Г-н Шевкенов, 30 творчески години във Виена. Как се чувствате - развълнуван, смутен, очарован… Какъв е Вашият прочит на тези забележителни творчески години?
- 30 години са дълъг период за измеренията на средностатистическия човешки живот, не е лесно да се даде еднозначен отговор на това как се чувствам в момента.

Мисля, че все пак мога да обобщя с думата "благодарност", чувствам се благодарен за възможностите, за шансовете, които съм получил от съдбата. Да се родя в семейството, в което съм се родил, да раста и да се развивам в една творческа атмосфера. Да бъда подложен на достатъчно изпитания, които да ми дадат ясна представа за това колко много е нужно да обичаш музиката, за да продължиш цял живот, да не спираш да се бориш със самия себе си.

Всеки ден да правиш своите малки крачки към върховния идеал. Да, благодарен съм, че се занимавам ежедневно с нещо чисто, красиво, възвишено, което ме въвежда в една по-добра сфера - утопичната свръхреалност на изкуството, компенсираща дистопията, която все повече стяга обръча около човека на 21 век.

Не смея да се самооценявам. Погледът назад е чисто опознавателен и самоназидателен - днешният и утрешният ден да бъдат с поуките и мъдростта от лентата на последните 30 години. Три интензивно креативни десетилетия, от които се ражда нежното заглавие "Моята Виена". 

Аз съм бил в около 50 държави, не знам в колко много градове, възхитителни, различни, пъстри, очарователни. Истински обичам обаче само два от тях. Както имаше една пиеса, "Животът, това са две жени", има се предвид майката и любимата. Едната те ражда и отглежда, с другата живееш, твориш и умираш. Моите са Пловдив и Виена. Случих и на майка, и на любима!

Какво се крие в това топло наричане на концертната програма“Моята Виена“?
- Моята Виена не е географско понятие, тя е дух, душа, музика. Виена на Моцарт и Шуберт, на Климт, Макарт и Шийле, на Ото Вагнер, Щефан Цвайг, Хофманстал, Бернхард, Харнонкур...

Тази точно виртуална Виена, заради която днешната физическа Виена все още не е пометена и залята от потопа на всеобщата баналност и плиткоумие на постисторическата налудничава бурлеска в съвременното общество, политика и култура. С това вече отговорих на въпроса как оценявам развитието от 1994 насам, и то не само във Виена.

Както се казва по виенски," Die Kutsche muss hinterm Pferd sein, nicht umgekehrt"! Пазарът и вкусовете трябва да са резултат от някакви същностни категории и процеси, а не те със своята комерсиална и суетна натура да форматират цялата креативна индустрия, изнудвайки творците да оцеляват в замяна на 30те сребърника на пошлото халтураджийство.

Какво е за Вас успехът?
- Страхотен въпрос! Имам готова дефиниция, от години ме занимава тази тема. Успехът е най-опасното нещо за човешката душа!

Лукавият си купува с успехи по-силните, които не е успял да пречупи с неудачите. Говорим за "успех", като обществено признание и статус, мимолетна слава, титли, звания, влияние... Който успее да не допусне тези "сладости" да го угоят душевно и да го упоят духовно, е наистина силна личност.

Има и друг успех, единствено истински и значим. Древните египтяни са вярвали, че на везните на Озирис сърцето им трябва се претегли по-леко от перцето на Истината. Този вид успех е успех, и в отвъдното, и преди това, тук, на земята.

Да върнем лентата назад: как Вие се оказахте в Австрия. Класическа музика и Виена са най-логичното нещо. Вие идвате от музикално семейство, разкажете ни за този Ваш избор музика. Можете ли да си представите живота без музиката, напр. днес да разговоряме с адвоката, архитекта Шевкенов или пилота Шевкенов?
- Попаднах във Виена, защото отидох на майсторски клас при проф. Фришенлагер, свърза ни моят съученик Марио Хосен, който вече учеше при него. Така се явих на изпит, приеха ме и нещата се задвижиха нататък в тези релси.

Защо съм музикант? Не си спомням аз да съм направил първоначалния избор, бях много малък, родителите ми, естествено, баща ми Владимир е пианист, майка ми Елена - оперна певица...

През 2020/2021 година, може би най-силно осъзнах доколко определящо е за мен музикантството - та аз не си спомням себе си без цигулка, а изведнъж се оказахме забранени, като опасни за здравето с тази професия. Лудница... Най-сериозната криза на идентитета в живота ми!

Бих казал, че началото с музиката е някак пасивно, по съдба, а всичко нататък зависи от следващите избори пред които животът ни поставя в съзнателна възраст, на поредния кръстопът. И там вече аз избрах и то не веднъж.

Имам самочувствието, че бих могъл да бъда отличен професионалист и в други професии. От изброените по-вероятно адвокат, не пилот или архитект... Но по любов - музиката. Само тя. Слава Богу, очевидно любовта ни е взаимна!

Къде на сцената се чувствате най-добре: като цигулар, като преподавател, в журито на престижни конкурси…Кои награди са Ви най-скъпи на сърцето?
- Сцената е твърде особен опиат В добрия и чист смисъл на думата неконтролируемо пристрастяване.

Погледнете застаряващите певци, огромни звезди, чийто блясък отдавна не е същия, но не могат да се откъснат от нея, с риск дори да станат за смях. Глен Гулд я заменя тотално със студиото. Майка ми например спря да излиза на оперната сцена сравнително рано. Като я питаха защо, казваше "по-добре да ме питате защо вече не пея, отколкото защо още пея, нали?" И се шегуваше как някои Чо-Чо-сан трябвало да пеят не "Quindici netti, netti;. sono vecchia di già" (по оперния текст) , а "4 по 15 годинки точно".

Достъпът до престижни сцени е една от най-меродавните оценки за достигнатото ниво. Имал съм късмета да стоя изправен в Карнеги хол Ню-Йорк, Музикферайн и Концертхаус Виена, в най-възхитителните зали в Германия, Япония, Мексико, Великобритания, Чехия, Унгария, Румъния, общо в над 40 различни държави. Това мисля е хубав атестат за един музикант в активна творческа възраст.

За голямо признание смятам почетното гражданство на Австрия и държавната титла професор. Това, че имам не една, а цели две хвалебствени критики в един от на-сериозните ежедневници в света, "Вашингтон поуст", също е много ласкателен факт.

Не забравяте България и най-вече пловдивската публика. Каква публика е пловдивската?
Не само не забравям България, но от три години съм интензивно ангажиран като педагог в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство "Проф. Асен Диамандиев" - Пловдив и де факто България е изходната позиция за всички мои останали концерти, майсторски класове, международни конкурси...

Аз се считам длъжен да върна на родината си, колкото мога повече от всичко, което съм придобил през последните 30 години извън нея и го правя с радост и ентусиазъм. И ответната реакция в общуването със студенти, колеги, публика е чудесна. Е, има го тук-там естествено и назаретския момент, "никой не е пророк...". Но аз съм се настроил да давам от сърце, пък който приеме, приеме. Посветил съм се на идеята редовно да внасям себе си, душата си, в духовната каса на България. Има нужда.

Над какво работите в момента? Какви са ангажиментите Ви за 2025 г.?
- През изминалата година имах десетки изяви като солист, диригент, професор, член на жури в Австрия, България, Чехия, Сърбия, Италия, Швейцария, Германия... Осъществих юбилейния проект "Моята Виена", който е в интерактивен диалогичен концертен формат, разказвайки моята история, илюстрирана с подходящи музикални пиеси.

Ще завърша годината през декември с майсторски клас по програма Еразъм в моята Алма Матер, Universität für Musik und darstellende Kunst Wien, където моят пра-прадядо Едгар Блюмел също е учил композиция и дирижиране. 

За 2025 година към нови участия в гореизброените страни имам покани за Унгария, Франция, Китай, Южна Корея.
Пожелавам си да спрат войните, да сме Sanus et Salvus, и наистина да сме такива, каквито ни е заложил да бъдем Твореца - по негов образ и подобие - творци.
Eдно интервю на Светлана Желева