All for Joomla All for Webmasters
Актрисата Nina C Gabriel:За 30 години имам зад гърба си около 50 главни роли

Представяме ви актрисата Nina C Gabriel, родена като Нина Гаврилова Чепишева, по прякор - Чочо.

 

Нина, защо избягахте от България, какво е за теб Трайскирхен. Защо избрахте с мама точно Австрия?

- Аз съм родена през 1972 година в София и произхождам по майчина линия от семейство, което бе в немилост заради дядо ми - царски офицер от времето на цар Борис. След Втората световна война той преминава през различни затвори, оживява в комунистическите лагери и до своята смърт бе третиран като „враг на народа“. 

 

Тази „титла“ имаше много последствия за цялата ни фамилия. Също и за моята майка, като негова дъщеря, за която всичко в комунистическия режим бе малко или много забранено. Тя анонимно и благодарение на най-високи оценки, успява да влезе в немската гимназия и да завърши по-късно немска филология. 

 

Като бунтовна натура тя си поставя за цел да напусне тази система и да търси пътища в свободния свят. От най-ранната си възраст, освен антикомунистическата позиция, която аз приех с майчиното си мляко, пораснах и с идеята, че един ден ще напуснем диктатурата.

 

Неминуемото е, че бягайки от една система, ти напускаш и обкръжението си, роднините, приятелите, родината. Напускаш мястото, където си роден и където има една отредена за тебе позиция и отиваш на място, където нямаш място, където тепърва трябва да се бориш да си извоюваш такова. 

 

През 1989 г., само два месеца преди срутването на системата, бяхме на път за Лондон, където моята майка две години се опитваше да пробие път за нас двете. Спряхме за 2 дни във Виена. Майка ми искаше да ми покаже градът на нейните мечти, нейната много обичана Виена. Да, и така останахме. С два куфара, без място за живеене, без място в обществото, без някакви перспективи, без някой да ни очаква. 

 

В лагера Трайскирхен ние никога не сме били. Думата „бежанец“ по никакъв начин не я свързвам със себе си. Ние с мама бяхме две човешки същества, търсещи свобода и независимост. Ние не избягахме на Запада от нужда или принуда, а от убеждение. 

 

 

Аз бях само на 17 години, не притежавах нищо освен свободен дух, вяра и надежда, и “свободният свят” бе от тук нататък мой. Въпреки, че първите 18 месеца бяха много трудни и опасни, ние с мама успяхме да се движим между капките и да избягваме опасностите, които очакваха две беззащитни и бедни блондинки от Изтока. 

 

Какво е за теб България? Ти си написала и инсценирала постановка с името “Моята Бъглария, Нашият Балкан, Тяхната диктатура, Вашите емигранти“.

- България е първата ми любов. Не бяхме дълго време заедно, но както е при една първа любов, тя оставя дири за цял живот. Аз дишам нейният въздух, нейният език е вплетен в моята душа, нося нейния характер, чувствам нейната болка, нося културата й в кръвта си, благодаря й и й прощавам за всичко. Свързах се с България, без да се бракувам с нея.

 

Напуснах я първа, тя може още да ми се сърди, но дълбоко в себе си ме обича, това го знам. Аз я напуснах физически, но същевременно се свързах с нея душевно. Въпреки раздялата си, не престанах да я наблюдавам и да я обичам. България е моята първа любов, пръв интимен допир. 

 

Аз самата никога не съм имала национална идентификация, още от дете. Усетът ми за принадлежност надминава една територия, дори един континент, или една религия. Аз също не съм и австрийка. С единия крак вътре, с другия вън, това е моята съдба да бъда навсякъде вътрешно-външна. Аз обичам културата на света и човечеството и утре може да съм някъде другаде. 

 

Моят дебют като режисьор бе с театралната постановка „Моята България, нашият Балкан, тяхната Диктатура, Вашите емигранти“. (Mein Bulgarien, Unser Balkan, Deren Diktatur, Eure Tschuschen). Тази пиеса е автобиографична и разказва моята юношеска история, която служи като пример за една младежка съдба по време на комунизма.

 

 

В пиесата бях вплела конкретни теми от онова време с цел да покажа, че ние младите хора навсякъде по света сме едни и същи, имаме едни и същи мечти и желания, но различни обстоятелства и знаменатели. Това бе през 2004 г. и бе нещо епично.

 

С апломб пуснах моето детство, моята младост в България под похлупака на диктатурата, на площ от 1000 кв.метра сцена, в една тричасова музикална драма, по маниера на Емир Кустурица (Не крия, неговото творчество екстремно много ми повлия тогава).

 

Този спектакъл беше много иновативен, красив и емоционален. Години по-късно зрителите говореха за него. Близнаците Константин и Александър Владигерови, Александър Нанчев и много други прекрасни български и австрийски музиканти и актьори бяха на сцената.

 

Великата Герти Драсл (Gerti Drassl), която тогава бе актуален носител на престижната театрална награда Нестрой, изигра мен. Това бе началото на моята роля като режисьорка. Този спектакъл ми отвори врати за нови постановки на големи сцени. 

 

Ти си само на 17 години, когато идваш в Австрия. Какво мислиш за твоя шанс и за твоята шеметна реализация тук като актриса, режисьор, сценарист и пр.

- Когато пристигнахме във Виена не знаех и дума немски. Най-горчивата загуба, когато сменихме страната, беше загубата на езика. Езикът беше моя територия от най-ранното ми детство. На двегодишна възраст имах репертоар от стихотворения, песни и приказки (има звукозаписи от татко ми Гаврил Чепишев от втория ми рожден ден, цял моноспекракъл). 

 

На пет години можех да чета, а на седем написах първото си стихотворение. През пубертета написах много поезия и два разказа един от които получи някакви награди. Минавах за литературен талант. Знаех, че словото е моят дом и поприще. Независимо дали е изречено или написано.

 

 

И тогава в чужбина дойде болезненото безмълвие. ...и изчезна така бързо, както беше дошло, защото само малко по-късно като начинаеща актриса започнах да изучавам езика така да се каже отгоре надолу: от драматичните текстова към ежедневните битовизми. Драматичните текстове и монолози не се интересуваха от това, колко немски знае актьора. 

 

В течение на 34 години, от тогава до днес, не съм спряла да пиша на български език. Имам огромна стихосбирка с поезия на български, една от пиесите ми на немски също е преведена.. Едно от най-значителните постижения във владеенето на езиците е превода на литература и поезия. Само един поет може да превежда поезия, дали собствена или чужда. 

 

На 19-годишна възраст започнах да уча актьорско майсторство във Виена. Осмелих се да направя почти невъзможното. Липсваше ми не само необходимият език, но и необходимото произношение. (Какво не ми е липсвало е било явно необходимото самочувствие). 

 

Никой майстор не е паднал от небето, всичко е практика и старание, съчетани със силна воля и голяма, голяма порция вяра. Вярвах в Бога и в себе си. И на 20-годишна възраст вече получих първата си главна роля във виенския Младежки театър. Изиграх Есмералда в "Нотр Дам" от Виктор Юго. Макар че моята Есмералда беше екзотична циганка, със силен акцент, аз отпразнувах голям успех, бидех видяна и призната. 

 

През следващите две години се фокусирах и работих основно върху сценичното си произношение и за много кратко време успях да се освободя и еманципирам от етикета "чужденка" (не обичам етикети). Нямаше вече акцент, който да стоеше между мен и някаква роля. 

 

Оттогава минаха 30 години и аз имам зад гърба си над 50 големи, главни роли. Като драматична актриса дълбоко се етаблирах и свързах със немскоговорящата сцена, направих име. Не се "гордея" с това. Гордостта не е хубаво качество, тя е липса на самоуважение, благодарна съм на съдбата си и на всички хора, които са ме съпътствали.

 

От себе си съм доволна. Можеше да бъде повече, винаги може, но и безкрайно по-малко. Постигнах оптималното, имайки се в предвид скромната ми изходна позиция, благодарение на собствения си талант и без да се налага да правя нито един компромис като човек или като жена. За това съм безкрайно благодарна. 

 

Кои твои роли обичаш, гордееш се с тях?

- Моята последна роля беше Жорж Дантон в пиесата „Смъртта на Дантон“ на свръх-гениалния Георг Бюхнер. (Филмов фрагмент - филм Лудвиг Драхож - от пиесата, играла се на театралния фестивал Wortwiege. Режисьор: Анна-Мария Красниг (Anna Maria Krassnigg.) 

 

Аз изпълних една от най-големите мъжки роли, която всеки актьор би желал да има в репертоара си- тази на Дантон. Още повече като историческата фигура на един "свръхмъж", какъвто е бил историческият Жорж Дантон. 

 

Това превъплъщение вероятно беше моята актьорска "професура". В продължение на две години пиесата беше играна отново и отново и беше призната за третата най-добра постановка на 22 г., редом с най големите сцени на Виена. 

 

Играх Мефисто във Фауст, Естрагон в "В очакване на Годо", Пипи Дългото Чорапче, Розаура, Олимпия, Лейди Макбет, Петра фон Кант, Вампирела, въздушния дух Ариел, Мадам дьо Турвел, Кралицата на нощта и и и .... Всички тези роли ги обичах и ги обичам, но Дантон ме тласна отвъд моите граници. 

 

Имаш и такива роли, в които играеш в Идиот, а също и Roter Oktober. Успяваш ли да покажеш славянската душа, а също и една своя гледна точка за социализма в твоите роли.

- Червеният Октомври бе името на един фестивал, това не е пиеса. Там играх сръбска проститутка и аудиторията ме взе за реална фигура, не за актриса. В „Идиот“ изпълних ролята на генералшата Лизавета Прокофиевна Епанчина. Фантастична роля за която получих големи отзиви. Е, да, моята славянско-балканска натура, подплатена с рационалната немскоезична култура и психология на игра доведоха до една интересна смес от актьорски подправки. 

 

От почти 10 години съм доцент по актьорско майсторство и преподавам в театралната академия Elfriede Ott. През мен са минали няколко поколения млади актьори и всички те получиха нещо от гореспоменатата "смес от подправки". 

 

Как се запознахте с Ludwig Drahosch? Как той промени твоя живот? Какво тидаде, а ти на какво му предаде катобългарка, като творец и актриса? Каквое да си негова муза и брачен партньор? Какво не знаем за него? Разкажи ниповече за неговата книга „Simonettas Schatten”, а също и за твоята книга „Геновева“, чиято премиера ще е на 4.10. 2023. 

- Когато навърших 38 години и бях на върха на своята личностна, творческа и женска зрялост, срещнах този гений. Той беше уникален художник, който бе стигнал края на една дълга и много трудна творческа фаза: не искаше вече да рисува. 

 

Лудвиг, гений от замаха на старите майстори, беше преживял двадесетгодишна борба с гигантската постмодерна химера на абстрактната живопист. Лежеше съкрушен и смачкан на пода. По време на и след следването си в Академията за изящни изкуства във Виена като ученик на гигантите Арик Брауер и Хундертвасер, той е изучава философия и си проправя път през хиляди страници история на философията.

 

Лудвиг търси в тази фаза отговори на въпросите си, а именно, какво се е случило от края на Ренесанса, (за него епоха на идентификация), и след него в историята на живописта, съзнателно не казвам в историята на изкуството. Намирайки отговори чрез философията и в процес на разбиране, той осъзнава, че през целия си живот като художник се е борил СРЕЩУ нещо, което е далеч по-голямо и по-могъщо от самия него. 

 

Тогава той срещна мен, съзря и видя в мен всичко, което бе търсил и ЗА което оттук-нататък искаше да се бори: ЗА красотата, а не ПРОТИВ химерата на постмодернизма. Той видя в мен Идеала, Инспирацията, Любовта, Нежността и намери спокойствие. Той видя в мен своя Рай.

 

 

Така Лудвиг започна отново да рисува: само за себе си и за мен. Той ме рисуваше и изследваше ексцесивно. С Лудвиг разсъждавахме един във друг, пишехме един до друг, рисувахме един до друг, дишахме един до друг… Той присъстваше на всяка моя репетиция, вдишваше Театъра и преоткри словото. В продължение на 3 години ние имахме театър във Виена, AteliertheaterReloaded, който бе пълнен с негови картини. 

 

Ние свързахме в брак моето и неговото творчество, започвайки да правим филми. Аз пишех сценарии, грижех се за актьорското изпълнение, а той създаваше картината. 

 

Неговите филми се превърнаха в подвижна живопис, изпълнена с красота, защото той бе майстор на светлината, композицията, цвета. Лудвиг съчетаваше знанието и умението на старите майстори и самият той беше eдин от тях. 

 

И тогава дойде Живописта в словото му! 

 

Лудвиг завладя думата! Словото, което се беше врязало в душата му чрез изучаването на философия, словото, което той преживя, видя и чу на глас до мен и чрез мен и театъра, това слово изведнъж се вля в него със сила, която дори аз не очаквах. Изведнъж той заговори с езика на адепт и написа най-чистите словесни картини с почерка на великан. 

 

Така се роди "Сянката на Симонета, една история за непоправимостта на красотата" - новела, чиято премиера се състоя през октомври миналата година и чиято красота, мъдрост и дълбочина вече, след само една година, наред с неговите живописни творби, се вписа в историята и философията на изкуството. 

 

 

Ден преди смъртта му на 12.6.2023 г. завършихме втората част - "Сянката на Симонета II, дванайсетте линии в скицника на реалността". Едно истинско художествено-историческо-философско наследство и документ за идните времена. 

 

Какво му дадох аз като българка?

Лудвиг бе живял преди мен в продължение на повече от 20 години с една сръбкиня. Неговата опитност с нежния пол се свежда и изчерпва до ексклузивния допир с две славянки.

Единият му дядо е грък, другият - чех, душата му беше неразгадаема, умът му сериозен и дълбок, външността му - на македонски Александър или на гръко-римски бог. Музата подходяща за него трябваше да носи черти от античността и подобно на древните музи, самата да бъде творец. Лудвиг беше виенчанин, но същевременно беше повече славянин от повечето такива. 

 

Смъртта му как промени живота ти?

- Трудно ми е да говоря за това, невъзможно е да го опиша с думи. Твърде е прясно, болката дълбока, загубата огромна. 

 

 

В момента се намирам във фаза на най-дълбок траур. В същото време като духовен човек знам, че той е бил призован да си отиде, защото мисията на душата му тук е приключила и той има по-важни неща за вършене горе. 

 

Коя художествена специалност, която не е свързана с писане и актьорско майсторство, обожаваш най-много?

- Музика, Танц и разбира се, живопис и скулптура в смисъла на старите майстори, до класическата модерна. Фазата след това до днес е без културно историческа стойност за бъдещето. 

 

Един хубав ден хората ще се чудят какво е увлякло човека в юношеската му наглост и мания за креативна самоизява, която той щедро е наричал - изкуство. 

 

Отговорът ще бъде: "... ах, това е било надменно и препотентно нетърпение съчетано с без понятие за Бога!” Ето как хората на бъдещето ще се чудят на днешните "гении".

 

Как културата в наши дни се променя? Десислав казва, например, че има тенденция да не се преподава литература, която се заменя със преподаване на чисто практични неща -как да се напишат жалби, как да изразяват мнение, но без литература как да имаш мнение.?

- Живеем във времето на полу-истините. От една страна, материалистичната наука, а от друга - догматичната религиозност. И двете са безсилни. 

 

Във всички велики епохи е имало времена, в които науката е била религиозна, а религията - едновременно с това наука за Бога. В тези времена са изникнали най-големите културни съкровища на човечеството. Това са били времена на мъдрост.

 

Ренесансът е бил такова време, в което човекът е спрял да отделя материята от небето. Той е съзерцавал небето в самата материя и стремежът към най-красивото постижение му е давал усета, че именно най-красивото е и най-правилното. Ние познаваме плодовете на това време и усещаме цената им за цялото развитие на човечеството. 

 

Днес живеем в една странна епоха на “неоготика”, в следващата “тъмна епоха”. Разликата се състои в това, че човека на готиката гледа на горе към Бога, приписвайки природата около себе си с все жената на дявола, а нео-готичния човек на съвремието гледа към материята, зачерквайки присъствието на Бога и дявола от самото механично Творение. 

 

Догмите на Църквата от едно време днес са се превърнали в догми на материалистичния светоглед. Материалистическата наука днес не се стреми към познание, а е догматично-религиозна, както през Средновековието. Така че махалото отново се е завъртяло, но този път на опаки. 

 

През всички времена всичко се е въртяло около власт и контрол. Днес не е по-различно, с тази разлика, че новите дрехи на царя са по-изкусно изтъкани и тълпата с голямо удоволствие се прекланят пред капитулацията на духа. 

 

Изходът е винаги нагоре. Светият Дух, за когото говори Христос, не е нищо друго освен познанието за Самия Творец, т.е. действителното приемане на Духовния Свят и неговото изучаване. 

 

"Посвети разума си не на материалното, а на духовното. Използвай твоя ум като инструмент на Духа, а не като владетел над материята" - това би трябвало да се преподава в училищата днес.

Днес човекът е еднообразен отвън и разнообразен отвътре. Но би трябвало да е точно обратното. Какво означава това? Еднообразен външно, означава, че човек външно гони едно и също, независимо от това, какво прави. Пари, власт и слава са водещите мотивации във всичко. Три в едно.

 

Станете лекар, за да печелите пари, станете адвокат, за да имате пари и власт, станете артист, за да спечелите слава и пари. Станете политик, за да сложите в джоба си и трите. Никой не прави нещо заради самото нещо. Това е външното еднообразие, простодушие. 

 

Същевременно в душите ни цари пълен хаос, пълно разнообразие, което води до без-образие. Милиони светогледи, милиарди мнения по един и същ въпрос, стотици полове, милиарди индивидуалистични претенции... атеизъм, замъгление… 

 

Обратното би било - вътрешно еднообразие, външно разнообразие. Кога човек е вътрешно еднообразен? Когато носи в себе си един образ. Този на Бога, на Сина и на Светия Дух. Пак три в едно! Тогава всички биха носили в душите си едни и същи идеали. Когато човек тръгва от най-висшето и разбира себе си като единица от една цялост, той просто става добър човек и всичко се нарежда. Нашето тяло живее и ни показва единството (въпреки ежесекундните атаки на слабото ни его). 

 

А ако бяхме външно разнообразни, а не вътрешно, щяхме да правим всичко заради самото него. Тогава щяхме да сме смирени, търпеливи, изпълнени с любов, а каквото правим- да го правим добре, възможно най-добре. 

 

 

Единственият път е този, който води от вярата към знанието, към проявената вяра, увереното знание и към мъдростта. Този път може да бъде извървян само когато любовта към истината, като най-висше благо, вече не е абстрактно понятие, а се е превърнала в изживяна ценност.

В този смисъл аз се сбогувам сърдечно с Вас, читатели…

Нина Гаврилова-Чочо

В началото на октомври т.г излиза стихосбирката ГЕНОВЕВА, избрана Поезия на немски език на Нина С Габриел (Margarete Tischler Verlag)

 

(Alle Fotos und Gemälde @ Ludwig Drahosch) 

 

Едно интервю на Светлана Желева и Десислав Паяков

Прочетено 1242 пъти Последна промяна от Събота, 25 Ноември 2023 00:06
Регистрирай се за да оставиш коментар
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…