All for Joomla All for Webmasters
Проф. д-р Милен Минков от Виена: 80-90 на сто от децата с онко заболявания ги лекуваме напълно
Първо интервю за българска медия на проф. Минков, водещ детски специалист и онколог в Австрия, 
шеф на детската клиника по неонатология, педиатрия и медицина за юноши в Рудолфщифтунг.
 
- Проф. Минков, защо станахте лекар и защо избрахте педиатричната специалност?
 
Бях на три или четири години, когато посетихме вуйчото на баща ми, единствения лекар в родата ни, който беше джипи и педиатър в Луковит. Той ми подари една детска докторска чантичка, с която падна голямо преглеждане и писане на рецепти... Чувал съм от родителите ми и от странични хора, че е бил голям специалист и много отзивчив човек, който е помагал на много хора. Може би, това ранно преживяване е повлияло на решението ми да се насоча към медицината. Или може би това, че двама мои съученици и най-добри приятели от гимназията решиха да стават лекари и заедно започнахме да се подготвяме за кандидат-студентските изпити.
 
Педиатрията като специалност избрах поради стечение на обстоятелствата много рано (след първи курс на медицинския университет в Плевен спечелих конкурс за обучение във Факултета по педиатрия на Втори Медицински Университет "Н.И. Пирогов" в Москва). И най-вероятно, решението ми е било по-скоро интуитивно, отколкото съзнателно, но интуицията често ми е помагала в неясни ситуации и некалкулируеми решения.
 
- Какво ви даде работата с деца и юноши, на какво ви научи?
 
Работата с деца и юноши е привилегия и отговорност, която трябва да бъде осъзната не само от детските лекари, но и от педагозите. Децата със своята непринуденост и по-малко възпитателни задръжки са в ежедневието като огледало, в което може да видиш истинския си образ. И ако си в състояние да се огледаш безпристрастно, те са възможност за равносметка и коректив. Децата ми дават перспектива и правят професията ми смислена. Работата ми с тях ме научи да ги възприемам като личности и да бъда искрен с тях (замислете се колко често в ежедневието се отнасяме така към тях).
 
-Работили сте дълго време в детската онкоболница на Виена –"Св.Анна", какво е да лекувате малки пациентчета, болни от рак?
 
Определено не е по-различно от останалите области на медицината. При нови запознанства, ако стане дума за това с какво се занимавам, често започват да ми съчувстват и да ме съжаляват за "тежката ми и неблагодарна" специалност. Налага се да разяснявам, че в днешно време 80-90 на сто от децата и юношите с онкологични заболявания биват напълно излекувани. Едва сега, след повече от 25 години професионална дейност, моите резултати започват да придобиват конкретни образи, когато бивши пациенти ми пишат и изпращат снимки със собствените си деца. Трудно ми е да ги убедя, че не аз и моите колеги, а те са героите, защото са преминали през изпитанията на неприятни лечения и процедури, за да победят рака и да се радват на живота като зрели хора, да създават семейства и правят професионална кариера.
 
-Как съобщавате тежката диагноза на родителите?
 
Това е тема за отделен разговор. Има определен подход, но рецепти няма. Всъщност, диагнозата я съобщаваме не само на родителите, а задължително и на пациентите. Естествено, формата и използваните понятия трябва да бъдат съобразени с възрастовото развитие на детето, но уважителният тон, откровеностга и обективността на информацията са закон. Научни изследвания са доказали, че децата (дори тези от предучилищна възраст) разбират или поне усещат за какво става въпрос. И всеки опит да се скрие истината от тях, било то с намерението да се пощади детето, утежнява както отношенията в семейството, така и тези между семейството и медицинския персонал. 
 
Как може едно дете да ви вярва (независимо дали сте лекуващ лекар или родител), ако го залъгвате, че не е сериозно болно, а в същото време го убеждавате,че трябва да стои дълго в болница, да взема лекарства и да понася странични действия и неприятни процедури?
 
Сблъскването с диагноза предизвиква у родителите състояние подобно на психичен шок или на кошмар. Ясно ми е, че голяма част от поднесената информация изобщо не се възприема. Поради това се старая да ограничавам фактите до един необходим минимум (така или иначе впоследвие се водят още много разговори) и се опитвам да достигна до съзнанието на родителите с добрата вест, че има шансове за излекуване. И има смисъл за борба, която трябва да започнем незабавно и ще водим заедно, и с общи усилия. Аз винаги съм казвал: не е важно как наричаме една болест, а това доколко тя се подава на лечение. За щастие, онкологичните заболявания при децата се лекуват много по-успешно, отколкото при възрастни, понеже имат различна биологична основа.
 
- Мислил ли сте си защо ракът се случва на децата, на толкова малки деца понякога, пък и на тийнеджъри? За тази болка, която изпитват, за битката за живота на детето, която се води от цялото семейството, и т.н.
 
Това е въпрос,който неминуемо си го задават родителите.
 
Задавах си го и аз в ситуацията на родител, когато такава диагноза беше поставена на едното от децата ми преди няколко години,
въпреки професионалния си опит и медицинските си познания.
 
Въпросът е неизбежен, понеже е ирационален. Не мисля, че може да се даде задоволителен отговор, понеже разумът на Вселената и недостижим за човешката мисъл.
 
Едно такова заболяване е определено неимоверно изпитание, но не трябва на него да се гледа като на наказание. То явно е една житейска опитност, която определени хора трябва да направят и преодолеят. Хората, които живеят  в Австрия са в благоприятната ситуация, че здравната и осигурителна система тук позволяват на всички деца с онкохематологични заболявания пълен достъп до лечение на световно ниво, психосоциална поддръжка за цялото семейство, като и семейна рехабилитация след завършване на лечението. 
 
- Защо емигрирахте? Как се озовахте в Австрия? Кога ви е било най-трудно ? Как се  става професор в Австрия? На какво ви научи емиграцията, животът зад граница?
 
Аз нямам усещането на имигрант. Напротив, до преди десетина години живях с мечтата да се завърна в България и да внедря натрупаните знания и опит за благото на българските деца с онкохематолгични заболявания. Всъщност, в Австрия бях изпратен на шестмесечна специализация от моя шеф и ментор академик А. Г. Румянцев, със задачата да довърша научната си дисертация и да внедря в Русия съвременен диагностичен и лечебен подход  на една група редки заболявания (хистиоцитози). Естествено, най-трудно ми беше в началото понеже нямах среда, а и не знаех немски език. Тъй като не съм имал намерение да оставам в Австрия, дойдох с английски , а немския започнах да изучавам едва след като се озовах във Виена (по-скоро от уважение към хората тук, отколкото от необходимост), което на 28 години не беше лесно занимание. Останах тук някакси «естествено».Моят ментор и по-късно шеф проф. Гаднер ме остави за още шест месеца да довърша започнат проект. През това време се запознах с бъдещата си съпруга и стана ясно, че ако искаме да се съберем ще трябва да остана тук... 
 
Съответно, трябваше да започна нов професионален живот: 
нито руската ми диплома, нито придобитата специалност, нито научните ми публикации и дисертация бяха признати и последваха приравнителни  изпити в университета,частично повторение на руската специализация,нощни дежурства и в "свободното" време научна работа.
 
Все пак това, което бях направил в Русия, намери признание, ако не пряко в професионалната ми кариера, то поне в това което беше необходимо условие да получа право на работа като лекар, именно австрийското гражданство. Аз и цялото ми семейство сме сред не многото щастливци с правото на официално двойно гражданство поради научните ми постижения в Русия. 
 
Професорските ми титли са резултат на многогодишна научна и преподавателска работа. Както можете да предположите "връзки" няма как да съм имал и авторитет съм си създавал сам както в Москва, така и във Виена и в международните професионални организации, в които членувам (в момента съм президент на Histiocyte Society за период от три години). В интерес на обективността трябва непременно да подчертая, че изминатият до тук път не бил бил възможен без някои лишения в личен план, без разбирането на близките ми, и собено без безрезервната поддръжка на съпругата ми.
 
Освен много целенасочена и упорита работа за успеха е необходим и малко късмет. За да се случат някои събития, човек трябва да е на подходящото време на подходящото място (явно това не беше така с намерението ми за завръщане в България). През 2012 година община Виена се нуждаеше от педиатър с широк клиничен профил, както и научен, преподавателски и ръководен опит. Това беше моят шанс и основна причина да оглавя детската клиника на общинска болница Рудолфщифтунг преди шест години.
 
 
- Разкажете ни малко повече за работата ви в болница Рудолфщифтунг.
 
Поемането на тази длъжност беше един вид завръщане към извора, т.е. към общата педиатрия, с която започнах професионалния си път. Ще е неискрено обаче да твърдя, че при това решение съм бил воден от предизвикателствата на клиничното ежедневие, тъй като такива имах достатъчно и в онкохематологията. По-скоро исках да се убедя дали мога реализирам собствени виждания и идеи, да създам и ръководя голям екип, да предавам опит и да мотивирам. Това са неща, които покрай личната ми забота с пациенти и отговорността ми за цялостната медицинската дейност на клиниката, сумарно се определят като "мениджърски" задачи, дейност за която моето поколение не беше подготвяно в университета.
 
Освен мен,
в клиниката работят 21 лекари, които обслужват 7 дни в седмицата по 24 часа,
една неотложна поликлиника (27000 консултации на година),
едно общопедиатрично отделение с 24 легла (1200 хоспиталтзации годишно)
и едно отделение за недоносени и доносени болни новородени
с 6 легла за полу-интензивно наблюдение и лечение (neonatal intermediate care unit = NIMCU). 
 
Клиниката покрива целия спектър на клиничната педиатрия с изключение на лечението на ракови заболявания и интензивно лечение. Ние предоставяме също специализирана медицинска помощ в областта на детската диабетология и ендокринология, на кръвни, нервни и сърдечни заболявания, като при нужда от третично ниво на мкдицинско обслужване работим съвместно с университетската клиника по педиатрия.
 
-При какви здравни проблеми българите в Австрия могат да се обръщат към вас за преглед и лечение?
 
Клиниката в Рудолфщифтунг (от юни 2019 тя ще бъде преместена в новопостроената модерна болница KrankenhausNord) е отворена 24 часа в денонощието за всички неотложни проблеми (освен травми) при деца и юноши до  навършена 18- годишна възраст. При необходимост от специализирано лечение, което клиниката не предлага, насочваме пациентите към съответното лечебно заведение (всички детски клиники във Виена работят в тясно сътрудничество както помежду си, така и с университетската детска клиника). 
 
 
В частният ми кабинет предлагам преглед на новородени,
кърмачета и деца до 5 години в рамките на предвидените здравни консултации,
както и прегледи на деца до 18 години с остри и хронични здравни проблеми.
 
 
Също така предлагам специализирани консултации и диагностика при кръвни заболявания както и катамнестично наблюдение след завършено лечение на ракови заболявания в детската възраст.
 
Кои са новостите във вашата специалност?
 
 Педиатрията и много широка специалност, в която в момента навлизат много медикаменти за лечение на (редки) генетични заболявания, а също така и на генно-инженерно коригиране на наследените мутации (например при муковисцидоза, нервно-мускулни заболявания и дефекти на имунната система). 
 
България няма Национална детска болница, а различните клиники са нахвърляни на 17 места из София. Какво от опита на Австрия може да се приложи?
 
Централизираните мултипрофилни педиатрични клиники имат много предимства. Те предоставят възможност за интегративен подход при диагностиката и лечението на комплексни заболявания. Проблем-ориентираната съвместна работа на различни специалности в рамките на една клиника позволяват създаване на мултидисциплинарни бордове, компетентности и технологични възможности, които отделните специалности самостоятелно не биха могли да предложат. Освен това една национална детска болница би създала условия за качествено специализирано медицинско обслужване и ефективно исползване на ограничените финансови и материални ресурси. Дали педиатричното медицинското обслужване ще бъде централизирано или децентрализирано, според мен не е толкова важно. Много по-важно е в национален мащаб да се създадат условия за третично ниво на обслужване на всички детски заболявания и недъзи (включително редки заболявания), тези да бъдат обезпечени както финансово, така и технологично, и да бъдат направени достъпни за всички деца, независимо от доходите и социалното положение на родителите.
 
Визитка:
 
Проф. д-р Милен Минков е водещ педиатър във Виена, Австрия, шеф на детската клиника по неонатология, педиатрия и медицина за юноши в общинската болница Рудолфщифтунг, консултант по хематология в детската болница „Св. Анна” и ръководител на международния изследователски център по Лангерхансова хистиоцитоза (LCH Study Reference Center) в научно-изследователския институт по детска онкология.
Проф.Минков преподава в частния университет „Зигмунд Фройд”-Виена, където е завеждащ катедра по специализирана педиатрия.
Проф.Минков е завършил медицина в Русия през 1991 година (Втори Медицински Университет "Н.И. Пирогов" в Москва). Той има две специалности по педиатрия и детска (онко)хематология, които е придобил в Руския Федерален Институт по Детска Хематология-Москва и детската болница"Св.Анна"-Виена.
От 1996 г до 2012 г. той работи в детската болница "Св.Анна"-Виена. Освен с лечебна дейност, там той се е занимавал с обучение на стажанти, завеждале онкохематологичната поликлиника, и се е занимавал с клинични проучвания. От 2010 до 2012 е бил втори заместник на медицинския директор на болницата.
От 2006 г. той е почетен професор на Федералния Държавен Изследователски Център по Детска Онкология, Хематология и Имунология в Москва.
Клиничният опит на проф. Милен Минков покрива пълния спектър на педиатрична хемотология/ онкология с акцент върху незлокачествената хематология. Неговият научен интерес е фокусиран върху LCH (Лангерхансова хистиоцитоза). Владее български, руски, английски и немски език.
Има над 100 публикации в научни и медицински журнали.
 
Едно интервю на Светлана Желева
 
За контакти:
Milen Minkov MD, PhD
Professor of Pediatrics
Consultant for Pediatrics
Consultant for Pediatric Hematology/Oncology
 
Private Office:
Wirtschaftsweg 38
A-2231 Strasshof, Austria
Email: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
Phone/Fax: +43 2287 40909
 
 
Прочетено 331 пъти Последна промяна от Петък, 30 Ноември 2018 20:06
Регистрирай се за да оставиш коментар
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…