Българската авторка, съживява автентичните традиции и обичаи на сакарското село Устрем в нежен разказ за забравената България. 

Да прекараш живота си на хиляди километри от България, но винаги да носиш любовта към родното в сърцето си. Това е съдбата на българската писателка и авторка на сборника с разкази „Шепот от Сакар“ Галина Танева, чиято втора книга „Нямата рече: Сърцето що дума, право е“  издателство ("Сиела") излиза на пазара, за да разкаже една чудотворна приказка за българското… 

Заедно с красивата любовна история на двама млади влюбени, сред страниците на „Нямата рече“ оживява и една особена мисия – да съхрани и запази за поколенията отпечатъка на един отиващ си свят. 

Неговите думи, отдавна потънали във времето, песните, непети от много години наред; ястията, неслагани на трапезата отдавна. Бисери, които живеят само в спомените на малкото останали баби в село Устрем, където е живяла и израснала самата Галина Танева. 

Пристъпете в света на това изгубено в Сакар село, където един урок, най-важен от всички, е: „Сърцето що дума, право е“!

Когато се връща в родното село на майка си, за да разпръсне праха ѝ, Ния няма намерението да се задържа дълго. Родена на хиляди километри от българските планини – в добре подредения, логичен и милионен Лондон – младата жена за пръв път истински се потапя в хаотичната свобода на мястото, към което майка ѝ винаги е изпитвала особена обич. 

Докато урежда въпроса с погребението, Ния малко по малко опознава китното селце и неговите чудати обитатели, чиито странен и трудноразбираем диалект е толкова различен от българския, който е свикнала да чува у дома. 

Един ден обаче на гроба на нейната прапрапрабаба Ния се случва нещо странно… Някак си тя се пренася далеч назад във времето – в живота на своята съименница. 

Озовала се в свят, който не познава, Ния ще трябва да научи повече за собствената си родова история, да опознае дълголетните традиции и обичаи на селото и да открие нова част от себе си. Част, която ще ѝ помогне да се освободи от болката, дълго трупана в душата ѝ. 

Нейни спътници и наставници по време на това духовно пътешествие към миналото ще бъдат Велика Нямата, прозорлива билкарка, събрала в себе си цялата вековна мъдрост на народа ни, и отец Никола, добронамерен свещеник, който милее за съдбата на съселяните си. 

А Ния ще трябва сама да намери отговора на въпроса как е възможно да усеща всичко около себе си толкова близко, при все че идва от коренно различен свят? 

Нежен и проникновен, докосващ и мъдър, „Нямата рече: Сърцето що дума, право е“ е завладяващ разказ, чийто напевен и познат ритъм се лее с неравноделния такт на българската душа. 

Плод на обединените усилия на устремци, книгата подробно разказва за зимните обреди и обичаи на сакарското село. Галина Танева дума по дума събира автентичните текстове на народните песни от детството си и записва характерни за селото рецепти за ястия, в които се крие магията на това мистично място. А с нея и любовта към България и българското… 

Галина Танева е родена през 1976 г. Израсла е в полите на Сакар планина в селата Устрем и Каменна река, откъдето идва голямата ѝ любов към българското село.

Дебютният ѝ сборник с разкази „Шепот от Сакар“ излиза през 2021 г. и ѝ носи множество литературни отличия, сред които първа награда в националния литературен конкурс „Асен Разцветников“ и номинация за престижната литературна награда „Елин Пелин“.

Завършила е право в Бургаски Свободен Университет и счетоводство в Exeter college, Великобритания. В момента живее в Лондон със семейството си. 

Из „Нямата рече: Сърцето що дума, право е“

Глава трета
Изгубена 
Загледа се Старата в пухкавата къделя вълна, нанизана на хурката ѝ. Загледа я, загледа, па наплюнчи два пръста и дръпна едно влакно. Засука го, усука го и го завъртя на вретеното. Наплюнчи отново пръсти и пусна вретеното.

То заигра нагоре, надолу и дърпаше нишка от къделята. Врътна го още един път Старата и продължи да преде. Ама тая нишка, пустата, много се сучеше... Не вървеше добре. Много възли имаше, ще трябва още малко да я пооправи. Дръпна пак вълна от къделята и продължи да преде.
* * * 

Недельо, Недельо, хубава байнова.
Станала Неделя, рано на неделя... 

Този напев звучеше нейде дълбоко в душата на Ния. Бе чувала песента много пъти от майка си. Това беше една от любимите ѝ песни.

– Мъна, òтвори си òчите, мъна. Айде жа си òдим.
Непознат глас я измъкна от напева на песента. Ния отвори очи. Пред нея стояха две жени. Едната доста възрастна, другата по-млада, около възрастта на майка ѝ. Не ги познаваше. Не ги бе виждала никога досега. 

– Нийо, ставай да си òдим – обърна се към нея по-младата. – Ади, стига си седяла, тейка ти скоро жа прибере воловете! 

Трудно ѝ беше да разбере думите на тези жени. Говореха с онзи диалект, но много по-силен. Те явно я познаваха. „Мен вече кой ли не ме познава в село“, помисли си тя.
– Джено, ни видиш ли, че ѝ прималя! – каза по-възрастната. – Дай малко вода!
– На – отсече другата и подаде една пръстена стомна с вода. – Нийо, майко, ста̀ни. Требе да си òдим! 

Ния отпи, почувства се малко по-добре. Опита да се изправи и главата ѝ пак се залюля. Старицата я прихвана и задържа. Колко дребна жена, а откъде намери такава сила в ръцете си! И изобщо кои бяха тези жени? 

Чак сега забеляза облеклото им. И двете бяха облечени в онези носии, същите като тази на майка ѝ. Дълги, черни, вълнени сукмани, от кръста надолу леко набрани. Пазвите бяха изрязани в правоъгълна форма и богато украсени с жълти и червени шевици. Под сукманите си носеха бели ризи, избродирани на ръкавите с подобни шевици.

Полите на сукмана завършваха с ивица повтарящи се сърмени ленти, а под нея се виждаше красивата бродерия на ризите. И двете жени бяха запасани с тъкани престилки. На главите си носеха забрадки. Червени, изрисувани с цветя. 

Никой не беше споменавал да има представление. Не знаеше за събор или нещо такова... Дора щеше да ѝ каже. И колко време е лежала на земята тук. Загледа се в гробовете. Наоколо липсваха гробовете, които бе видяла по-рано. Имаше само обикновени камънаци... 

Отлично помнеше, че бе се спряла пред гроба на съименницата си. Ния Ангелова. Бе прочела името много добре! Как е възможно просто да се изпари? Огледа се наоколо. Нищо от гробището не приличаше на него си. Гробовете бяха много по-малко. Нямаше я постройката в единия край. На нейно място имаше малка кирпичена барака. Дори оградата липсваше. На мястото на високата каменна ограда сега там имаше само един плет. 

Някой шега ли си прави с нея? Как е възможно всичко това?!

  .