All for Joomla All for Webmasters
Валс с Виена

Представяме Ви Росен Карамфилов- поет, преводач, писател, художник и музикант.

 

 Росен Карамфилов е автор на книгите "Орелът и детето" (2011), "Стерео тишина" (2013), "Колене" (2014) и "Церебрална поезия" (2016). Представя България на Фестивала на дебютните романисти в Будапеща през 2015. Негови текстове са публикувани на английски, италиански, унгарски, турски и др. Работи като журналист към различни онлайн медии. Освен това е музикант и художник.

 

Росен е роден на 20.11.1992 година в София. Средното си образование завършва във Втора немска гимназия. В продължение на една година живее във Виена, където учи Сравнително литературознание. Завършва в ПУ „Паисий Хилендарски”, специалност Приложна лингвистика с два чужди езика – английски и немски.

 

Виена.

Седми месец съм тук. Останаха ми три евро от последните сто, които ми прати татко. Ще ми стигнат за три хамбургера от Макдоналдс. От най-евтините. Така ще преживея до утре. После не знам какво ще правя. Сия може би ще ми донесе още три сандвича. Горката, влюбила се е. Страшно мъчно ми е, когато се влюбват в мене. Особено ако не мога да отвърна. И не само, че не мога, но и не искам.

 

Общежитието ми се намира на десетина минути пеш от спирка Schottenring – точно на канала на Дунав. Често слизам с асансьора в междинното ниво, оттам наблюдавам реката. Гледката е космос. Стоя с часове като ударен от гръм. Наблюдавам и нимфите, които ме подминават – блондинки, брюнетки, червенокоси, така се успокоявам.

 

Или пък ме навяват тъмни мисли. Например без никой да очаква, така както минувачите си вървят и си слушат техно в слушалките мога да включа електрическата си количка на пета скорост и да се метна в реката. За миг акумулаторите ще дадат на късо и – бум! Или ще се удавя, или ще се опека! Или и двете! Докато се втурнат братята австрийци – ще бъде zu spät*! Хвала им – много са доверчиви хорицата! Един парапет не са сложили.

 

Та ако дам газ и вече съм пътник! Отиде и образованието и всичко! И амбициите на родителите ми. Какво бреме – да изискваш от детето си нещо, което ти самият не си постигнал... Щеше да бъде прекрасно – поне те да бяха завършили. Но не – те се бяха залюбили, бяха ме направили без да искат и толкоз! Щом си се родил – ще живееш! Господ не пита. Той преднаписва. Ние сме само статисти във филмите му. И сценаристи даже не сме.

Всъщност сме мравки...

М р а в к и.
***

 

Вибрацията на телефона ме сепва. Звъни ми Сия. Вдигам.
- Идвам у вас. – казва.
И затваря.
Не ми дава възможност да я отрежа.
***

 

Осем часа виенско време. Девет българско. Дълго отказвах да си върна часовника с час. Някакъв глупав бунт. В стаята ми на Grosse Schiffgasse смърди жестоко. На алкохол, на цигари. Добре, че датчиците за дим са счупени. Сия е донесла бърбън и солети. Бърбънат – седем евро, солетите – едно. Лежим един до друг с дрехите, хрупаме и пием. Не мога да преценя дали тялото ѝ е хубаво. Казва, че не си го харесва. Щом тя не го харесва – как да го харесам аз?

 

Винаги ми е било любопитно това с жените. Защо повечето се срамуват от телата си? Дори правят секс само на загасени лампи!
Сия е напрегната. Гледа в една точка и мълчи.
- Добре ли си? – питам я.
Няма отговор. Дори не ме поглежда.
- Сия! – повишавам тон...
Тя се обръща към мене. Косата ѝ – с цвят на житен клас – плъзва кадифено по гърдите ми. Съвсем тихичко казва:
- Изкашлях кръв вчера... Днес следобед бях на лекар...
Мълчи дълго.
- Ако не спра няма да ме бъде...- казва още.
И отпива от чашата с бърбън. Всъщност, довършва я между четири мои премигвания.

 

После слушаме NIRVANA. Към три и половина започвам да се унасям. Гледам немигащо Сия. Зелените й ириси ме изгарят.
За миг си рецитирам „Устата ми хубава, очите ми зелени“. От кой ли беше… Няма значение. Нямам право да я докосна. Не изпитвам нищо към Сия. Нямам и желание. Връзката ми в София още не е приключила. Едно момиче от Родопите иска да ме отведе в полите им, а аз лежа тук в това вмирисано стайче. Дишам до Сия, чийто черен дроб побелява. Мълчанието се намества помежду ни. Правим тройка.
***

 

Не зная кой съм, ни защо съм тук, помня само, че не трябва да разочаровам нашите. Баща ми... Всеки път като говорим по телефона, повтаря, че ще „ в и д я к а к в о е“ като умре. Старая се да го изпреваря. Действам наслуки. Не ми понася тая отговорност. Да чувам винаги едно и също. Гласът му, който толкова задължава. Задъхвам се, щом ме попита дали ще остана още. Вътрешно крещя „Не“, но само мърморя „да, баща ми, да...”

 

Той е единственият пример. И единственото ми огледало. Онова, в което бих могъл да се огледам, без образът ми да се изкриви. Счупя ли го, ме чакат седем години нещастие. А ако го огорча – все едно съм си направил сепуко. И все едно съм завъртял острието обратно на часовниковата стрелка. Изобщо – жалък опит да върна времето назад.

 

Т а т к о  си  о т и в а.
Т а т к о  си  о т и в а.
Т а т к о  си  о т и в а.

 

Първи го усетих. Последен ще го науча. Поне да не се случи, докато съм в тая държава. Тъй наредена и тъй студена. Върнете ме във блатото, където ми е мястото. При жабите и другите гадини. При природата, която ми приляга. Дайте ми една лодка. Пуснете ме по реката. Нека следвам лодката на татко. Нека потъна с него. Това е едничката възможност да оцелея. Незатворена е мойта фонтанела...
***

 

Събуждам се. Поредната виенска нощ е преляла в утро.
От Сия няма и следа.
***

Остават 72 часа до отлитането ми към България. Сбогувам се с реката, в която не потънах. Ръката ми машинално залепва за джойстика на инвалидната количка. За последен път се замислям.

Прочетено 337 пъти Последна промяна от Четвъртък, 20 Юни 2024 20:33
Регистрирай се за да оставиш коментар
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…