All for Joomla All for Webmasters
Любов и воля

Видният екзистенциален психолог Роло Мей предлага задълбочено психоаналитично изследване на любовта, секса, волята и неосъзнатите намерения.

„Какво става, когато се опитаме да отстраним демоничното от нашия живот? Възможно ли е силната воля да разруши любовта и да ни лиши от способността да обичаме? Дали пък любовта не е убиец на волята? Като се оттласква от викторианския морал, Роло Мей се впуска в психоаналитично изследване на любовта, секса, волята и неосъзнатите намерения, за да създаде една увлекателна и вълнуваща книга, в която с щедра ръка сее идеи, за да пожъне прозрения.

Книгата „Любов и воля“ е преходно стъпало, предизвикателна амалгама между строго научната „Смисълът на тревожността“ и вдъхновената „Смелостта да твориш“.

 

Откъс:  Любовта и демоничното (издателство „Изток-Запад”)

 

Всеки човек, преживяващ своята уединеност и самотност, се стреми към съюз с друг. Той жадува да участва в една връзка, която е по-значима от него самия. Обикновено той се стреми да превъзмогне самотността си чрез някаква форма на любов.

 

Психотерапевтът Ото Ранг веднъж отбеляза, че всички жени, които отивали при него, имали проблеми, защото съпрузите им не били достатъчно агресивни. Въпреки прекалено опростеното звучене на това изречение, то съдържа нещо показателно: нашето немощно култивиране на секса може да ни направи толкова капризни и дистантни, че самата сила на сексуалния акт се изпарява и жените губят важното първично удоволствие да бъдат превзети, отвлечени, отнесени. 

 

„Любовното ухапване“ – този момент на враждебност и агресия, който обикновено идва в момента на оргазма, но който може би е задължителен елемент през цялото любене – има градивна психо-физична функция, която дарява на жената наслаждение не по-малко или дори повече, тъй като чрез него се изразява мъжът.

 

Необходимо е да отстояваш себе си, да си способен да стоиш на собствените си нозе, да утвърждаваш собствената си личност, за да имаш силата да вложиш себе си във връзката. Човек трябва да притежава нещо, което да даде, и да бъде способен да го даде. Разбира се, има опасност той да утвърждава себе си прекалено много – което е източник на преживяването, отразено в идеята, че той е бил овладян от демон. Но тази отрицателна страна не може да се избегне, като се откажем да отстояваме себе си. Защото ако човек не е способен да отстоява себе си, той не е способен и да участва в истинска връзка. Диалектичната връзка – изкушавам се да я нарека баланс, макар и тя да не е баланс – представлява непрекъсната обмяна, при която човек отстоява себе си, намира отговор у другия, след това вероятно отстоява себе си прекалено силно, усеща едно „не“ у другия, връща се назад, но не се отказва, придава на участието си нова форма и намира начин, който да е адекватен за цялостната личност на другия. 

 

Такова е градивното използване на демоничното. То представлява отстояване на собствената индивидуалност в отношенията с другия човек. То винаги се плъзга по ръба на използването на партньора, ала без него няма жизнена връзка. Ако е в правилно съотношение, демоничното е импулсът да протегнеш ръка на другите, да извисиш живота чрез секс, да създаваш, да цивилизоваш; то е радостта и екстазът или пък обикновената увереност да знаем, че ние сме от значение, че можем да събуждаме чувства у другите, можем да ги формираме, можем да упражняваме власт, която очевидно е значителна. То е начин да се уверим, че сме ценени.

 

Когато демоничното напълно вземе връх, единството на личността и връзката биват разрушени; факт, признаван от човека, когато той или тя казва: „Загубих контрол, действах като насън, направо не мога да се позная.“ Демоничното е първичната сила, чрез която човек се спасява от ужаса да не е самият себе си, от една страна, и ужаса, от друга страна, да не усеща никаква връзка и никакъв жив импулс към другия човек.

 

Описаната в една от предишните глави жена, която се беше влюбила в автомобилния механик, ми съобщи, че нейният съпруг вечно „се мотаеше раболепно вечер около къщата с изражението на бито куче и ме чакаше да се кача да си лягам“. Макар и да можем да разберем защо съпругът е бил в това едва ли гордо състояние, можем също да разберем, че за жената е било голямо облекчение и истинска благодат за собствената ѝ нужда от невъздържаност, че еротичната агресивност на механика не е била възпирана от подобна двойственост.

 

 

От биологична гледна точка ярък израз на демоничното при мъжа е ерекцията – феномен, който сам по себе си има омайваща еротична съблазнителност за жената, когато тя осъзнае, че той се случва, ако вече е заинтересувана. (Ако не е, ерекцията я отвращава, което просто доказва, изхождайки от обратното, че ерекцията на фалоса излъчва емоционална сила.) Самата ерекция е толкова богат демоничен символ, че той карал древните гърци да украсяват вазите си с изпълняваната на Дионисиевите религиозни фестивали горда фалическа ерекция. 

 

Мъжете трябва само да си припомнят колко запленени са били като малки момчета, когато са преживявали магическата способност на своя пенис да еректира – дори без явно съзнавана причина – и да им дарява такива чудесни усещания. Подобно демонично потвърждение, макар и може би не толкова биологично очевидно както при мъжа, присъства и е необходимо за способността на жената, изпитваща неоспоримо желание към своя мъж, да го поиска и елегантно да му даде да разбере, че тя го желае. И мъжът, и жената се нуждаят от това самоутвърждаване, за да свържат своята отделност и постигнат единение един с друг.

 

Тук аз ни най-малко не призовавам за завръщане към примитивната сексуалност. Нито пък искам да успокоя все още инфантилния мъж или жена, които тълкуват агресията като безцеремонно налагане на неговите или нейните искания върху сексуалния партньор. Използвам агресията в нейния здравословен смисъл на утвърждаване на личността, което се основава на силата, а не на слабостта, и е неразривно свързано с чувствителността и нежността. Но също така твърдя, че с нашето прекалено култивиране на сексуалната любов сме ампутирали важни аспекти от собствената си сексуалност, така че рискуваме да изгубим точно онова, което сме възнамерявали да спечелим.

 

Едно любопитно нещо, което никога не престава да изненадва хората в терапия, е, че след като признаят своя гняв, враждебност и дори ненавист към брачния партньор и по време на сесията наругаят съпруга или съпругата си, накрая приключват с чувство за любов към съответния партньор. Пациентът може да пристигне с тлеещи отрицателни чувства, но решен, донякъде несъзнавано, да ги задържи за себе си – както подобава на добрия джентълмен. Той обаче открива, че потискайки агресията към партньорката си, същевременно потиска любовта си към нея. Това е толкова очевидно, че се превръща едва ли не в лечебно правило. Доктор Лудвиг Льофебр нарича това „включване на негативното“ – нещо, което е от съществено значение, ако трябва да извлечем също и позитивното.

 

Тук се случва нещо повече от факта, че човешкото съзнание работи с противоположности: положителното не може да се появи, докато не се появи и отрицателното. Ето защо при аналитична сесия се анализира отрицателното с надеждата (която се оказва основателна достатъчно често, за да подкрепи правилото), че тогава положителното ще бъде способно самò да излезе навън. Това е градивната ценност на сблъсъка и признаването на демоничното. Защото нека си припомним, че „еросът е демон“; еросът има отношение не само към любовта, но и към омразата; той следва да се прояви с енергизиране, с изтласкване от нашето обичайно съществувание – той е щръклицата, която винаги ни държи будни; еросът е врагът на нирваната, бездушното спокойствие. Омразата и любовта не са полярни противоположности; те вървят ръка за ръка, особено в преходни епохи като нашата.

Прочетено 112 пъти Последна промяна от Петък, 07 Юни 2019 12:30
Регистрирай се за да оставиш коментар
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…