All for Joomla All for Webmasters
Нямата рече: сърцето що дума, право е

Книгата на Галина Танева танцува с неравноделния такт на българската душа.


Българската авторка, съживява автентичните традиции и обичаи на сакарското село Устрем в нежен разказ за забравената България. 

 

Да прекараш живота си на хиляди километри от България, но винаги да носиш любовта към родното в сърцето си. Това е съдбата на българската писателка и авторка на сборника с разкази „Шепот от Сакар“ Галина Танева, чиято втора книга „Нямата рече: Сърцето що дума, право е“  издателство ("Сиела") излиза на пазара, за да разкаже една чудотворна приказка за българското… 

 

Заедно с красивата любовна история на двама млади влюбени, сред страниците на „Нямата рече“ оживява и една особена мисия – да съхрани и запази за поколенията отпечатъка на един отиващ си свят. 

 

Неговите думи, отдавна потънали във времето, песните, непети от много години наред; ястията, неслагани на трапезата отдавна. Бисери, които живеят само в спомените на малкото останали баби в село Устрем, където е живяла и израснала самата Галина Танева. 

 

Пристъпете в света на това изгубено в Сакар село, където един урок, най-важен от всички, е: „Сърцето що дума, право е“!

Когато се връща в родното село на майка си, за да разпръсне праха ѝ, Ния няма намерението да се задържа дълго. Родена на хиляди километри от българските планини – в добре подредения, логичен и милионен Лондон – младата жена за пръв път истински се потапя в хаотичната свобода на мястото, към което майка ѝ винаги е изпитвала особена обич. 

 

Докато урежда въпроса с погребението, Ния малко по малко опознава китното селце и неговите чудати обитатели, чиито странен и трудноразбираем диалект е толкова различен от българския, който е свикнала да чува у дома. 

 

Един ден обаче на гроба на нейната прапрапрабаба Ния се случва нещо странно… Някак си тя се пренася далеч назад във времето – в живота на своята съименница. 

 

Озовала се в свят, който не познава, Ния ще трябва да научи повече за собствената си родова история, да опознае дълголетните традиции и обичаи на селото и да открие нова част от себе си. Част, която ще ѝ помогне да се освободи от болката, дълго трупана в душата ѝ. 

 

Нейни спътници и наставници по време на това духовно пътешествие към миналото ще бъдат Велика Нямата, прозорлива билкарка, събрала в себе си цялата вековна мъдрост на народа ни, и отец Никола, добронамерен свещеник, който милее за съдбата на съселяните си. 

 

А Ния ще трябва сама да намери отговора на въпроса как е възможно да усеща всичко около себе си толкова близко, при все че идва от коренно различен свят? 

 

Нежен и проникновен, докосващ и мъдър, „Нямата рече: Сърцето що дума, право е“ е завладяващ разказ, чийто напевен и познат ритъм се лее с неравноделния такт на българската душа. 

 

Плод на обединените усилия на устремци, книгата подробно разказва за зимните обреди и обичаи на сакарското село. Галина Танева дума по дума събира автентичните текстове на народните песни от детството си и записва характерни за селото рецепти за ястия, в които се крие магията на това мистично място. А с нея и любовта към България и българското… 

 

Галина Танева е родена през 1976 г. Израсла е в полите на Сакар планина в селата Устрем и Каменна река, откъдето идва голямата ѝ любов към българското село.

 

Дебютният ѝ сборник с разкази „Шепот от Сакар“ излиза през 2021 г. и ѝ носи множество литературни отличия, сред които първа награда в националния литературен конкурс „Асен Разцветников“ и номинация за престижната литературна награда „Елин Пелин“.

 

Завършила е право в Бургаски Свободен Университет и счетоводство в Exeter college, Великобритания. В момента живее в Лондон със семейството си. 

 

Из „Нямата рече: Сърцето що дума, право е“

Глава трета
Изгубена 
Загледа се Старата в пухкавата къделя вълна, нанизана на хурката ѝ. Загледа я, загледа, па наплюнчи два пръста и дръпна едно влакно. Засука го, усука го и го завъртя на вретеното. Наплюнчи отново пръсти и пусна вретеното.

 

То заигра нагоре, надолу и дърпаше нишка от къделята. Врътна го още един път Старата и продължи да преде. Ама тая нишка, пустата, много се сучеше... Не вървеше добре. Много възли имаше, ще трябва още малко да я пооправи. Дръпна пак вълна от къделята и продължи да преде.
* * * 

 

Недельо, Недельо, хубава байнова.
Станала Неделя, рано на неделя... 

 

Този напев звучеше нейде дълбоко в душата на Ния. Бе чувала песента много пъти от майка си. Това беше една от любимите ѝ песни.

– Мъна, òтвори си òчите, мъна. Айде жа си òдим.
Непознат глас я измъкна от напева на песента. Ния отвори очи. Пред нея стояха две жени. Едната доста възрастна, другата по-млада, около възрастта на майка ѝ. Не ги познаваше. Не ги бе виждала никога досега. 

 

– Нийо, ставай да си òдим – обърна се към нея по-младата. – Ади, стига си седяла, тейка ти скоро жа прибере воловете! 

 

Трудно ѝ беше да разбере думите на тези жени. Говореха с онзи диалект, но много по-силен. Те явно я познаваха. „Мен вече кой ли не ме познава в село“, помисли си тя.
– Джено, ни видиш ли, че ѝ прималя! – каза по-възрастната. – Дай малко вода!
– На – отсече другата и подаде една пръстена стомна с вода. – Нийо, майко, ста̀ни. Требе да си òдим! 

 

Ния отпи, почувства се малко по-добре. Опита да се изправи и главата ѝ пак се залюля. Старицата я прихвана и задържа. Колко дребна жена, а откъде намери такава сила в ръцете си! И изобщо кои бяха тези жени? 

 

Чак сега забеляза облеклото им. И двете бяха облечени в онези носии, същите като тази на майка ѝ. Дълги, черни, вълнени сукмани, от кръста надолу леко набрани. Пазвите бяха изрязани в правоъгълна форма и богато украсени с жълти и червени шевици. Под сукманите си носеха бели ризи, избродирани на ръкавите с подобни шевици.

 

Полите на сукмана завършваха с ивица повтарящи се сърмени ленти, а под нея се виждаше красивата бродерия на ризите. И двете жени бяха запасани с тъкани престилки. На главите си носеха забрадки. Червени, изрисувани с цветя. 

 

Никой не беше споменавал да има представление. Не знаеше за събор или нещо такова... Дора щеше да ѝ каже. И колко време е лежала на земята тук. Загледа се в гробовете. Наоколо липсваха гробовете, които бе видяла по-рано. Имаше само обикновени камънаци... 

 

Отлично помнеше, че бе се спряла пред гроба на съименницата си. Ния Ангелова. Бе прочела името много добре! Как е възможно просто да се изпари? Огледа се наоколо. Нищо от гробището не приличаше на него си. Гробовете бяха много по-малко. Нямаше я постройката в единия край. На нейно място имаше малка кирпичена барака. Дори оградата липсваше. На мястото на високата каменна ограда сега там имаше само един плет. 

 

Някой шега ли си прави с нея? Как е възможно всичко това?!

  .

 

Прочетено 59 пъти Последна промяна от Сряда, 25 Януари 2023 18:54
Етикети
Регистрирай се за да оставиш коментар
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…