Маурицио Полини (на италиански: Maurizio Pollini) е италиански пианист и диригент.
Роден е на 5 януари 1942 в Милано в семейството на известния архитект Джино Полини. От ранна възраст свири на пиано, а през 1959 се дипломира в Миланската консерватория. През следващите години се налага като водещ изпълнител на композитори, като Лудвиг ван Бетховен, Франц Шуберт, Фредерик Шопен, Роберт Шуман, Йоханес Брамс, Арнолд Шьонберг, Антон Веберн, както и като популяризатор на съвременни автори, като Пиер Булез, Луиджи Ноно, Карлхайнц Щокхаузен, Джакомо Манцони, Салваторе Шарино, Бруно Мадерна.
Отива си от този свят на 23.03.2024 на 82 годишна възраст. Едно време си мислех, че всичко, което хвърчи се яде - сигурно я знаете тази поговорка.
Уроците по китара (класическа), както и онези по солфеж сигурно са си казали думата, за да намеря някои пътечки в музикалната вселена и да търся не само острови като Genesis, Led Zeppelin, Steely Dan, ELP, 10cc, Sting и още 1000-2000 други музиканти, групи, течения, солови изпълнители, китаристи, саксофонисти и каквото още се сети човек.
От време на време си позволявах волности - особено след като "стената" падна и можеше да се пътува оттатък Калотина.
...В едно мартенско ранно утро ме събуди моя позната, която живееше във Виена.
- Имам два билета за концерт на Полини. Ще изпълнява Бетовен. Обаче това ще се случи тази вечер. Билетите взех вчера вечерта и ти звънях няколко пъти, но не успях да те открия. Концертът е от 19:30ч... Ще успееш ли?
- Чакай ме пред залата до 19:15, ако не дойда - здраве да е!
...Нямах абсолютно никакъв план в главата си, но - колкото и странно да звучи - имах огромен късмет.
Ето какво се случи:
По някакава луда случайност консулът на Австрия живееше един етаж над нас и излизахме по едно и също време от входа. Причаках го още по стълбите, казахме си добро утро и му връчих нотариален акт на апартамента на майка ми с думите:
Нуждая се от спешна виза за Австрия за днес, трябва довечера да съм във Виена, връщам се утре, просто е много важно да стигна до Виена. Г-н Консулът ме погледна учудено и небрежно каза - 12:30 пред вратата на Посолството. Ще имате време за всичко, ако си купите билет за полета в 15:30ч; в бюрото на Австрийските авиолинии потърсете госпожа К., споменете моето име, защото ще Ви питат дали имате виза... И няма нужда от този документ, вземете си го обратно...
Госпожа К. беше толкова предупредена, че когато влязох в бюрото за самолетни билети и я потърсих, тя прошепна - само ми напишете трите си имена, както са написани в паспорта. Десет минути по-късно заветният билет беше в ръката ми, грижливо сложен в плик с логото на авиокомпанията.
Имах един час до уречената среща. Време в което успях да отида до приятел, който "работеше" на Магурата - това е уличката (наименувана "Верила"), пресечка е на бул. "Витоша" и да му поискам австрийски шилинги - малко да купя и много повече да ми даде назаем. Магурата беше мястото на чейнчаджиите (преди 1989, а и подир това), които можеха да намерят каквото си поискате - включително купони за бензин (имаше и такава дивотия по едно време), или пък дебели връзки за плочки за баня от някой склад.
12:28 пред Посолството чакаше опашка за визи - вероятно 150-200 човека. Имаше и някакъв, който го раздаваше организатор, проверяваше списъци, беше дал и номерца. Най-отпред - нашенски полицай, който ме измерва с очи и пита:
- Вие за какво?
- Чакам, всеки момент ще излязат да ми дадат едни документи
- Ааа, ясно, вие сигурно сте нов куриер от Външно, нали?
- Не, аз съм от Вътрешно - правя се на остроумен...
Вратата се отваря и отвътре излизат трима човека. Последен е г-н Консулът, който ме фиксира, идва при мен, здрависва се и на немски ми говори нещо, което бъкел не разбирам, но учтиво кимам. След това ми подава един голям жълт плик. Г-н Консулът се прибира обратно, полицаят изненадващо ми отдава чест, а пък аз бързам към такситата и подир 20 минути съм на аерогарата.
Имам билет, плик с паспорт (с виза, надявам се!), пари в джоба и никакъв багаж. Чакам на опашка, за да се чекирам и виждам госпожа К., която с любезна усмивка ме кани да отида при нея.
- И да видя паспорта с визата, все пак - учтиво казва тя.
Отварям този жълт плик, а отвътре изпадат три паспорта - първият е на някаква жена, вторият - мъж, Слава Богу - третият е моят. Обяснявам на госпожа К. това недоразумение, а тя ме успокоява - няма проблем, ще предадем документите на семейство Петрови, ето ги там, те чакат.
Г-н Консулът явно ми е дал указания пред Посолството, ама кой да чуе (и разбере)!
Семейство Петрови в самолета са вдясно на същия ред, на който е и моята скромна персона. Едва седнали и започват да благодарят и предлагат като кацнем да ме оставят в центъра, защото тях ще ги чака кола.
Час и 50 минути по-късно виждам този надпис - Flughafen Wien Schwechat.
Вече съм пред залата. Моята добра позната ме чака там и ми дава билетите.
- Всъщност няма как да дойда с теб на концерта, че имам урок, преподавам и не мога да го отменя, ако нямаш нищо против - ето я Инге, тя ми е приятелка - после ще ви чакам тук.
....Двамата с Инге слушаме и гледаме Маурицио Полини обгърнати от музиката на Бетовен.
Критиците са обявили Полини няколко пъти за "докоснат от Господ" пианист. Сигурно са прави. Полини не е просто талантлив интерпретатор на музиката на гениални композитори - той просто е архитект, който има пред себе си купища с ноти и подрежда и построява цяла къща, понякога и повече от това. И го прави с такава лекота, че никак не се учудвам на думите на Артур Рубинщайн, който през 1960 заявява пред 37-членното жури във Варшава - конкурсът за пиано на Шопен - "Този пианист може да свири по-добре от всеки един от нас".
...Една любопитна подробност - след спечелването на този конкурс всички фирми за звукозапис искат да записват Полини. Той записва само Първи концерт на Шопен за пиано и след това се учи... още десет (!!!) години, като казва - не, още не съм готов за записи...
...Гледал съм Полини вероятно на повече от 20 концерта през годините - той не използва ноти, не се състезава с никого, не бърза, а когато излиза пред публиката първо отива и "разглежда" пианото - вляво, после вдясно - аха, добре е - ще свиря значи...
Полини спазваше някаква интересна "хигиена" в дълголетието на един от най-добрите пианисти в света - свиреше не повече от 30 концерта годишно (за сравнение - другите имаха над 100). Онзи замах с който сядаше на пианото и веднага започвше да свири - не го интересувше дали публиката е капризна или пък, че някой иска да кашля повече - Полини се отъждествяваше с композитора, който (явно или тайно) се е вселил за час-два в него, а той е готов да покаже на света, че това е точно така!
Deutsche Grammophon направи всички записи на Полини, смея да твърдя, безкомпромисни. Но най-вече - живи!
...Концертът във Виена свърши. Моята позната ме завежда на служебния вход, където търпеливо десетина човека искат да зърнат Полини. Тя ми пъха в ръката диск и химикалка. Полини излиза и тя с един безупречен италиански го заговаря. Полини я гледа, после тя се обръща към мен - казва още нещо, разпознавам две думи - rapidamente и velocemente - Полини - явно впечатлен от нейнта солова ария - ми подава ръка. Ръката му е мека, сякаш обвита в светлина, пуска ме и се протяга към диска и пише няколко думи, плюс автограф.
...- Какво му каза?
- Че си направил невъзможното и си пристигнал само и единствено за концерта.
...Крачим по улицата, а тя е Kärntner Straße, когато моята позната изведнъж пита:
- А ти в кой хотел си?
- А, виж, нямах време за хотел. Ще отида на летището, там ще взема хотел, че утре пътувам с първия полет, рано-рано.
- Ти сериозно ли?
- Напълно. Не виждаш ли, че нямам и багаж - и безгрижно продължавам - Да влезем тук, да направя една проверка - и ние се озоваваме на рецепцията на хотел "Сахер".
- Би трябвало да имам резервация - заявявам напълно безразлично. Единична стая, утре сутринта бих искал да ми осигурите трансфер до летището, че се прибирам обратно, дойдох само и единствено за концерта на Полини - после показвам дискът и гордо наблягам - Ето, получих и автограф, а това е билетът.
- Гсподине, нямате резервация - плахо казва девойката на рецепцията
- Е, как нямам, от офиса в София бяха сигурни, че имам, те ми връчиха плик с виза на паспорта и самолетен билет - ето имам билет, а утре сутрин летя обратно.
В неловката тишина девойката на рецепцията търсеше "резервацията" ми, отвори три чекмеджета, имаше и навити на руло факс резервации, но никъде не намери моето име.
- Хм, сигурно сме пропуснали, моля да ни извините, а Вие сте музикален журналист, така ли?
- Ja, Ja - невъзмутимо повтарям
Моята добра позната е готова да потъне в земята от срам и изведнъж чува:
- Ах, да, намерих Ви - имате стаята - плюс специално намаление и трансфер до летището, може ли още веднъж да видя номер на полета, да, благодаря, имате и събуждане и ранна закуска. В стаята ще намерите и тоалетни принадлежности. Ето, всичко е наред!
....На другата сутрин кацам в София, която не знам защо, но винаги идвайки от чужбината, я намирам мръсна. Не че нещо, но в последните 40 години все така я намирам - през зимата с мръсен сняг, а през лятото - все в прах. През останалото време - кал.
В главата ми звучи само музика. Бетовен! И Полини!
....Две години по-късно отново съм на негов концерт, после - служебен вход - този път си нося три диска - Полини излиза, раздава автографи, покзвам му онзи стар диск и той изведнъж си спомни за Виена. Поиска ми визитна картичка. Давам му я. Той се подписва на дисковете. Рзделяме се като добри познати.
Прибирам се в София след 4-5 дни. В пощенската кутия съобщение от пощата - имате колет, гише № 5.
Така беше - имах колет - вътре дискове на Полини, които нямам. Пратени ми от него навярно, или от неговия PR, знам ли.
Божествена музика! Брилянтни записи!
И цяла София е в музикален прах!
....А тук - в този линк - давам препратка към концерт № 3 на Бетовен за пиано и оркестър, част 4.
Върху началото на тази четвърта част, и докто работех в радио "Витоша", направих реклама на единствената по онова време сладкарница в София. Рекламата се въртя около 7 години в ефира над нас...
....Прахът отдавна се разпиля...
И от време на време губя по някоя и друга нота - сигурно имам скъсан джоб...
