Как в Австрия си я направих безплатно? Споделеното е на Милена С. от Виена.
Откакто си направих блефаропластика – операция за изрязване на излишната кожа на клепачите - доста жени във Виена ме питаха как е било и как става. В тази статия аз няма да дам съвет на никой дали да го направи и къде, просто ще разкажа моята история така, както се случиха нещата.
Беше прекрасен февруарски ден. И си мислех, докато се гледах в огледалото една сутрин, че очите пак са ми подути, клепачите - увиснали, и тези тъмни кръгово около очите!
Но преди това ще отклоня мислите си към нещо друго! Имах нужда от постригване. Е, и без друго нямах какво да правя, затова реших да отида до фризьорския салон на мои приятелки.
Тъкмо ще си направя и почистване на веждите. Изобщо днес щеше да бъде моят ден за женски глезотийки. Обичам да ходя в този фризьорски салон, защото освен доброто обслужване, което получавам, ме вместват в графика си и без уговорен час.
Помислено и сторено. Не след дълго се озовах във фризьорския салон. Танчето, докато старателно се грижеше за външния ми вид, изведнъж ми казва:
-„Знаеш ли, че можеш да си направиш операция на веждите безплатно, тук в Австрия? Имаме клиентки, които са си правили".
Сякаш беше прочела мислите ми и прикритият ми комплекс излезе наяве! Е, как да не искам тази процедура за разкрасяване и при това безплатно. Зарадвах се, защото отдавна това ми беше комплекс.
За възрастта ми клепачите бяха доста увиснали, самата кожа там беше твърде тънка и нееластична. Отделно цветът на кожата около очите ми беше по-тъмен от самата кожа на лицето, което не беше в следствие на недоспиване или препиване с алкохол, а по рождение.
Тъмните краски на клепачите ми бяха пигментация на кожата, която не можех да си обясня. В училище навремето даже често си мислеха, че съм с грим, а не бях. А сега, дори и да си сложех сенки, те просто не личаха или се размазваха под тежестта на клепача.
Вече ме дразнеха, освен отпуснатите клепачи, и едни бели папиломи, които бяха започнали да излизат в тази област на очите.
Този козметичен проблем ми беше комплекс, за който търсех решение. И явно моментът беше дошъл.
-„Да, чувала съм”- отговорих й. Мислила съм често какво мога да направя. Ходих и на козметик за едни специални процедухи и миналата година си слагах инжекции под очите – процедура на Дракула й казват, но не помогна. Отдавна мисля за операция. Къде трябва да ида?"– попитах аз.
Танчето отговори:
-„Мисля, че при очен лекар трябва първо да се отиде. Но само за горните клепачи е безплатна процедурата”, допълни тя.
И така започна историята на моята блефаропластиката през зимата на 2017. Аз бих разделила самият процес на няколко етапа.
Първи етап – Посещение при очен лекар, който може да направи подробно изследване, за да се издаде направление за подобен вид операция. Самото изследване има за цел да докаже, че поради падналия горен клепач съществува нарушена видимост на периферното зрение.
Поне аз така го разбрах. Освен обстойният преглед от лекаря, трябваше да гледам в една точка в един апарат и да натискам едно копче, винаги когато видя светлина, която идваше от всички посоки.
След което си получих изследванията – общо взето графики и резултати, които трябва да докажат, че има затруднено виждане с периферното зрение.
Втори етап – Звънене по телефоните. Да, вторият етап се състоеше в прозвъняване на различни болници, където обяснявах, че имам проблем и изследвания, и искам блефаропластика.
Все още не знаех, че след като имам необходимите изследвания, трябва да получа разрешение за безплатна операция от Виенската здравна каса (WGKK). При един от телефонните разговори, някак си получих тази важна информация и се отправих към третия етап.
Трети етап – Как получих разрешение от Виенската здравна каса (WGKK)?
Спомням си, че вече беше станало ноември 2018 г., и отидох на място. Обясних за какво съм тук, препратиха ме до съответното гише, и ми казаха да чакам. Не си спомням да съм чакала дълго.
Прегледа ме един лекар и без много да говори сложи необходимите печати и подписи, с което се сдобих с разрешението, важащо една година.
Четвърти етап –Вече горда, че имам целия комплект документи, започнах да търся болница, където да бъда оперирана. Представях си, че това може да стане още на следващия месец. Но, прибързала съм.
От болница „Хануш” в 14 бецирк ме уведомиха, че за 1 година не могат да записват нови пациенти, в АКХ отговорът също беше неясно отрицателен. И така, докато не реших да отида на място в Barmherzige Bruder във втори бецирк, тъй и тъй беше най-близо до мен.
Не знам колко съм чакала, но определено не от чакането се сринах, а от новината, че следващият свободен термин е през януари 2019! А разрешението ми за операцията беше до декември 2018!
Добре, че се сетих да попитах момичето зад гишето какво да правя в този случай. Отговориха ми да отида с всички документи отново във Виенската здравна каса (WGKK).
Пети етап – Отново във Виенската здравна каса (WGKK). Обяснявам всичко на гишето, давам документите и чакам. Върнаха ми документите с удължение, което продължаваше един ден след планираната операция.
Шести етап – Декември 2018. Не бях забравила, че имам планирана операция през януари 2019.
Но сега притесненията ми бяха дали ще успея да си направя всички необходими изследвания около Коледа, защото те трябваше да бъдат направени в точно определен срок преди насрочената дата. Имаше точни указания. Но успях. Нямах проблеми никакви.
Седми етап – Денят на самата операция. Сутринта отново се запътих към Barmherzige Bruder. Имаше дълга опашка от чакащи и въпреки, че им казах, че имам насрочен ден за операция, не искаха да ми отстъпях ред. Вече си мислех, че вероятно ще ме върнат, защото съм закъсняла, се добрах до гишето.
Момичето разгледа документите, и ме покани в друга чакалня. И тя пълна с народ! И така отново зачаках.... Стенният часовник в чакалнята преобърна два пъти малката си стрелка, когато май чух името си. Вече бях престанала да се надявам, че днес ще ми дойде редът!
Осми етап – Приеха ме. Най-накрая. Настаниха ме на един стол в един кабинет и ме оставиха. Гледах как всеки ходи нанякъде, явно много заангажиран в това, което върши. Но всичко течеше плавно и някак си спокойно.
Не след дълго при мен се доближи едно младо момиче, което се оказа моята лекарка. Прегледа ме и набързо ми обясни какво ще направи. От толкова много чакане обаче бях забравила да ида до тоалетната! Слава Богу, не ме спряха.
И така преместиха ме на едно легло, дезифекцираха областта около очите, намазаха ме разни мехлеми и ми сложиха местна упойка. От нея не усещаш болка, но чувстваш нещо като дърпане, а иначе чуваш всичко, което се случва около теб.
Упойката вече беше започнала да ме хваща, когато чух, че се приближава още някой. Друга лекарка. И така, и двете започнаха процедурата: първата започна да работи върху десния клепач, а втората - върху левия.
Първата лекарка беше по-напред в операциите, защото даваше съвети на другата. През цялото време двете опериращи си говореха и отвреме на време обсъждаха какво правят по клепачите ми.
На няколко пъти се унасях и заспивах, и събуждах като чувах гласовете им. Имаше един момент, когато усетих и по-остра болка, вероятно бе натиснато място, където упойката нямаше голямо действие. Разбирах също, че двете се опитват да работят в синхрон.
Беше много странно, че лежиш и уж си със затворени очи, но „виждаш” светлината от лампите, уж си под упойка, но чуваш всяка дума, дори регистрираш движение на опериращите, чуваш всичко, даже и собствените си мисли.
Нямах никаква представа за времето, но когато приключиха, ми съобщиха, че операцията е продължила около час и половина. Усетих и чух как дойдоха и други медицински лица, които ми превързаха очите, и ми помогнаха да стана и да седна в една инвалидна количка.
Девети етап –Някой забута количката. Усетих хладния въздух покрай ушите си, чувствах се като люлка на Пратера, усетих как влизаме в асансьор и после как ме вкарват в една стая.
Там ме настаниха на един висок стол с полулегнала облегалка, къдото можех да си вдигна краката и да се чувствам добре отпусната. Дадоха ми да пия обезболяваши и ми премериха кръвното.
През известен интервал идваха да ми дават да пия вода и да ме интересуват как съм. Мисля, че следоперативният престой в болница е около 4 часа. През цялото време настройвахсъзнанието си да издържа, защото вече ми дойде много да не виждам нищо и да опипвам наоколо.
Десети етап – Свалянето на превръзката не беше нещо особено. Не мога да го свържа с нищо, освен, че видях мъждукаща светлина, тъй като клепачите ми бяха залепнали.
Бяха ги намазали с някакъв медикамент и след като ми свалиха превръзката отново сякаш имах пред очите си плътно перде. Естествено, че този мехлем ме дразнеше страшно много, но знаех, че трябва.
Изпратиха ме по живо по здраво до входната врата. Отделно напъхаха ми документите, рецепта и мехлемчето за очите в ръката, казаха да дойда след около две седмици за сваляне на конците, но преди това да попитам дали опериращият ме екип е там.
Сега най-голямата ми грижа беше как ще се прибера у дома. Беше вече се стъмнило, някъде около 17 часа вечерта беше, това което виждах бяха само силуети на хора и сгради.
Имах чувството, че в очите ми има песъчинки. Идеше ми да ги разтъркам силно, но нямаше как. Не живея далеч от Barmherzige Bruder. Не ми се стори студено.
Не чувствах никакъв друг дискомфорт, освен в очите и реших, че хладният въздух ще ми се отрази добре. Движих се бавно и внимателно и след половин час си бях вкъщи.
Единадесети етап – Възстановяване. След такава операция, по принцип, две седмици трябва да имаш пълна почивка и никакво физическо натоварване, бих добавила и емоционално.
Не усещах силно главоболие, но притъпена болка в предната част на главата, което не ми пречеше. Пих обезболяващи, може би около седмица, с мехлема трябваше да се мажа няколко пъти на ден, но всеки път когато го правех изпитвах силен, почти непоносим сърбеж в областта на клепачите и очите ми се насълзяваха. Затова го смених.
Оказа се, че съм направила алергична реакция към първото мазило. Тази операция се смята за лека, защото се прави с местна опойка, но възстановяването продължава с месеци. Чак след 6 месеца може да се види резултата.
Аз усещах едно дърпане, придружено с болка в областта на клепачите точно там, където бяха конците. С времето усещах конците все повече и повече при допир. Не смеех много да се гледам в огледалото.
Очите и областта около очите бе подута, синя и бе болезнено. Боли , дори когато мигнеш по-рязко. Трябва да се внимава и при къпане –косата се мие само назад, за да нямат очите допир с вода и сапун.
Трябва да се внимава много и при готвенето. Най-добре е някой друг, ако може да поеме това домакинско задължение през времето на възстановяване. Аз лично нямах проблем с гледането на телевизия, но може би някои ще имат.
Изобщо, препоръката ми е : щадете очите през този период най-много. С всеки ден отоккът спада и синините намаляват, но това е бавен процес. Слагайте често студен компрес.
Дванадесети етап – Махане на конците. Пак отидох една сутрин след уречения период в болницата, наредих се отново на опашката, но този път носех очила! Посред зима!
И в нетолкова осветеният коридор с тези очила се чувствах много не на място! Но нямаше как. Проверих дали моя екип е на работа, те бяха! Отново зачаках в чакалнята!
Сега видях и двете мои лекарки. И така, след като попитаха как съм, сложиха ме на един стол зад едно бюро, където имаше нещо като микроскоп, през който водещата лекарка гледаше, за да вижда явно по-добре очите ми и започна да маха конците от клепачите ми.
При всяко дърпане усещах остра кратка болка. Притрепвах всеки път като ме докоснеше. Тя ми се скара няколко пъти. Реших, че ще се опитам да се отпусна и започнах да дишам дълбоко и равномерно.
Очната лекарка вече беше почнала вторият клепач. Но със всяко вдишване започваше да ми става лошо и по-лошо, усетих, че започна да ми се вие свят, получих порив за повръщане и в един момент ми причерня, въпреки, че бях със затворени очи.
Зави ми се свят и едва тогава промълвих, че ми е лошо. Имах чувството, че дори загубих съзнание за секунда- две или малко повече. Чух, че дойдоха и други медицински лица, веднага ме поеха и преместиха, донесоха ми чаша вода, напръскаха ме с вода, усетих, че ми мерят кръвно и ми дадоха захарче.
Попитаха ме дали съм закусвала, казах „Да”. За кратко време ме свестиха, и заключиха, че съм получила паник атака. Свалянето на конците довърши другата лекарка, която ме оперира.
Гледаха ме малко странно. Възможно е да им се случваше за пръв път. Посъветваха ме да поостана във фоайето на болницата за известно време, докато не се почувствам уверена, че съм добре. Така и направих.
Този път не си спомням как съм се прибрала.
Общо взето това са стъпките. Ако трябваше сега да решавам отново дали да си направя блефаропластика, бих отговорила твърдо да.
Въпреки, че белезите от конците си личат, макар и едвам, и въпреки, че има малко разминаване в двата клепача – не изглеждат съвсем еднакво, единият е малко по-паднал надолу. Това се е получило, защото от единият е взето повече кожа, отколкото от другия, но аз не съжалявам за направената операция.
Това го забелязвам аз, защото се вглеждам. Видът ми се подобри и бих казала- дори се подмладих. Вече нямам тези папиломи и отпуснати остарели клепачи, нито ясна пигментация около очите.
Тенът ми е по-светъл и еднакъв с останалата кожа на лицето. Такъв вид операция не е е евтин и въпреки преживяното, аз съм доволна, че бе поета от здравната каса.
Доволна съм и от професионализма на тези млади хирурзи и целият персонал на Barmherzige Bruder. Всяка една операция носи риск и при всеки резултатът може да е различен, но при мен всичко мина добре, аз се чувствам добре и доволна от свършеното.
increase font size
