Докато месец май още не е изтекъл и настроението ни не е свалило градуса си, ще ви разкажа едно мое забавно преживяване на 24 май, през, не желая да си спомням коя година, в Рим...
И така, някога в Рим, където хората повече пееха, отколкото говореха, пеех и аз. Бях студентка в консерваторията там, почти дете. Както и да е, поканиха ме от посолството да пея арията на Виолета от Вердиевата "Травиата" на тържествен концерт, в зала на общината (Campidoglio), посветен на празника.
А след концерта, ние, изпълнителите, седнахме на обща маса със служителите от посолството, православни и католически свещеници и италиански и български дейци на културата, на които връчиха ордени "Кирил и Методий"- ll степен.
По едно време между поредицата от тостове, Посланикът ( не цитирам имена), леко на градус се провикна: "Хайде, Явора, покажи на италианците колко хубави са българските песни!". И аз, доста притеснена, запях една песен, която от детството си обичам "Полегнала е Тудора" и малкото Яворче се усмихна дяволито в мен. Италианците посрещнаха и изпратиха тази песен, с която всеки българин може да се гордее, с голям възторг.
И Посланикът, развълнуван до сълзи, ме закичи с един от ордените, който трябваше да бъде връчен на починалия внезапно скулптор Асен Пейков. Опитах се да оспоря решението му, но той изобщо не ме чуваше, потънал във временната еуфория на празничната вечер.
На другата сутрин, много рано, ме събуди телефонен звън. Беше Протоколът на Посолството, страшно притеснен. Почти заекващ, той ми каза: "Вие, наистина страхотно пяхте, Явора, развълнувахте всички, но няма как да получите тази награда, програмирана за друг. Поискайте си нещо в замяна по Ваш избор!"
Ядосана от играта с достойнството на артиста, реших да си отмъстя като поискам нещо невъзможно. Знаех, че в този ден българска делегация ще бъде приета на аудиенция при Папа Йоан Павел ll. И най- невъзмутимо пожелах и аз да отида.
Предполагам, че на Протокола му стана зле от моето предложение, защото известно време мълча и накрая прошепна, леко прегракнал: "Ще опитам!..." Малкото Яворче в мен триумфираше, когато скрила косите си в черен дантелен шал, се озовах заедно с делегацията в залата за аудиенции на Папата.
И какво беше изумлението ми, когато този величествен служител на Бога, излъчващ светлина и благост, спомена, че сред гостите му е известна българска оперна звезда. Протоколът наистина се беше престарал. Почти ми се доплака, когато Светият Отец, самият той бивш актьор, пожела да си направи снимка с мен, бедната студентка от втори курс в Консерваторията.
И все пак, това може би беше благословия за пътя в изкуството, по който се отправях. И не само на моя, защото години по- късно портрет на папа Войтила, нарисуван от дъщеря ми Василия се появи в кабинета му.
