В тази дъждовна есенна вечер у дома се сетих и за още няколко случки, когато бях с коте в метрото. Веднъж едни японски туристи видяха котараче Джини и започнаха да го закачат, без да ми обърнат никакво внимание. Това ми се видя странно, имайки предвид колко любезна нация са. Може и за тях това да е било свръхлюбезност, тъй като не ме въвлякоха в общуването.
Друга случка в метрото. Пътуваме с Азраел в метрото един пролетен ден, и до нас група ученици около 9-10 годишни. Главичката на котарачето се подаваше от транспортната чанта. Изведнъж едно от тях се обърна и ни видя. И извика на другите: „Вижте, вижте”. Те ме наобиколиха и момченцето ме попита: „Какво е това? ( Was ist das fuer ein Tier?) „ Аз отговорих: „Познайте!” .
Въпросното момченце предположи, че е мъничък рис ?!. Аз отвърнах, че макар на мен ми прилича повече на малка пума, това е котараче Азраел. На слизане всички се сбогуваха радостно с него, докато той остана спокоен през цялото време и гледаше учениците с любопитство.
Сетих се и за друг случай. Бях купил за Данте затворена котешка тоалетка и отидох до кварталната видеотека в 7-и квартал на Виена. Виждайки ме продавачът се зарадва и започна да закача котенцето, заливайки ме с лавина от въпроси: „Как се казва?” ( "Wie heisst sie denn?" ), „Колко е голямо?” ( "Wie alt ist sie?" ), „Много сладичко” ( Wie suess !" )...
Чак като се поуспокои успях да му кажа, че това не е транспортна чанта за котки, а котешка тоалетна и, че в ... нея няма никой.
increase font size
