Последни статии
- Новини
- Интервюта
- Алтернативни терапии
- Ветеринарна медицина
- Био
- Рехабилитация и СПА
- Съветник
Вместо визитка: Живея, работя и пътувам из Италия от 1993 година.
Влюбих се в Рим още от първия ден, въпреки че беше мрачно и дъждовно. След
-
Юни 13, 20260 -
Юни 13, 20260 -
Юни 12, 20260
Визитка: Галина Найденова-Салхер е родена и израстнала в България.
От 2002 година живее в Австрия и е учителка от 2020 година. В момента е
-
Май 08, 20260 -
Май 07, 20260 -
Април 23, 20260
Едно есе на Явора Стоилова-оперна певица, поетеса и праплеменница на големия български поет Пейо Яворов.
Има още една грешница - светица пред
-
Април 01, 20240 -
Март 22, 20240 -
Март 27, 20230
Подвигът на легендарното куче, както и на още една дузина впрегатни четириноги вълнуват и до днес, оживява във филм.
"През януари 1925
-
Октомври 29, 20200 -
Октомври 08, 20200 -
Септември 08, 20200
Услугата се предоставя от земеделските камари на Долна Австрия, Горна Австрия и Виена.
Виена откри онлайн борса за подвижно пчеларство. Идеята е
-
Февруари 13, 20240 -
Февруари 08, 20240 -
Януари 30, 20240
Паркът Врана се причислява към пейзажните паркове (Landschaftspark).
По своeто изпълнение той не отстъпва на известните пейзажни паркове,
-
Юни 14, 20230 -
Април 19, 20230 -
Март 08, 20230
Мярката цели да ограничи нарастващото замърсяване на улиците и тротоарите, причинено от разпилени текстилни отпадъци около контейнерите.
-
Май 18, 20260 -
Май 12, 20260 -
Май 07, 20260
Една от най-ярките поетеси от Виена Катя Кремзер представя в австрийската столица новата си стихосбирка „Точка на доверие“.
Визитка: Катя Кремзер е поетеса и културен журналист. Родена е в София, но от много години живее и работи във Виена. Тя е магистър по електроника от Техническия университет в София и магистър по бизнес администрация от Хъмбърсайдския университет „Линкълн“, Великобритания.
През 2014 г. издава първата си книга „Среднощно ноктюрно“, а през 2015 г. излиза стихосбирката „Обичам те, любов“,с редактор – Маргарита Петкова, издателство „Лъчезар Минчев“. През 2017 г. а излиза и третата и поетична книга„Пясъчна роза“, с редактор Анжела Димчева, издателство „Персей“.
Нейни стихове са включени в антологии на български, сръбски, македонски, украински, турски и арабски език, публикувани са многократно в сайтове за култура и литературни издания, като турското списание „Берфин бахар“, InLife, Литературен свят, Културни новини, списание „Везни“, Факел.бг, Епицентър.бг, вестник „Труд“, Литературен глас, Жената днес и много други.
От няколко години Катя Кремзер пише за вестник „Труд“, Епицентър.бг и др., статии и репортажи за културни събития в България и чужбина, отразява в медиите и разпространява постиженията на българската култура по света.
За 24-ти май 2018г., е наградена с Грамота от Министерството на културата за принос в популяризирането на българската култура, а през юни 2018 – със Специалната награда на СБП за участието си в конкурса „В полите на Витоша“.
В първия международен литературен конкурс „Небесни Меридиани“ 2018, Израел, печели Първа награда за поезия във втора възрастова група. Член е на СБП, СБЖ и Асоциацията на софийските писатели.
Г-жо Кремзер, има ли място за поезия в днешния свят?
-Поетите са души, избрани от Създателя и Вселената, да пулсират с чувствата, емоциите, истината и проблемите на хората, обществото и планетата, да изразят с магията на думите посланията, огорчението или висшата мъдрост на любовта и съществуването.
Нещо, като интерпретиране на езика на Бога чрез думи и чувства, камбанен звън, който отеква в сърцата и съзнанието на хората. Като всяко друго изкуство - музика, кино, живопис, така и поезията пленява с въздействието си, но има и възпитателен, обобщаващ характер.
Точно в най-трудните времена, като че ли има нужда от този спасителен бряг, където да намериш отговор на собствените си мисли, съмнения, отчаяния и чувства.
Това разбирам и от реакциите на хората, които ме четат и коментират. Това е повече от благодарност за написаното, то е за подкрепата и емоционалното извисяване в тази повсеместна неизвестност, заплаха и нестабилност.
Да очакваме ли нова стихосбирка от вас ? Какво ви вдъхновява?
-След пауза от четири-пет години, подготвям за издаване две книги, които няма как да обединя в една, като обем и съдържание. Толкова се променя човек от времето и обстоятелствата, че и творбите придобиват съвсем друг характер и тематика.
Вече втора година отлагам издаването, заради пандемията и хаоса около нея.
Приоритетите се изместват към запазване на работата и оцеляване на семейството, а от това, естествено страдат поезията и вдъхновението. Знам, че съм длъжница, както на читателите, така и на стиховете си, защото те не случайно са създадени и трябва да стигнат до читателите, да изпълнят мисията си.
Пишете ли повече по време на локдауните?
-По време на локдауните ми остава още по-малко време и настроение да се занимавам с поезия, което е нормално, когато човек е съсредоточен върху екзистенциални приоритети и страхове. А това са вибрации, различни от творческите, така че, процесът на вдъхновение и създаване е затруднен.
Не можеш да си настроен поетично, ако си съсипан от умора и проблеми, травмиран и обезверен от безкрайни ограничения и несигурност. Въпреки, че пиша много по-малко, все пак създавам неща, които са свързани с действителността или навлизат дълбоко-философски в човешката същност и смисъла на съществуването.
Ето две творби, писани по време на пандемията. Първото стихотворение написах на 13-ти март 2020 година, когато беше обявено първото извънредно положение. Попадна ми снимката „Целувката на победата“ – моряк и медицинска сестра в края на Втората световна война, от коятосе вдъхнових:
Целувката на победата
как искам тази целувка да видя,
и отново светът да отдъхне щастлив
няма скоро да е, осъзнайте се, хора,
този бич ще ни удря не за няколко дни...
шепот тих в топла шепа събирам,
тези думи изричам от болка за теб...
да, за теб са, та дори и последни,
пощальон ще е вятърът сух и свиреп...
пак светът се променя, решава от други
и повярвай, не струваме дребна пара
не забравяйте, ние сме многото, хора,
и без нас ще погине безславно светът...
ще загине ли... или вече се радва,
че отново свободно ще диша щастлив?
безсърдечни сме и безкрупулни варвари,
не сме нужни за въздуха чист...
и в какво ли реално след нас ще остане?
всеки метър отровена, черна земя...
мили мой, чакам с теб да се видим,
в този още или в другия свят...
и победна целувка накрая ще има...
ще се раждат, (надявам се), още деца...
искам, Боже, това да го видим -
къща с внуци и песни, и смях...
смели хора на тази земя ще и трябват,
осъзнати и трезви вдигнете глава.
тези думи, прошепнати с болка ще пазя,
някой ден, вместо нас ще целунат света...
Следващото стихотворение написах точно преди една година, през декември 2020 година, когато първите ваксини бяха одобрени за употреба и страхът и неизвестността по отношение на тях бяха големи:
Ваксина
как страхът е обсебил сърцата ни,
а злината - коварно незрима.
ще се сбъднат ли дните пророчески,
в свят, където едва ще ни има?
как продажно ликуват от сенките
страховете изяли ни живи...
как на дявола пълним коремчето,
от душите ни тайно отпива...
ще ни трябва ваксина за щастие,
блистер радост за повече сили.
в този свят на имунно подвластие,
все сме губещи - ние, и вие...
искам право на дните и нощите,
в които без страх да заспивам...
и имунна защита за лошото,
всъщност, твоята обич ми стига...
Станала съм и по иронична към себе си и нещата, които правя и мисля, но не се разделям с надеждата никога и в това виждам и моята мисия, да давам надежда на хората, със собствения си пример:
Обещание
кафето задължително е замайващо силно,
а цигарата, приказно-шеметно бавна…
сиренето - с вкус на PecorinoRomano,
в тон с препечената коричка на хляба…
в тънка чаша розето неземно разхлажда,
а цветът в аромата му е залез през август…
много искам ли, та животът-свещица догаря
и загръщам я с длани, ревниво я пазя…
а синът ми, който от всичко разбира,
ми вгорчава спонтанно интимните мисли…
колко смяташ, че можеш така да изкараш
и кафето с най-тъмния цвят ми разплисква…
не разбира, че живота на глътки отпивам
с всеки дъх на ухаеща роза по малко…
и не искам да бързам и не мога, не бива,
само миг е и късно да се разкайвам…
след морето, простряла съм шала на ивици вънка,
вятър шарките нежно просвирва безмълвно…
сякаш пробва октави наляво вълните нагъва,
после дръпва уверено струните дълго…
търси нещо, рисува с ресните-камбанки,
и с невидими тънки пулсиращи пръсти,
като полъх небрежен и дъх по коляно,
виртуозно изсвирва съкровените мисли…
щом се хващат и вече сами да помагат,
значи нещо тревожно усещат децата…
моля Бог за поредна отсрочка на заем,
благодарна и с право на щастие чакам…
и пропускам, пропускамцигаратасмело,
ще спестя и навярно накрая кафето…
шалът шепне, защо се прибрахме без време,
беше толкова бляскаво синьо морето…
няма страшно, аз нали всеки ден обещавам,
обещавам си всичкото лято нататък…
денонощно, годишно, направо безкрайно,
ще съм лятна и, promised, все така, без остатък…
Какви са вашите послания за Коледните празници?
- Мисля, че е много важно за нас да се отърсим от ежедневно заливащата ни тревожна информация във връзка с пандемията и политическата обстановка в България, Австрия и в света. Това са неща, които можем да променим с всеобщи усилия и добронамереност.
Докато сме затънали до шия в екзистенциални страхове, ненавист, неприемане на чуждото мнение и отсъствие на толерантност, няма как да осъзнаем, че е велико щастие да съществуваме, да сме здрави и да се радваме на това, което имаме. И не, че не трябва да се стремим към повече и да имаме цели и мечти, но и те няма как да се осъществят, докато сме „под килима“ на ниските настроения и страсти.
Трябва само да повярваме, че Вселената помага на всяко начинание, което е добро за всички и ние сме призвани да го намерим за себе си. Нека това е Коледното чудо за всеки от нас, да вдигнем глава, да видим и да прозрем. Стъпка нагоре…
Едно интервю на Светлана Желева и Десислав Паяков
.
Визитка: Катя Кремзер е поетеса и културен журналист. Родена е в София, но от много години живее и работи във Виена. Тя е магистър по електроника от Техническия университет в София и магистър по бизнес администрация от Хъмбърсайдския университет „Линкълн“, Великобритания.
През 2014 г. издава първата си книга „Среднощно ноктюрно“, а през 2015 г. излиза стихосбирката „Обичам те, любов“,с редактор – Маргарита Петкова, издателство „Лъчезар Минчев“. През 2017 г. а излиза и третата и поетична книга„Пясъчна роза“, с редактор Анжела Димчева, издателство „Персей“.
Нейни стихове са включени в антологии на български, сръбски, македонски, украински, турски и арабски език, публикувани са многократно в сайтове за култура и литературни издания, като турското списание „Берфин бахар“, InLife, Литературен свят, Културни новини, списание „Везни“, Факел.бг, Епицентър.бг, вестник „Труд“, Литературен глас, Жената днес и много други.
От няколко години Катя Кремзер пише за вестник „Труд“, Епицентър.бг и др., статии и репортажи за културни събития в България и чужбина, отразява в медиите и разпространява постиженията на българската култура по света.
За 24-ти май 2018г., е наградена с Грамота от Министерството на културата за принос в популяризирането на българската култура, а през юни 2018 – със Специалната награда на СБП за участието си в конкурса „В полите на Витоша“.
В първия международен литературен конкурс „Небесни Меридиани“ 2018, Израел, печели Първа награда за поезия във втора възрастова група. Член е на СБП, СБЖ и Асоциацията на софийските писатели.
Г-жо Кремзер, животът ви се дели на софийски и виенски период. Как се озовахте във Виена, имахте ли трудности с адаптацията с живота тук? Какви бяха тогава Виена, Австрия…?
-Със съпругът ми, който е австриец, живяхме първо осем години в България, там сме сключили брак, там са родени и децата ни. Това беше по мое желание, аз не исках да заминавам никъде и той прие да остане в България.
Създадохме в София собствен бизнес в областта на електрониката и софтуера.Беше в първите години на демокрацията и промените, които никак не бяха леки по отношение на стабилност и бизнес среда. След атентата на 11 септември 2001 година на Световния търговски център в Ню Йорк, в целия бранш настъпи криза и проектите намаляха, а в България беше почти невъзможно да се спечели конкурс по нормалния начин.
Бяхме принудени да заминем спешно за Виена цялото семейство, за да търсим клиенти и да спасяваме бизнеса си и работните места. Дори и тогава, добри програмисти се намираха и задържаха трудно, не искахме да загубим вече обучените си и опитни кадри.
Тази промяна беше изключително трудна за мен, защото не познавах никого, а децата ми не бяха навършили още четири годинки. В България бяха всичките ми роднини, приятели и колеги, бизнес партньори, хора които ме познаваха и уважаваха, с които си помагахме.
Оказах се във Виена сама, непозната и изолирана, не знаех още добре езика. Усещах пренебрежителното отношение към мен като към чужденка и тогава за пръв път разбрах, че думата Ausländer (чужденец), тук има негативен смисъл. Австрия по това време беше още много по-консервативна и не добре настроена към чужденците, нещо на което не сме свикнали в България, където ги посрещаме гостоприемно и радушно.
С годините, Виена се превърна в един космополитен град, да не говорим, че и огромна част от работещите в Австрия са от съседните държави.Процентът на чужденците, които живеят и работят тук, се увеличи неимоверно и хората свикнаха с това. Но, всеки, дошъл да живее и работи тук, трябва да полага много повече усилия, за да се доказва и да бъде приет.
Майка сте на три деца, и то тризнаци, които през 2021 г. станаха на …22 . Но как се възпитават тризнаци?. Как се отглеждат те в един пъстър, многоезичен свят…Помагал ли ви е някой в отглеждането им? Имахте ли Tagesmutter или Kinderbetreuung, или сте разчитала на себе си, и по български – на мама, баба…
-Тризнаците ни, две момичета и едно момче, са родени в София през януари 1999 година. Периодът беше труден за всички тогава – две години след голямата инфлация и деноминацията през 1997г. С прохождащ бизнес в неустановена още среда, а тогава бях започнала и магистърска степен по Бизнес администрация (MBA) към Хъмбърсайдския университет „Линкълн”, с три бебета, ситуацията беше на границата на силите и възможностите на един нормален човек.
Докато бяхме в България, се справяхме само с чужда помощ по отглеждането на децата. За съжаление, моята майка почина три месеца преди да се родяти не можа да ги види. Сестра ми живееше в Италия, нямаше кой да помага в първите години, след като се родиха, а те бяха наистина трудни.
За щастие, намерихме една прекрасна и всеотдайна жена, Галя Иванова – детска медицинска сестра, която живя с нас повече от три години, докато заминахме за Виена. Тя им е като втора майка и сме изстрадали заедно първите трудни години, в които трябваше да преодоляваме много неща и проблеми, свързани с преждевременно родените деца и при това тризнаци. Страдахме от безкрайна преумора и без почивка. Много хора ни помагаха, приятели, роднини, но в ежедневието, се налагаше да идва втори човек да помага, когато бях във фирмата или по други задачи навън.
Как завърших дисертацията си и се дипломирах, как се справяхме и с работата, наистина не помня. Всичко ми беше, като в сън и съжалявам само, че в този нечовешки ритъм на отглеждане на три бебета едновременно, работа, учене и какво ли още не, не успях да се порадвам истински на децата си в този период. От задължения и преумора, гледахме само всичко да върви и те да са добре. Но на Галя дължа доживотна благодарност, без нея нямаше да съм жива.
След като се преместихме във Виена, останах за пръв път съвсем сама с децата без никаква помощ. Баба им, майката на съпруга ми, ни съдейства много, за да ги вземат в детска градина, но през останалото време се справяхме съвсем сами с работа и деца. Работих в къщи години наред, за да мога да успявам с всичко, а децата, като са малки и често боледуват, нямах шанс да започна и някаква друга работа.
Така сме и до сега, все още успяваме да работим, като собствен бизнес във Виена и в София, където успяхме да запазим донякъде основния състав на фирмата. А сега вече и децата, като големи, ни помагат.
Пишете стихове. Човек в наши дни може ли да се издържа с поезия?
-В живота си съм направила много завои и избори, различни от дарбите и наклонностите, които имах в детска и ученическа възраст. Първо зарязах голямата си мечта – музиката и пеенето, танците, после по-късно след гимназията и литературата и поезията, която бях започнала да пиша тайно още тогава.
Не слушах сърцето си, не се считах за достатъчно добра, а и близките не ме подкрепиха. Направих напук на тях, (а всъщност на себе си), като избрах съвсем друга посока – първо инженерно образование по електроника, после икономист.
Но всяко нещо, което съм учила и правила, е било със сърце и желание да дам максимума от себе си. За мен, това е да си отговорен към това, което правиш или учиш. Даже баща ми се изненада тогава, че съм човек с артистична душа и наклонности, а избирам точните науки.
От талантите си, от дарбата, човек не може да избяга. Мисля, че Бог ни връща към това, което не сме довършили, а имаме потенциал за съзидание.
Така се случи и с мен, върнах се към поезията, след като не бях писала нищо повече от десет години. Задържаното и неизказаното, в един момент категорично си намират път навън и дори за моя голяма изненада, като че ли само това са чакали, се заредиха стихове след стихове, а след това и книги, срещи с читатели, премиери и представяния.
Животът ми се промени напълно и придоби нов смисъл, защото осъзнах, че не пиша за себе си, а за другите. А това е и отговорност, да положиш труд и усилия те да стигнат до аудиторията, да останат.
В наши дни, е трудно човек да се издържа с поезия, въпреки че има автори, които го правят, но те само с това се занимават и цялото време им е отдадено на реализацията и писане на книги, тяхното представяне и разпространение.
Но почти всички поети, които познавам, се издържат и с нещо друго, като учители или журналисти, редактори или съвсем други професии.
За съжаление, и аз нямам възможност да се отдам изцяло на писането на книги и тяхното разпространение, да не говорим, че има много сбъркани неща по отношение на книгоиздаването в България, финансирането на този процес и разпространението, рекламата на автора и книгите. Кой може сам да финансира всичко това? В Австрия и въобще, в западните държави, нещата стоят по съвсем друг начин.
Интересуват ли се австрийците от българска поезия?
-На този въпрос е трудно да се отговори, защото твърде малко български поети са преведени на немски и издадени тук. Пак опираме до системата на финансиране на преводите и книгоиздаването в България, на рекламиране на авторите и техните книги.
Въпреки че в последните години, възможностите за участия в конкурси и програми на Министерството на културата и общините по финансиране на културни проекти, се увеличиха многократно, твърде малко автори наистина успяват да получат съдействие и подкрепа. Поради това, в Австрия са познати само няколко имена на български поети и писатели.
Вие сте и колега журналист, пишете най-вече за култура. Всички мислят, че е лесно да се пише за култура, а то не е така. Съгласна ли сте?
-Освен всичко, което правя, като работа, семейство, писане и издаване на поезия, организиране на културни и поетични събития, в последните години се занимавам и с културна журналистика. Не мисля, че е лесно да се пише за култура, човек трябва да има разностранни познания и база, но освен това и афинитет и даже любов към изкуството и културата, за да може да пише интересно, качествено и най-важното, достоверно и издържано за културата.
„Не ме е страх от министъра на културата, а от културата на министъра.“ Важи с пълна сила и за журналиста, който пише за култура. В този смисъл, отговорността и предизвикателството, са големи.
Аз имам късмета, че съм се занимавала и интересувала в живота си и от музика и пеене, от спектакли и премиери, живопис и най-вече литература, че познавам много автори и творци, художници, певци и артисти.
Културната журналистика ми дава много, не само възможността да се докосна до творбите на автора или изпълнителя, но да пиша за тях и да ги представя по най-добрия начин пред читателите, които да разберат за съответното събитие, творба, спектакъл или изложба, и така, те да заживеят новия си реален живот за публиката.
Имате ли хобита и какви са те?
-Едно време пеех, свирех на пиано, слушах музика, най-вече оперна и класическа, но съм фен и на много поп и рок изпълнители и банди. Обожавам да ходя на театър и опера, но и на рок концерти и фестивали. От малка се занимавам и с танци. През целия си живот спортувам нещо свързано с танцуване.
Било то аеробика, тай-бо, класически танци или ритмична гимнастика, все е било нещо, свързано с танца. В последните години, играя с голямо удоволствие и удовлетворение народни танци при Галя Милева към ансамбъл „Пендари“ – Виена.
Другото ми призвание, поезията, далеч не е вече само хоби, а смисъл на съществуване и мисия.
Освен това съм и страстен почитател на хубавата храна и готварското изкуство, (зодия Телец), защото това е наистина изкуство и висш пилотаж. Събирам и изпробвам техники и рецепти, което с интернет и социалните медии става все по-лесно. Даже провеждам онлайн-курс по готвене на собствените ми деца всяка неделя, защото все по-рядко ги виждам, а искам да им предам малко знания и умения в тази област. Аз се забавлявам с това неимоверно, а надявам се и те също.
Вече ме наричат Chefkoch-Mami, но един ден мога да мина и към по-голяма аудитория, ако ми остане повече време и ако реши Бог, че ще съм полезна.
Фамилията ви Кремзер, означава от Кремс. Има ли вашата фамилия връзка с това място?
-Фамилното ни име е Kremser, което наистина, преведено буквално означава човек, който живее или е родом от Кремс, но семейството на съпруга ми няма нищо общо с този град. Майка му е виенчанка, а баща му произхожда от голямо семейство от областта Steiermark.
В действителност, фамилията Кремзер, е много разпространена и явно отдавна не е свързана със смисъла на думата.
Едно интервю на Светлана Желева и Десислав Паяков
.