All for Joomla All for Webmasters
Горчиво-сладко

В книгата вдъхновяващата Сюзан Кейн се заема с нелеката задача да обори наложения култ към токсичната позитивност

и доказва, че да изпитваш меланхолия или копнеж има съществена роля за запазване на психичното ни здраве.

Избрана за книга на месеца от литературния клуб на Опра, книга на годината на Wall Street Journal и бестселър на New York Times, „Горчиво-сладко“ е ценен спътник по пътя на трансформирането на болката и копнежа в градивна сила, която да ни помогне да живеем в хармония със себе си и света.

Кейн базира своята теза на дългогодишни проучвания на творби на художници, писатели и мислители и на традиции на мъдрост­та от целия свят, както и на работата на съвременни психолози, учени и дори изследователи на мениджмънта.

 

Така тя стига до извода, че само чрез осъзнаването на факта, че всички познават или ще изпитат в някакъв момент загуба, меланхолия и копнеж, можем да потърсим път един към друг и да се научим да трансформираме собствената си болка в творческа енергия, свързаност и разбиране. 

 

В този свят на все по-задълбочаващи се обществени разногласия и лично безпокойство, „Горчиво-сладко“ ни събира по дълбок и неочакван начин. 

 

Откъс от книгата „Горчиво-сладко“ от Сюзан Кейн (издателство "Сиела")

ПРЕЛЮДИЯ
Челиста на Сараево 

 

Една нощ сънувах, че се срещам с моята приятелка, поетесата Мариана, в Сараево – града на любовта. Събудих се объркана. Сараево символ на любовта? Не беше ли Сараево сцена на една от най-кървавите граждански войни в края на 21. век?
След това си спомних.
Ведран Смайлович.
Челиста на Сараево.
* * * 

 

Датата е 28 май 1992 г. и Сараево е под обсада. От векове мюсюлмани, хървати и сърби живеят заедно в този град на трамваи и сладкарници, на лебеди, които се плъзгат по повърхността на езерата в парковете, на османски джамии и православни катедрали.

 

Град на три религии, на три народа, в който, поне доскоро, никой не обръщаше особено внимание на това кой кой е. Знаеха и не знаеха. Предпочитаха да се приемат едни други като съседи, които се срещат на кафе и да хапнат кебап, да учат заедно в университета, понякога дори да се женят, да имат деца. 

 

А сега – гражданска война. Мъжете, които се крият сред хълмовете около града, са прекъснали електричеството и водоснабдяването. Стадионът, построен за Олимпийските игри през 1984 г., е изгорял – игрищата му са превърнати в импровизирани гробища. Жилищните блокове са нашарени от минометните атаки, светофарите са счупени, улиците са тихи. Единственият звук, който се чува, е тракането на стрелбата. 

 

До момента в който мелодията на Adagio-то на Албинони в G minor изпълва пешеходната улица пред бомбардираната хлебарница.
Чували ли сте тази музика? Ако не сте, може би трябва да спрете да четете и да си я пуснете точно в този момент: youtube.com/watch?v=kn1gcjuhlhg.

 

 

Завладяваща е, фина, безкрайно тъжна. Ведран Смайлович, водач на челистите на оркестъра на операта в Сараево, го свири в памет на двайсет и двамата души, убити предишния ден от снаряд, докато чакат на опашка за хляб. Смайлович е наблизо, когато снарядът експлодира, и помага на ранените. 

 

Връща се там, където се разиграва касапницата, облечен така, сякаш е в операта, с бяла риза и фрак. Седи насред развалините на бял пластмасов стол, виолончелото е подпряно между краката му. Воплите на адажиото се издигат към небето. 

 

Навсякъде около него стрелят пушки, гърмят снаряди, тракат картечници. Смайлович продължава да свири. Ще го прави в продължение на двайсет и два дни – по един ден за всеки човек, убит при хлебарницата. По някакъв начин куршумите никога не го докосват. 

 

Сараево е град, построен в долина, обграден от хълмове, от които снайперисти се прицелват в умиращите от глад жители, търсещи хляб. Някои хора чакат с часове да пресекат улицата, а след това тичат бързо като преследван елен. Но този мъж продължава да седи на открито, облечен в сценично облекло, сякаш цялото време на света му принадлежи. 

 

Питате ме дали не съм луд да свиря на чело във военна зона? – казва той. – Защо не питате ТЯХ дали не са луди да бомбардират Сараево? 

 

Постъпката му отеква из целия град, разнася се по въздуха. Скоро ще бъде претворена в роман и във филм. Но преди това, в най-тъмните дни на обсадата, Смайлович ще вдъхнови други музиканти да излязат на улицата със своите инструменти. Те не свирят военна музика, за да настройват войниците срещу снайперистите, или поп музика, за да повдигат духа на хората.

 

Свирят ададжиото на Албинони. Разрушителите атакуват с пушки и бомби, а музикантите отговарят с най-горчиво-сладката музика, която им е известна.
Ние не сме бойци – казват цигулките. А ние не сме жертви – допълват виолите. Ние сме просто човешки същества – пеят челите. – Просто човешки същества: красиви, с недостатъци и копнеещи за любов.
* * * 

 

Няколко месеца по-късно. Гражданската война вилнее. Чуждестранният кореспондент Алън Литъл гледа как от гората излиза процесия от четиресет хиляди цивилни. Крили са се между дърветата в продължение на четиресет и осем часа, бягайки от атака. 

 

Сред тях е и осемдесетгодишен мъж. Изглежда отчаян, изтощен. Мъжът пристъпва към Литъл и го пита дали е виждал съпругата му. Споделя, че са ги разделили по време на дългия преход.
Литъл не я е виждал, но бидейки журналист дори в този момент, пита човека като какъв би се определил – мюсюлманин или хърватин.

 

Години по-късно, в един великолепен материал на BBC Литъл при¬знава, че отговорът продължава да го кара да се срамува, когато си спомня за него.
Аз – казал мъжът – съм музикант.

Прочетено 534 пъти Последна промяна от Четвъртък, 17 Август 2023 18:03
Етикети
Регистрирай се за да оставиш коментар
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…