All for Joomla All for Webmasters
Макар един от моите импресарии да бе австриец, пътищата ме водеха към други сцени
Явора Стоилова за оперните сцени, Виенската опера и голямото изкуство. 
 
Явора Стоилова е праплеменница на Пейо Яворов и е кръстена на него. Дъщеря е на големия български художник Васил Стоилов.
 
Неговото име носеше и дъщеря й Василия, която полетя към звездите само на 28 г., защото не можа да пребори анорексията. В нейна памет Явора и съпруга й Кен Нагай, създадоха Център за борба с анорексията към болница Токуда в София. 
 
След слизането от оперната сцена Явора Стоилова се връща към писането, нещо, което винаги е обичала и искала. Автор е на книгите „Vitrail”, „Сърце без дом“, „Баща ми“, „Обречени“, „Момичето, което нарисува Анорексията“ и други. Носител е на сребърен медал за поезия, връчен ѝ в залата на Кметството „Campidoglio“ в Рим.
 
  
В памет на Василия бе създадена пиесата „Другата в огледалото”,  където Явора е съсценарист заедно със съпруга си японският поет Кен Нагай в сценичната адаптация по книгата ѝ „Момичето, което нарисува Анорексията“. 
 
Спектакълът, чиято премиера бе на 15 април 2021 г., може да се гледа онлайн чрез платформата Fanstream.bg
 
Г-жо Стоилова, Вие сте оперна певица: Какво Ви даде и какво Ви взе певческата кариера? 
- Радвам се, че ти и Десислав ми зададохте вашите интересни въпроси, в точния момент, да го наречем „момента на равносметката“, след раздялата ми с оперната сцена. 
 
Сцената ми даде смелостта и умението да се справям с моменти понякога по-трудни от възможностите ми да ги преодолея, но все пак успявах. Тя ми позволи да изпитам и тръпката на катерача, който избира най-рисковите скали – например ролята на Донна Анна в „Дон Жуан“ от Моцарт, погребала гласовете на много певици. 
 
Може да се каже, че живях на тръни, защото всяка простуда си играеше с гласа ми. Но освен тръните имаше и рози, и те бяха много красиви, но често нямаше с кого да ги споделя, защото най-близките ми бяха далече. 
 
На коя сцена сте се чувствали най-добре?А в коя роля? Пяла сте в операта в Хайделберг и в Гелзенкирхен, и в кои роли? Коя публика е най-топла, най-благодарна? 
- Всяка театрална сцена, както и всяка роля бяха еднакво важни за мен. Всяка нова роля беше едно късче различен живот, а всяка нова сцена – един нов дом.
 
Може би малката по размер сцена на театъра в Хайделберг ми беше по-скъпа от големите сцени в Рим, Париж, Палермо, Токио, Франкфурт, София, където съм пяла, защото всички участници в спектакъла на „Дон Жуан“ в красивото градче на Хьолдерлин, бяхме близки приятели и работехме сплотени. 
 
Виенската опера не Ви ли е изкушавала, или просто съдбата Ви водеше към други сцени?
- Виенската опера е един от най-красивите паметници на музиката, издигнати по света. Тя съхранява и подновява оперните традиции от много времена.
 
Всеки певец мечтае за нейната сцена и нейната публика. Но, въпреки че един от моите импресарии беше прочут австриец от музикалните среди, пътищата ме водеха в други посоки – към Римската опера (Мария в „Симоне Боканегра“ с Борис Христов), „Травиата“, „Риголето“, „Бохеми“, „Кармен“, „Фалстаф“ и други в Софийската опера.
 
Имах  предложение за ролята на Дездемона в „Отело“, не от Верди, а от Росини в Палермо, както и ролята на живота ми – Мария. Още първото изпълнение на сцена на операта „Мария Египетска“ от Респиги бе осъществено в Рим и записано и превърнато в плоча и CD от музикалната къща „BonGiovanni“. 
 
Оперната кариера превръща певеца в истински пътешественик. Веднъж, когато се събудих в едно такси, някъде в друг град, в друга държава, в друга роля, в първия момент не осъзнах къде се намирам.
 
Усетих, че е време да си почина и се отправих към родината си. Това беше прибързано решение, защото копнежът по родната страна я идеализира в съзнанието ни, и стремежът да преоткрием в нея миналото си може да скъса връзките с настоящето и по-широкия свят, в който сме свикнали вече да живеем. 
 
Разкажете ни за това как една музикална роля и то в Хайделберг ви върна отново ..към писането.
- Може би завръщането в родината беше необходимо заради пишещия човек у мен, който всъщност се пробуди на оперната сцена в Хайделберг.
 
Постановката на „Дон Жуан“ там беше толкова интересна и вълнуваща, че реших да я опиша. Направих го и от този момент никога вече не се разделях с това мое, живяло в сянката на пеенето друго Аз. 
 
Стиховете ми бяха напечатани на френски език от парижкото издателство „Saint-Germain-des-Prés“, а години по-късно на български от „Литературен форум“.
 
Бял свят видяха и книгите ми „Баща ми“, „Обречени“, „Момичето, което нарисува Анорексията“ и други. Някои от тях са свързани с историята на Яворовия род и рода на баща ми, художникът Васил Стоилов. 
 
Вие сте потомка на невероятен род. Как се предава творческата енергия в рода, има ли го това, или всяка генерация започва от нулата? 
 - Когато в теб е закодирана творческата енергия на два знакови за културната история на България рода, няма как да започнеш отначало. Ти продължаваш за добро или за зло пътя, предначертан от дедите ти.
 
Дъщеря ми Василия обаче казваше:„ Дядо ми Васил има един много широк път, но аз искам да открия своя собствена, макар и скромна пътечка, по която да вървя сама.“ 
 
На Василия се падаше честта да бъде най-младата издънка на Яворовото родословно дърво и единствената възможност за продължението му в бъдещето.
 
Но следвайки съдбата, която сама си беше избрала, тя се откъсна от родовия корен и на двайсет и осем годишна възраст разкъса земните си окови. 
 
Имал ли е Пейо Яворов скрит талант: често големите поети са били и прекрасни певци напр. или художници...? 
 - При Яворов не може да се говори за скрит талант, защото музиката, неговото второ Аз, звучи в стиховете му. От малък той се крие зад тъмнозелените чемшири в двора на родната си къща в Чирпан, свири на окарина и мечтае да му купят цигулка.
 
„Трак-чук, жан-жин, трака-чука…“ – звънти Яворовата наковалня в „Калиопа“ като замества думите със звукови ефекти. Космическият пейзаж в „Две хубави очи“ слива светлинните вълни с музиката на душата му.
 
Яворов признава пред литературния историк Михаил Арнаудов, че преди да се превърнат в думи стиховете му звучат като мелодии. 
 
Има една песен, която Яворовата майка пеела на сина си. В тази песен се крие силата на всички български родове, които слети в едно цяло продължават паметта Българска във всички времена. 
 
Израсло й дърво високо. 
Вършето му в небето. 
Корените му в черната земя. 
На всяко листе – душа.
Едно интервю на Светлана Желева и Десислав Паяков

 .
 
 
 

 

Прочетено 269 пъти Последна промяна от Неделя, 06 Юни 2021 23:09
Регистрирай се за да оставиш коментар
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…