Книгата е отпечатена в Прага, и е по проект на сдружение "Св. св. Кирил и Методий"в Прага с финансовата подкрепа на Пражкото кметство.

Ето 2 рецензии за романа на Стефан Кисьов „Житиеписецът“.

Новият роман на утвърдилия се като познавач на съвременните нрави писател Стефан Кисьов е посветен на Константин Философ. Подходът, който авторът избира обаче, е да създаде образа на средновековен житиеписец с тъмно минало, бивш осъден на смърт пират, имитатор и пр., накратко – неговият антипод, тръгнал със съпругата си по местата, където е пребивавал създателят на глаголицата и един от най-мащабните християнски мисионери, за да проучи делото му и него самия. Т

ака животът на великия християнски деец и християнски светец се разкрива пред нас съвсем естествено, стъпка по стъпка, като резултат от поредицата колоритни срещи и набързо проведени разговори с хора, с които Философът се е познавал – по-добре или не толкова добре. Но по-важното е, че при този начин на разгръщане на повествованието Константин-Кирил се превръща във фигура загадъчна, но и фигура, разкриването на чиито постъпки е задача на различни държави, институции, характери.

Не познавам друг подобен опит да се разкаже по по-вълнуващ и новаторски начин съдбата на Константин Философ след „Хазарски речник“ на Милорад Павич. 

Романът на Стефан Кисьов не е случайно явление. Той идва като естествен опит на един майстор на романа на възпитанието (автор на награждавания роман „Екзекуторът“) и експерт на литературния репортаж („Един сервитьор в Бояна разказва“) да обнови историческия наратив. Кисьов успява, придавайки на историята си свежест и дори екзотичност. 

Написан с лекота „Житиеписецът“ създава ведро и мъдро отношение към най-великите моменти в родната ни културна история и към необикновена личност на Константин-Кирил Философ, свързваща България с европейската християнска цивилизация.

Доц. Йордан Ефтимов 

Романът „Житиеписецът“ е построен на принципа на дедукцията. Главният герой е житиеписец от девети век с тъмно минало, живеещ в Рим с държанката си Моника, на когото богатата и прочута римска аристократка княгиня Монти възлага поръчка да напише житие на Константин Философ.

Съвсем скоро след това, все още колебаещ се и неуспял дори да започне проучванията си във връзка с изпълнението на задачата, при доста драматични обстоятелства, той получава същото предложение и от главния библиотекар на католическата църква Анастасий Библиотекар. От този момент нататък безименият герой на Кисьов се впуска заедно с Моника както в трескаво проучване на живота на Константин Философ и неговото дело – създаването на глаголицата, така и във вълнуващи приключения с неочакван край в Рим, Венеция, Константинопол, Плиска и Преслав.

Преодолява много препятствия – затвор, мъчения, отвличане от пирати и, в края на краищата, завършва успешно както проучванията си, така и дългото си пътешествие по следите на Константин Философ. По пътя житиеписецът се среща с плеяда от невероятни исторически личности – папи, патриарси, императори, князе и т.н. 

Историята приключва с успешното разкриване на неочакваната истина за славянската азбука и живота на Константин Философ – такава, каквато я е родило въображението на автора. Или неговата интуиция? 

Деян Енев 

Откъс от романа на Стефан Кисьов "Житиеписецът"

„Раздавай хлябовете си при гроба на праведните...“ (Тов. 4:17)
Благочестивият Товит

През пролетта на 2012 година, на път от Микулчице за Прага, моята гостенка от България, професор В. настоя да разгледаме С. манастир, в който, според нея, се съхранявали стари ръкописи и книги на глаголица.

Отбих от магистралата и не след дълго стигнахме манастира. За разлика от повечето стари манастири в Чехия, състоянието на този не беше особено добро. В средата стърчаха руините на висока сграда с кула, а постройките около нея очевидно се нуждаеха от ремонт и реставрация. Потърсих причините за това в отдалечеността от туристическите маршрути, а също и във високата влажност на това място.

Въздухът вътре в сградата беше тъй наситен с влага, че едва се дишаше. Вторият етаж се реставрираше. Професорката, която се заприказва с любезната ни домакиня – уредничката на музея (от години манастирът беше превърнат в музей), предпочете да не се качва там, но аз, сякаш теглен от непреодолима сила, се качих „да хвърля едно око“. И тук по стените и таваните имаше влага, но се виждаха и красиви фрески с библейски сюжети, които разгледах с насладата и възторга, обземащи ме, когато се докосвам до подобни богатства. 

Докато обикалях, попаднах на отворена стая – вратата ѝ беше желязна, с масивна ключалка. Това ми се стори странно – останалите врати бяха дървени, нямаха изобщо ключалки. По стените и тавана на стаята бяха изрисувани сцени от Страшния съд – дяволи, от чийто усти изскачаха змии и пламъци, докато те пронизваха с копията си грешници, натискаха ги в кипящите казани или разкъсваха телата им на парчета.

Зачудих се дали тук не са се съхранявали тайни документи, до които на монасите не е било разрешено да се докосват. Реставраторите бяха вкарали скелето си, инструментите и торби с гипс, вар, цимент и подобни неща. Сред тях се издигаше покрит с найлон куп книги, между които зърнах оръфан чувал, от чиито дупки се подаваха краищата на пергаментови свитъци. Позволих си да извадя един от тях и да го разтворя. Появи се запазен, изписан на глаголица текст. Не се стърпях, извадих мобилния си телефон и го заснех, но без да използвам светкавица, за да не го повредя.

Същото сторих и с останалите. След това ги върнах обратно в чувала и слязох при домакинята ни, която говореше с професор В. Разказах ѝ за чувала и попитах дали знае откъде са ръкописите в него. Тя вдигна рамене. В този момент се появи едно котенце, вниманието на дамите се насочи към него и заговорихме за други неща. 

След няколко часа с професор В. се прибрахме в Прага, закарах я до хотела ѝ, а на другия ден я изпратих на летището. По-късно си спомних за снимките, прехвърлих ги в компютъра си и ги разгледах. Бяха сравнително ясни, буквите се разчитаха почти безпроблемно. Любопитството ме зачовърка. Изпратих ги с имейл на професор В., в който ѝ разказах как съм се сдобил с тях и я молех за съдействие. Тя ме нахока, че съм си позволил да снимам без разрешение, но на свой ред се заинтригува.

Самата тя не беше специалист по старобългарски, но обеща да ми намери някого, който „да преведе“ съдържанието на ръкописите. Така, след около две години, през пролетта на 2014 година, се сдобих с „преводите“, които на пръв поглед ми заприличаха на несвързани една с друга случки от живота на някакъв средновековен житиеписец. Отне ми близо шест години да свържа и обработя текста.

В него имаше безброй думи и изрази с различно от днешното значение, смисълът на които трябваше да съхраня, имена на участници в събитията, за които се говореше, чието съвременно изписване проверявах, но за които не винаги намирах информация. Все пак открих някои доста интересни факти за Константин Философ и папа Адриан Втори, за византийските императори Ирина и сина ѝ Константин Шести, за техните наследници Никифор Геник, Михаил Първи, Лъв Арменец, Теофил и – преди това – баща му Михаил Втори, Михаил Трети, Василий Първи Македонец и Лъв Философ; за жестокото убийството на дъщерята и съпругата на папа Адриан II, потресло някогашния Рим, за изумителната съдба на кардинал Формоза и… тази на трупа му. 

Не винаги датите на събитията, описани от автора, съвпадаха с посочените в изворите. Не успях да открия никакви факти за самия него и жена му Моника. Не успях да дам отговор на въпроса от къде е. Текстът, който открих, беше на старобългарски език, но може това да не е бил оригиналът, а да става дума за превод от латински или гръцки.

Не разбрах и как този ръкопис, уж изпратен от автора му до папа Ф., се беше озовал в С. манастир, вместо в архивите на Ватикана. Кой и защо го беше сложил там? Дали изобщо беше напускал стените на манастира? 

За всичко това, както и за автентичността на твърденията в него, мога все още само да гадая. Или подобно на неизвестния му автор да възкликна: „Защото светът и редът се крепят, противно на общоприетото, не на явното и откритото, а на тайното и на скритото.“

Проф. Богдан Смилица
Прага

  .