Мисията на Рихард Вагнер:„Неговата музика е като товарна кола към небесното царство”. 

...В предоставеното ми кратко време няма да преразказвам съдържанието на книгата "Мисията на Рихард Вагнер" (издателство "Димо Даскалов"), а ще се опитам да направя една малка съпоставка на тези две забележителни индивидуалности: Рихард Вагнер и Рудолф Щайнер, като за отправна точка вземам немския език.

В областта на познанието Рудолф Щайнер ( австрийски учен и езотерик) посочи един от възможните пътища за съзнателно проникване в духовния свят и обнови мистерийния принцип като го превърна в цивилизационен принцип на нашата епоха. Това той постигна чрез пластичната сила на немския език „съвременния мистериен език на човечеството”. ...

Практическите приложения на антропософията имаме в лицето на Валдорфската педагогика,  биодинамичното земеделие, антрoпoсофската медицина, призната за официална терапевтична доктрина от Европейския съвет, евритмичното изкуство, художественото формиране на говора, фармацията, козметиката и много други. 

В областта на изкуството Рихард Вагнер постигна друг вид посвещение, издигайки изкуството до висотата на религиозно изживяване… Неговата музика също е немислима без немския език. Тя израства органически от езика, тя е самият немски език, освободен от анатомичния говорен апарат на човека, освободен от граматиката и синтаксиса. В оперните драми на Вагнер ние виждаме как двете разделени „сестри”: религията и изкуството отново протягат ръце една към друга... 

Нека тук само да си припомним, че литературният немски възниква преди повече 1700 години и то не другаде, а в римския епископски град на остготите, Никополис ад Иструм, днешното село Никюп, 18 км на север от старата българска столица Търново. Там епископ Вулфила създава готическата азбука и превежда Библията... Християнизирането на германските племена идва не от Рим, а от Изток.

Така че днес, образно казано, когато гласовете на Зигфрид, Брюнхилде и Вотан– с езика на Вулфила– прозвучават в българските земи, те не прозвучават на непознато място. Защото близко до ума е, че навремето остготите са живели в съседство с българи и славяни. 

Но да се върнем към автора на тетралогията. Как извървява той вътрешния път от първите си младежки опери до „Парсифал”? Ленбах, един от художниците, които са рисували Вагнер, (Wagner на немски означава „колар”), веднъж му казал: „Вашата музика е като товарна кола към небесното царство”... И наистина това е един път към висшите сфери, един път на посвещение...

Понеже антропософията дава възможност за точни изследвания в духовния свят, ние можем да се пренесем в следния имагинативен образ и да вникнем в действително космическите измерения на Вагнеровото посвещение. Нека да си представим геоцентричния модел на нашата Слънчева система – който дори и сега има своите окултни основания – да си представим планетарните сфери, разположени над Земята.

Ето как, образно казано, „товарната кола” на Вагнер върви нагоре към небесното царство:

Доколкото се свързва със сферата на Луната, която има непосредствено отношение с водните стихии и катаклизми, Вагнер извлича съдържанието и музикалната тъкан на една от първите си опери – „Летящият холандец”.

В по-горната планетарна сфера на Меркурий, където от човешка гледна точка любопитството, съмнението и вътрешните монолози са нещо присъщо, ние ще открием Елза и целият „Лоенгрин”.

От следващата сфера на Венера може да прозвучи единствено „Танхойзер” – и ние буквално виждаме богинята Венера в първо и края на трето действие от операта.

На Слънцето съответства слънчевия герой „Зигфрид”, който „не знае що е страх”, а ние знаем, че Вагнер замисля най-напред именно „Зигфрид”, а останалите опери от „Пръстенът на нибелунга” се „наслагват” допълнително.

Динамичният Марс ще инспирира Вагнер за любовната битка в „Тристан и Изолда”, а сред меката, мъдра светлина на Юпитер ще изгрее образът на Ханс Закс от „Майсторите певци”, този мъдър законодател в областта на изкуството, който мисли най-напред за своя народ и едва после за себе си.

И накрая, в сферата на Сатурн, на страданието и пречистването, Вагнер интуитивно стига до „посветителската” музикална драма „Парсифал”.

Първите звуци от въведението на „Парсифал” прозвучават в душата на Вагнер точно на Разпети петък 1857, когато от вилата на Матилде Везендонк той съзерцава невинното пролетно вълшебство на растителния свят около Цюрихското езеро и го свързва със силите на Възкресението. Така Вагнер сам намира пътя към езотеричното, космическото християнство, което не зависи от посредничеството на Рим, пътя към Светия Граал.

В края на своята „Тайна наука” Рудолф Щайнер също говори за „посветените на Граала”, а в една от своите имагинации за мистерията на Голгота той описва как в мига, когато първите капки от Христовата кръв попиват в Земята, цялата планета започва да свети в космическия мрак...

И ние лесно можем да си представим как в мига, когато прозвучават първите звуци на „Парсифал” тази легенда престава да бъде само едно литературно произведение от Средновековието, достигнало до нас от епоса на Волфрам фон Ешенбах, как в този миг сили, близки до Възкресението нахлуват в живото, етерно тяло на Земята и чрез универсалния език на музиката стават достъпни за всеки човек. Личното посвещение на Вагнер се превръща във възможност за общочовешко посвещение.

Да, Вагнеровата музика разширява и променя човешкото съзнание, открива нови пътища за свързване с духовния свят... Цялата тетралогия прозвучава за пръв път през 1876 г.– годината на Априлското въстание и Батак... Днес ние, пра-пра-внуците на същите българи, сме отново застрашени, не толкова от етническа асимилация, колкото от духовна, т.е. бездуховна асимилация, която се изразява в непризнаване на духовния свят...

И аз съм сигурен, че в тази ситуация на застрашеност Зигфрид, който „не знае що е страх”, ще пробуди в българските сърца нова, непозната досега смелост за себепознание и за познание на духовния свят. Именно познание, защото днес, в епохата на Съзнателната душа, вярата вече не е достатъчна...

Ето защо накрая бих искал отново да благодаря на всички, които направиха възможно прозвучаването „Пръстенът на Нибелунга” в България, на автора на този проект проф. Пламен Карталов, диригентите Пламен Балев и Велизар Генчев, изпълнителите, оркестрантите и художниците, и да ги убедя, че всички те работят за напредъка на своя народ по един много по-могъщ и величествен начин, отколкото самите те предполагат.