sanusetsalvus.com

Събота, Фев 22 2020

Съветник

sanusetsalvus.com

font size decrease font size increase font size

Камино Португез, българите в Австрия

Камино Португез-едно невероятно преживяване

Адриана Калева, медицински лаборант в "Пирогов” за своето пътуване и душевни прозрения.

Адриана Калева e медицински лаборант в УМБАЛ „Пирогов”. Тя казва за себе си: „ Въпреки проблемите на здравеопазването в България, обичам работата си. Чувствам се полезна и удовлетворена, защото знам, че правя нещо, което има смисъл. Нещо, с което допринасям за здравето на хората. Обичам и да пътувам. Пътешествията ми дават много. Камино е най-специалното от тях. За крайбрежното Камино летните месеци и септември са ,може би, най-подходящи. Заради прекрасните плажове по маршрута. Покрай океана не е и толкова горещо. Но пък е и най-натоварено.

Мога да пиша много за Камино, но трябва да се изживее. За всеки магията е различна. Обичам да се движа. Почивките на едно място не са за мен. Аз почивам в движение. Обичам планините и изкачването на върхове. Обичам свободата, но в същото време обичам и домашния уют със семейството ми. А да си стоя вкъщи с книга в ръка и мъркащото ми коте сгушено до мен също е едно от най-големите удоволствия”.

Камино е мрежа от маршрути с крайна точка Сантяго де Компостела

Отдавна спрях да се питам какво ме привлича така силно към Камино. Не знам каква е тази сила... и не искам да знам... Ясно усещам само, че Пътят ме зове, а Вселената ми помага да го сбъдна. Две години след моето първо Камино отново бях по жълтите стрелки. Ще се опитам да не правя съпоставка между Камино Франсез и това, което извървях от Португалия. Ще кажа само, че първото Камино е неповторимо. То беше най-желаното, най-магичното, вълшебно и незабравимо пътуване, което съм имала.

Камино е мрежа от маршрути с крайна точка Сантяго де Компостела. Португалският път е втори по популярност след Френсез. Началната му точка е столицата Лисабон, а дължината около 640 км. Аз стартирах второто си Камино от Порто. Това е вторият по големина град в Португалия. Самата отсечка от Лисабон до Порто не бих вървяла по няколко причини, за които няма да пиша сега.

От Порто тръгват два основни маршрута – централен и крайбрежен. Централният е малко по-кратък. Крайбрежният се нарича Caminho Portugues da Costa и е дълъг около 280 км. Аз избрах него, защото сезона беше подходящ и покрай океана е много красиво.

В един от испанските градове двата маршрута се събират и продължават като един. Важно е да се отбележи, че след Порто има множество алтернативни отклонения. По централният маршрут има отклонение за Брага и Гимареш. По крайбрежният, който, всъщност, е леко във вътрешността има алтернативни отсечки Senda Litoral, които са изцяло покрай океана. Аз комбинирах крайбрежният маршрут с алтернативите по плажовете.

А в Испания близо до Сантяго има отклонение и за така наречения духовен път – Spiritual way. Може би някой ден ще извървя Португалският централен път заедно с духовния, по който всъщност се смята, че са пренесени мощите на Свети Яков.

Португалия е една прекрасна страна и много красива. Избраният маршрут от Порто не е много дълъг и за това комбинирах Камино с обиколка на някой места, които исках да видя. Това пътешествие ми показа невероятно красиви природни картини, много емоции, също трудности и предизвикателства. Така началото на юли отново нарамих старата раницата и се качих на самолета.

Вълнението не беше по-малко. Отново пътувах сама и мисля, че соло пътешествията са най-доброто преживяване, което човек може да си подари. Полетът ми беше до Лисабон – столицата на Португалия. Там от катедралата Се започва Камино Португез. Аз не започнах от Лисабон, но бях решила, че ще закупя Креденсиала (пилигримския паспорт) от там и ще получа първия си печат от катедралата.

От летището, което е в самия град на няколко километра от центъра, се придвижих с автобус. Първо намерих резервирания още от България хостел в стария квартал Шиадо в центъра на Лисабон. Захвърлих раницата и веднага излезнах да разглеждам града. От гарата Cais do Sodre тръгнах покрай река Тежу. Реката се влива в Атлантическия океан не далеч от Лисабон.

Пресичат я два моста. Единият е най-дългият мост в Европа цели 16 км. Наречен е на великия мореплавател открил Индия по вода – Вашко да Гама. Другият е мостът 25 април, който се вижда още от центъра на града, ако се разхождате покрай реката. В същата посока в далечината се вижда и статуята на Христос умалено копие на тази в Рио де Жанейро.

...И като стана дума за местни храни още първия ден опитах и известните сладкиши „пастел де Ната“ или просто пастейши. Това са сладки от бутер тесто като кошничка със сладък яйчен крем, подобен на крем карамел или по скоро крем брюле. Те са традиционен сладкиш рецептата, за който се пази в тайна и се предава от майстор на майстор. Нищо, че ги има в цяла Португалия.

Измислени са от монаси в манастира Жеронимуш, които продават рецептата на съседна пекарна, където и до днес се намира сладкарницата, която предлага оригиналните пастейши. Сервират се топли поръсени с канела и/или пудра захар и наистина са невероятно вкусни. Похапнах доста пастейши в Португалия, както и такива от оригиналната сладкарница...

Четох и една легенда за тези сладки, която не знам дали е истина. В манастира се отглеждали много кокошки и белтъците от яйцата се използвали за колосване на дрехи. Оставали са обаче много жълтъци, които нямало за какво да използват. Така са измислили яйчения крем и пастейшите. За сладкарницата, която пази оригиналната рецепта в тайна прочетох, че в техния крем се добавяло малко картофено пюре. Опашките пред тази сладкарница са наистина огромни и после ще разкажа как аз си купих оригинални пастейши...

...

Porto – Vila Cha /27 км.

Камино Португез да Коста започва от катедралата в Порто. Това е т.нар. крайбрежен маршрут, който обаче не минава изцяло покрай бреговете на Атлантика. Той се движи леко във вътрешността, успоредно на брега и само някои от селищата са на океана. Има алтернативни отсечки почти изцяло по плажовете, които обаче не винаги са маркирани със стрелки. Няма опасност да се объркате и ако виждате океана от лявата си страна значи сте на прав път.

Последвате ли стрелките още от катедралата няма да видите морето. А първият ден е изключително красив. Не изпускайте това. Рано сутринта отидох отново до катедралата Се и от там през стария град се спуснах до реката. Беше мъгливо утро, но много приятно за ходене. Вървях дълго покрай река Дуеро и стигнах устието, където тя се влива в океана. Продължих покрай него.

Плажовете още бяха пусти. Стигнах Motasinhos, където има пристанище и подвижен мост. Видях и първите жълти стрелки. Мостът е над устието на друга река, но беше вдигнат. Знаех, че има шатъл бус, който превозва хората до другия край на моста по заобиколен маршрут.

След това по Пътя се запознах с двойка от Австрия, които не знаели за автобуса и са вървели повече от два часа, за да заобиколят. След моста продължих покрай океана и стигнах до дървените рампи покрай плажовете. Това е мрежа от дървени пътеки построени върху дюните с цел да се запази флората и фауната по тях. Така хората си пазят природата и защитават екосистемата покрай брега. Няма как да не си помисля какво се случва с нашите дюни и цялото ни Черноморие.

Тези дървени скари са дълги километри. Местните ги използват, за да стигнат до плажовете и за разходка. Много хора си правят сутришния крос по тях. Някои са дори осветени с вградени светлини, за да се използват и вечер. Вървенето по тях не натоварва краката и не се усеща. А наоколо е изключително красиво. Гледките от този първи ден няма да забравя никога...

Така неусетно стигнах до Vila Cha – малко рибарско селце. Стрелките ме заведоха до общинско алберге, което отваряше следобед. Още беше рано. Видях хранителен магазин и си взех някакви сладки. Свалих раницата, седнах на тротоара пред албергето и събух обувките си. Ето, тези моменти са едни от най-прекрасните по Пътя.

Това е свободата.. да ти е все едно какво ще си помислят хората, че си седнал на земята, че си бос, потен, прашен, рошав и се усмихваш на всичко това. Защото е хубаво, детско и вълшебно.. Не мислиш за нищо.. Важен е само момента.. И нищо, нищо друго.. Пристигна хоспиталиерото – чичко със силен дъх на алкохол, но много, много мил. Показа ми помещенията, избрах си легло, настаних се. След душ и пране на дрехите в албергето вече бяха пристигнали и други пилигрими.

Докато простирах дрехите си на двора пийналия чичко ми каза, че има морски музей към албергето и ме покани да го разгледам. В малкото помещение беше събрана огромна колекция. След това отидох на плажа. Пекох се, снимах, плувах в студените океански води, вървях дълго по пясъка.. А плажната ивица нямаше край. Докъдето ти стига погледа е само пясък и море. Наблюдавах отлива, а след това и залеза. Беше много красиво.

...

Vila Cha – Marinhas /35 км.

Сутринта отново тръгнах в около 6 ч. и отново в мъгла. Интересен е климата във Португалия покрай океана. Сутрин винаги е влажно и мъгливо. Но пък ходенето спори. Океанът е много красив обвит и в мъгла, но за съжаление не стават хубави снимки. Няма слънце някъде до обяд. След това напича и става горещо. По плажовете преди обяд може да видите само деца. Много организирани групи от едва проходили до по големи имат занимания на плажа. Всяка група са с еднакви шапки или тениски. На самия плаж имат шатри и нещо като прегради от вятъра. Там учителки им организират игри. Наблюдавах много такива групи деца и останах очарована.

Половината от този ден вървях отново по дървените пътеки покрай океана, след което Пътят ме отведе леко във вътрешността по стрелките на крайбрежния маршрут. Там маркировката беше вече много на често, минаваше покрай малки селца и ми напомни на Камино Франсез. Минах и през един по-голям град Vila do Conde. Интересното е, че от Порто до там има метро, а аз вървях вече втори ден.

Спрях да закуся в едно кафе, след което се загубих. Както се лутах по улиците на града един мъж се приближи до мен и ми посочи посоката. Благодарих му, а той ми каза, че първо ме е видял в кафето. След това забелязал, че съм се объркала и решил да помогне. Каза ми, че също е вървял Камино и ми препоръча албергето в Маринас. Когато стигнах в това селце общинското алберге беше пълно и нямаше места. Друго в района нямаше.

По крайбрежният маршрут няма много албергета и още от втория ден започнах да се сблъсквам с проблема с местата за нощувка. Не обичам да планирам колко и до къде ще вървя. Оставям се Пътят да ме води и за това не правя предварителни резервации. Тук обаче ми се наложи, защото в някои от населениете места дори няма албергета. Хостелите пък бързо се заемат, защото се ползват не само от пилигрими. Резервациите стават през букинг или директно по телефона. Предварително дори не бях проучила маршрута и населените места по Пътя.

Така очарованието и свободата на Камино те завладяват още по-силно. Поради проблема с нощувките обаче, ми се наложи всяка вечер да чета в интернет от къде ще мина на следващия ден и колко километра бих извървяла. Това беше малко неприятно, но постепенно свикнах. В Маринас срещнах едно момиче от Германия, което също нямаше къде да нощува.

Тръгнахме двете по улиците на селцето да питаме за свободни легла. Селцето е курортно и имаше много табели за стаи. Навсякъде обаче беше заето. В един момент една възрастна жена говореща само португалски ни извика във фризьорския си салон. Помислихме, че ни предлага прическа, но тя с жестове ни обясни, че на горния етаж има две стаи...

...

На Камино винаги се събуждам преди часовника. Но винаги го навивам. Така за всеки случай... защото в ежедневието ставам трудно. Обичам да вървя рано сутрин. Толкова е красиво, когато се развиделява и деня започва. Обичам да наблюдавам как се събужда природата..

Как изгрява слънцето в Португалия не видях, защото винаги е облачно и мъгливо сутрин, но пък какви залези имат само.. Боляха ме много краката и мислех да вървя малко този ден. На около 20 км. имаше по-голям град, в който имаше повече албергета и мислех да остана там. До този град вървях изцяло във вътрешността. Камино минава през красива гора напомняща на тези в Галисия. По мост без парапети се пресича малка река. Във Виана до Кастело пък се влиза по един железен мост над друга река. Въобще португалския път минава през много реки.

Този мост на две нива бил проектиран от самия Айфел, но не е никак впечатляващ. Долното ниво е с релси, а горното за коли и две тесни алеи отстрани за пешеходци. Докато вървях по моста, отдолу мина влак и под краката ми силно завибрира. В града бях едва в 11 часа и реших да продължа. Дори не го разгледах. Понякога на Камино шумотевицата в големите градове ти идва в повече.

Тръгнах покрай океана по алтернативната отсечка. Следваха само малки населени места и не знаех дали ще си намеря място за спане. Свързах се с познат, който в момента беше по същия маршрут, но с колело. Прати ми координати на алберге на около 10 км. Реших този път да се обадя в албергето, защото е единственото в близките селца и не исках да рискувам като предния ден. Беше станало много горещо. Вървях покрай океана, но беше пусто, защото в района нямаше плажове. Нямаше и населено място. Километри вървях сама и не срещнах никакви хора. ...

Комерсиализацията на Камино обаче е тема за друг разговор. Този ден за мен беше много тежък емоционално. Минаха ми и мисли какво въобще правя тук.. че това не е никакво Камино, а просто туристически маршрут.. Което донякъде наистина е така. Тези алтернативни отсечки покрай океана нямат никаква история. Самият крайбрежен маршрут също. Има легенда единствено за централния португалски път, по който някъде около 14 век е минала кралица Изабела Португалска, за да се поклони на апостол Яков.

Първото Камино мечтаех дълго и планирах много. А това реших бързо и импулсивно. Истинското Камино за мен е класическият маршрут от Франция. Тръгнах по португалския път заради красивите гледки, океана и за да разгледам страната. Още като тръгнах нагласите ми бяха по-туристически. Въпреки това се надявах да открия духа на Камино и тук. След случката по-рано бях загубила надежда. Но както казват, който търси, намира.

Открих Камино и в Португалия, но определено не беше по плажовете. Открих го тук. В това алберге в Кареко. В атмосферата.. В отношението.. В онова, което витае във въздуха.. В онова, което не се описва, а се усеща със сърцето.. В коритото за пране на двора.. В конете разхождащи се свободно покрай нас.. В мириса на обор.. В залеза, който всички гледахме запленени от терасата..

В мелодията от китарата, на която свиреше едно момче.. В песента, която си тананикаше друго.. В чашата с вино.. В усмивките.. В аромата на паста от кухнята.. В люлеещия се хамак.. В тихите разговори.. В умората.. В тишината.. В песента на щурците.. Това е Камино.. Преди броени часове мислех да се откажа,но заспах щастлива и решена да продължа. Така сме ние мечтателите..

Един от любимите ми цитати, защото се преоткривам в него гласи: „Ние, мечтателите, сме упорити. Ако днешният ден не е минал добре, ще опитаме отново утре, за да сме щастливи.“...

Сутринта отново тръгнах по стрелките. Вървях по-бавно, за да не съм сама. След вчерашната случка се притеснявах, а и стреса не беше отминал напълно.. Важното е, че успях да се събера и да продължа.

Запознах се с двойка от Австрия, които бяха в албергето вечерта. Те също са вървели класическото Камино и споделяха мнението ми за португалското. Просто не е същото и май почти всеки вървял Франсез го усеща. Пихме кафе и ядохме пастейши в първото отворило кафе. Вървяхме заедно още известно време, но след това те изостанаха. Беше ми трудно да вървя бавно. Някак ми е непривично. Просто следвам моето си темпо.

Неусетно стигнах до Caminha. Това е последното португалско градче по този маршрут. Камина ме впечатли с цветята. Толкова много украса от цветя имаше в това градче. Центърът беше много оживен. Имаше много хора. Купих пликове и марки от там и изпратих картички до България. Мислех да обядвам в градчето, но някак близостта на Испания ме привличаше като магнит.

Естествената граница между Португалия и Испания е река Миньо. Реката е широка и в тази и част няма мост. До испанският бряг се отива с ферибот. Отбих се в туристическия център да попитам за разписанието на "ферито". Оказа се, че този ден не се движи заради отлива. Насочиха ме към заведение на брега за taxi-boat - лодка-такси. Имаше опашка от пилигрими. Билетът беше 5 евро и понеже лодката е една, се чака. Когато си купувах билет ме попитаха искам ли да се кача веднага с друга група, при която има още само едно място.

Разбира се, исках. Качих се в лодката, а в нея бяха 4 момчета с велосипеди. Същите онези момчета, които срещнах пред катедралата в Лисабон преди седмица. Невероятно! Отново ги снимах. И те мен. На брега си разменихме WhatsApp и после си препратихме снимките. А на лодката беше страхотно и много забавно. Когато стъпих на испанска земя, се почуствах като у дома. Продължих по стрелките.

На една пейка видях италианката Стефания. Все още не я познавах. Поздравихме се само и аз продължих. По-късно седнах под едно дърво да обядвам каквото си носех в раницата и тя ме размина. Пак се поздравихме. После я настигнах и вече се заговорихме. И тя се е опарила от липсата на места за нощувка и бързаше да стигне албергето в А Гуарда, което беше общинско и без резервации. Стигнахме до там заедно.

Албергето е в едно училище. Отваря обаче чак в 4 следобед и въпреки, че загубихме един час от деня заради часовата разлика между Португалия (2 часа преди Бг) и Испания (1 час преди Бг) пак имаше много време. Понеже в общинските албергета не е разрешено да се правят резервации, пилигримите се настаняват по реда на пристигането им. Ако отидеш да се разходиш и се върнеш по-късно може да останеш и без легло.

Затова ние останахме в двора на училището с още няколко пилигрими. Всички споделяхме емоции и снимки от пътуването с моторната лодка по реката. Като деца радващи се на нова играчка. Слънцето печеше силно и умората ни надви. Лежахме на цимента и по пейките в двора на това училище. Но бяхме щастливи. Толкова обичам този скитнически живот на Камино. Само там можеш така небрежно да захвърлиш обувки на страни, да легнеш на земята и да заспиш. След като албергето отвори се настаних, взех душ и изпрах дрехите си. Стефания ме покани да отидем заедно на плажа.

А Гуарда е първото испанско градче по португалския път. И е много красиво. Има хубав скалист плаж. Океанската вода не беше толкова студена този ден и се къпахме. Със Стефания се разбрахме до къде да вървим на следващия ден и си направихме резервация. Болката в краката ми се увеличаваше и това ме притесняваше. Но бях щастлива, че съм отново в Испания. Някак тук се чувствах по-сигурна и защитена. Толкова за португалската част на маршрута. Въпреки онази негативна ситуация Португалия ме плени и знам, че ще посетя отново.

Pontevedra – Padron /40 км.

От града се излиза по стар мост над поредната река по маршрута, който обаче беше в ремонт. Стрелките ме насочиха към съседния модерен мост, по който преминах на другия бряг.

Няколко километра след Понтеведра е отклонението за Духовния път (Spiritual way). Той е от три етапа като последния е почти 30 км. по река, а предвижването става с лодка. Счита се, че точно от там са пренесени мощите на светеца. Духовният път води в градчето Падрон, към което вървях и аз, но по друг маршрут. В църквата Сантяго де Падрон на това приказно градче се пази „падронът“, за който се твърди, че е била завързана лодката с останките на Свети Яков. Представлява гранитен блок с надпис на латински. На мястото на църквата, която е точно до реката е имало римско светилище. Камъкът е бил част от олтар посветен на Нептун. С това е свързан и латинският надпис.

Днес падронът е символ на града. Видях и копия на камъка като саксии за цветя. Много се впечатлих от това градче. Вървях много този ден. Не си бях направила резервация, защото не знаех до къде ще стигна. А и след като крайбрежния маршрут се сля с централиния, албергетата бяха много повече и нямаше проблеми с местата. Близостта на Сантяго ме караше да летя.

И на първото ми Камино беше така. Не исках Пътят да свършва, но приближавайки Сантяго изминавах много километри, без да почувствам умора. В Падрон се настаних в един много приятен хостел. В стаите всичко беше в искрящо бяло, но не стоях в него много. Обикалях улиците на градчето и не исках деня да свършва. В църквата също влизах няколко пъти.

Вечерта бях и на месата. И понеже съм в Галисия в една пулперия си поръчах и любимия „пулпо“ – октопод. Част от мен остана в това градче. Енергията на Камино тук се усещаше много, много силно. Вечерта си направих резервация за Сантяго. Исках да отседна в албергето, в което бях преди две години, но нямаше места. Намерих друго съвсем близо до катедралата и заспах мечтаейки за Сантяго..

Padron – Santiago de Compostela /25 км.

Тръгнах рано. Не усетих разстоянието. Не помня и маршрута. Добре, че съм снимала нещо. Не спрях дори за кафе. Много исках да стигна Сантяго. Като влезнах в града спрях да следя стрелките. Просто вървях напред. Знаех, че все ще стигна старата част. Минах покрай парка Аламеда. Веднага го познах. Отбих се до статуята на двете Марии. Ще разкажа и за нея.Но после..

Сега бързах.. към площад Обрадойро.. След парка бях близо.. Знаех.. И вече всичко ми беше познато.. Всяка улица.. Всеки ъгъл.. Сувенирните магазини.. Знаех, че ще излезна на площада от друго място. За това заобиколих. Исках да мина през онзи арка. С музикантите. Оттам, от където минава всеки пилигрим. Вървях.. Чух я.. Чух мелодията на галийската гайда.. Сърцето ми заби.. Силно.. Там съм.. Заслизах по стълбите отстрани на катедралата.. Пуснах монета в кутията на музиканта.. Постоях да послушам.. Въпреки, че е почти нетърпимо силно..

Каменният зид създава такава акустика, че те хипнотизира.. Продължих да слизам по стълбите.. Бавно.. Вече много бавно крачех по площад Обрадойро.. Не се обърнах.. Продължавах да вървя.. Исках да отида достатъчно напред, че като се обърна да видя цялата катедрала.. Знаех точно колко.. Още малко..Обърнах се.. И заплаках.. Не знам защо.. Плаках толкова много пред тази катедрала..

Беше някак пречистващо.. Бях щастлива.. Не знам защо плаках.. Беше толкова хубаво.. Всичко.. Пилигримите насядали по земята.. Захвърлените раници.. Усмивките.. Прегръдките.. Радостните възгласи.. Само който е бил там, знае.. Тези усещания на площада не се забравят никога.. Сълзите спряха така, както и започнаха.. Оставих раницата.. Седнах на плочите.. Стоях там и се радвах на всичко около мен.. Някой ме помоли да го снимам.. после друг.. трети.. Снимах се и аз.. Главата ми беше празна.. Не мислех за нищо.. Просто се наслаждавах на мига..

...

По-късно в пилигримския офис ми издадоха Компостела. Това е документа доказващ, че си извървял Пътя. Вече имам такава и не се вълнувах толкова от това. Намерих албергето, което бях резервирала. Настаних се. Изкъпах се. Сложих чисти дрехи и излезнах. Отидох пак до катедралата. В нея не пускат с раници и мръсни дрехи. Когато я видях за първи път преди две години беше в ремонт и цялата в строителни скелета. А сега е в целия си блясък. Красива е. Влезнах. И отново ремонт.

Сега скелетата бяха вътре. Всичко беше в найлони. Няма го ботафумеро - огромното кандило. Няма и тържествена меса за пилигрими. Заради ремонта. Но поне пускат да се влиза.. Не слезнах в криптата. Качих се само до статуята на Свети Яков. Както винаги имаше опашка. Традиция е хората да го прегърнат. И да му се помолят. Дойде и моя ред. Прегърнах статуята и се помолих за здраве и смирение. Нищо друго..

Разхождах се до тъмно в Сантяго. Купувах сувенири и попивах невероятната атмосфера на града. Отидох пак до парка Аламеда. Преди две години разхождайки се там видях статуя на две жени в цветни дрехи. Снимах ги, но не знаех кои са. След това прочетох историята им.

Las dos Marias или статуята на двете Марии в парк Аламеда. Статуята е една от символите на Сантяго. Две сестри. Стари моми. Имали са труден живот. По време на гражданската война властите са тормозели семейството им заради братята им анархисти. Има документален филм за семейството и сведения за нахлуване в къщата им. Били са разпитвани и измъчвани. Нанасян им е побой и дори има данни, че сестрите са били изнасилвани. В резултат загубили разсъдъка си.

По-голямата сестра, която, всъщност, е по-ниската, се казвала Маруша и била по-приказлива. Малката е Коралия. Била висока, стройна и малко срамежлива. Двете били неразделни. Всеки ден точно в 14ч. те излизали на разходка в парка Аламеда. Били са обект на смях и подигравки, защото винаги били силно гримирани и носели много ярки и шарени за времето си дрехи. Били са шивачки в семейното им ателие, но нямали клиенти заради лудостта им.

Хората ги съжалявали. Издържали се от благотворителност и помощ от съседи. Разхождайки се в парка се закачали с младежите, флиртували, намигвали им и дори подвиквали след тях неприлични думи. Хората били свикнали с тях, защото били добронамерени и внасяли доза радост в сивото ежедневие от режима на Франко. Наричали ги двете Марии.

Продължили да се разхождат всеки ден в парка години наред точно в 14 ч. до смъртта на голямата сестра през 80-те години. Малката умира 3г. след нея. Днес фигурите им всяка година се пребоядисват в различни шарени дрехи. Има и празник, на който хората от града се гримират и обличат като тях. Преди две години ги видях в едно облекло и не знаех почти нищо за историята им. Сега са с други дрехи. Още будят усмивки и всички продължават да им се радват.

Мисля, че са изпълнили мисията си. Загубвайки разума си, всъщност, са се съхранили. Запазили са се с млад дух, били са екстравагантни, модерни, свежи и забавни....

...

Целият репортаж за Камино Португез можете да прочетете ТУК . Буен Камино!