, или вървим бързо и отмятаме всичко“. Програмата била изпълнена до последната точка.

Моята последна точка обаче остана неизпълнена. Следващия път, като дойда тук, ще се кача на високото и ще си представя как летя над долината на Тепла и Охрже. Може пък наистина да полетя.