Загреб и до днес помни българските градинари

Едно интервю с журналистката Диана Гласнова.

 

 

Тя е главен редактор на излизащото в Загреб на български и на хърватски език списание „Родна реч“ и автор на книгата „Българските градинари в Хърватия”. 


 

Г-жо Гласнова, какво ви впечатли най-много за българските градинари, докато пишехте книгата си „Българските градинари в Хърватия”?

- Най-силно впечатление прави трудолюбието на българските градинари. Говорило се е, че когато са си лягали, те са заковавали на един пирон цървулите си и ги залюлявали. Когато са ставали, за да отидат в градината – цървулите им още се люлели на пирона. Направете сметка колко време са спали...

 

Типично за българските градинари е било и уважението, което те са имали и са показвали към народа-домакин. Затова бързо са приети в хърватската среда, а и до днес в Хърватия, особено в Загреб, за тях се говори с голяма симпатия. 

 

Събрала сте 486 имена, има ли сред тях личности, които запомнихте с нещо. Някоя лична история, която да споделите.

- Всеки от тези 486 градинари е бил личност. Много са имената, които съм запомнила, с наследниците на някои от тях често съм заедно. И си говорим за техните деди като за много и на мен близки хора. Най-често съм с наследниците на Петко Дянков, Тотьо Якимов Михов, Съби Иванов Провлеканов, Пенко Радионов, Пано Тошев и други. 

 

Имало ли е градинарки?
- Има само един-два случая, но най-известна е била Калинка Сиромахова. С дъщеря й, която вече е пенсионерка, също често разговарям. 

 

Кой ги е наричал "дипломати без дипломатически паспорти"?
- Така им е казвал Георги Иринков,бивш председател на Дружеството на българите в Унгария.

 

Ето точно цитатът, който съм използвала за мото на моята книга-мотография „Българските градинари в Хърватия“: „Какви и кои са тези дипломати без дипломатически паспорти, които са разпространили славата на България, преди още тя да е възкръснала като държава след Освобождението 1878 г.” 

 

Кои земеделски култури са пренасяли най-често в Хърватия? Успели ли са да променят местната кухня и земеделие?
- Българските градинари са пренесли семена на много зеленчуци, не само в Хърватия, а в цяла Европа и по света. Обединени в пътуващи градинарски компании, българите са разпространявали своя опит да отглеждат зеленчуци за пазара, а не само за лична консумация.

 

Говорим за периода 1830-1890 г., когато в Европа се е смятало, че доматът е отровен, заради червениат му цвят... Патладжанът, тиквичките, чушките също са били непознати.

 

Сигурно някой ще попита откъде нашите градинари са взели семена за тези непознати за европеейците зеленчуци?

- За да отговоря, трябва да се върна още назад във времето. В периода 1715-1720 г., по време на османското владичество в България младежи от тогавашното село Лясковец имат задължението да работят във военните кухни в столицата на османската империя Истанбул, която славяните наричат Цариград.

 

Много от тях решават в свободното си време да работят като наемни работници при цариградските градинари, предимно гърци. Благодарение на мекия климат, на достатъчното количество вода за поливане и на плодородната земя, градинарството в околностите на Цариград е много добре развито.

 

Когато се запознават с тайните на тази професия, лясковчани решават да направят своя градина (бахча) в Цариград. Но страхувайки се от конкуренция, цариградският градинарски еснаф не им разрешава. В края на ХVІІІ-ти век лясковчани вече са усвоили градинарската технология, която чрез предварително отгледан разсад, системно наторяване и поливане осигурява отлични доходи.

 

Своето знание те започват да пренасят не само в други краища на Османското царство, а и извън него – в Русия, балканските страни, средна Европа, дори и на други континенти (Америка и Австралия).

 

През 1906 г. един досетлив български търговец, Никола Иванов Бонев от село Драганово, основава във Виена фирма и отваря магазин за български зеленчукови семена и за градинарски сечива. 

 

Какво ги е теглело към Хърватска?
Хърватия не е специално избрана – тя просто е по пътя към Европа. Важно е да се знае, че българските градинари винаги са избирали място за своите градини близо до някоя река, защото само те в онова далечно време са напоявали зеленчуците си!

 

Използвали са така наречия „долап“ – колело, на което са били закачени кофи, а самото колело е въртяно от кон – в началото на ХХ век, в рамките на едно все още примитивно зеленчукопроизводство, това българско изобретение представлява малко чудо на техническия прогрес. 

 

Разкажете ни повече за това, което знаете и за българските градинари, които са идвали в Австрия?
- През 1894 г. се отварят български градини в Теесдорф и Шонау, а градинарите Васил Каравасилев и Цани Пенков от село Драганово работят във Виена от 1896 г.

 

Данни за българските градинари първи публикува австрийският вестник „Neuigkeits-Welt-Blatt“ в броя от 5 декември 1894 г. („Eine Bulgaren – Kolonie bei Wien“, Neuigkeits-Welt-Blatt vom 5.12.1894, Jg. 278, Wien, Titelblatt.)

 

В статията „Една българска колония във Виена“ се анализират отношенията в българската градинарска компания, описват се живота и характера на българските градинари, начина на производство на зеленчуци, обяснява се на кой начин се разполага с парите в компанията.

 

Към края на ХІХ век първата българска градина в Долна Австрия, в гр. Lichtenwörth отваря градинарят Михаил Саваков от село Церова кория. По-късно синът му Радко Саваков, който също е градинар, е избран в ръководството на Българското градинарско дружество.

 

След разпадане на Австро-Унгарската монархия през 1918 г., самостоятелната държава Австрия има малък икономически потенциал и значително ограничен пазар. За да защити интересите на своите земеделски стопани, правителството приема Закон за защита на местното производство и предписва редица ограничителни мерки за чуждестранните работници.

 

Въпреки това, през 20-те и 30-те години на ХХ век се забелязва увеличаване на българската градинарска общност в Австрия – през 1930 г. само от търновските села в Австрия работят над 130 градинари.  

 

През 1936 г. българските градинари имат 183 градини, а обработваемата земя е 83 хил. декара. Най-много български градини има около Виена, Грац, Клагенфурт, Филах, Щайр, Линц, Инсбрук, Залцбург и т.н.

 

Същата 1936 г. във Виена е основано „Българско градинарско дружество“. За председател на дружеството е избран Цвятко Касаков, негов заместник е Цветан Джонгов, а секретар-касиер – Иван Геновски. 

 

Хърватска е била част от Австро-унгарската империя. Обаче има ли нещо, което да е отличавало българските градинари в Хърватска от тези в Австрия, от тези в Чехия и Унгария?
- Българските градинари в Хърватия не са се отличавали с нищо специално – те просто навсякъде са били българи. Разликата се появява след 20-30 години работа в една и съща страна – градинарите постепенно се асимилират, приспособяват се към средата, в която живеят и работят и естествено започват да приличат на местното население – на хърватите, на австрийците, на чехите, на унгарците, на американците, на австралийците и т. н. 

 

Защо, според Вас, запада българското градинарство. Били са сръчни, работливи, честни, родолюбци…
- Българското градинарство „умира“ по няколко причини: първата е бурното развитие на съвременната техника и химия – пестицидите, генетично преработените семена...

 

Друга важна причина е намаляване на обработваемите площи – не само заради проведените в Източна Европа национализации, конфискации и отчуждаване на земи, а и заради масовото строителство и обезлюдяване на селата.

Едно интервю на Светлана Желева


 .
 
 
 

 

Прочетено 2452 пъти Последна промяна от Вторник, 10 Август 2021 20:28
Регистрирай се за да оставиш коментар
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…