Одрос-Филипопол - родно място на Орфей
Друг начин за изследване на първопроизхода на Орфей e като се проследят възгледите на ранните християнски теолози и писатели, които цитират много от запазените т.нар. орфически фрагменти. В редица случаи те се стараят да опровергават и компрометират в очите на своите последователи родоначалникът на древногръцката мистерийна традиция (както и цялата древногръцка теология), но това, което е забележителното, е че в близо двадесет сведения, те почти единодушно определят Орфей като такъв, който има връзка с тракийското племе одриси.
Това е едно от няколкото десетки такива племена, което обаче решително излиза на преден план през класическата епоха, обединявайки голяма част от останалите тракийски племена в единна държава с главен град Одрос (дн. Пловдив). Тя стъпва на историческа сцена през V пр. Хр., за да достигне малко след това пълен разцвет на местна почва през управлението на Котис I (383 – 359 пр. Хр.). Целите, които тя си поставя, са изцяло вътрешнополитически — а именно свързани с обединяването на всички тракийски племена в едно общо, Одриско царство.
След частичното им постигане, към средата на IV в. пр. Хр. то губи вътрешният си подем и е подчинено от Филип II Македонски, след което като маргинална спрямо останалите на Изток държавническа структура просъществува до началото на I сл. Хр. Съдбата му после е повлияна от развитието на римските завоевания в района, както и от приятелските и най-често съюзнически отношения с римляните, които накрая водят до доброволното превръщане на неговите територии в римски провинции.
Следващите древни сведения за одриския произход на Орфей са разнообразни и също разнопосочни като много от предните, в които става въпрос за неговото житие и битие. Ще започнем с това на Конон (45), който казва, че Орфей е “царувал над македоните и земята на одрисите”, което предполага близост на Орфей както до македоните, така и до одрисите. За нещо подобно намеква и Йоан Цеца, според когото “Орфей е бил тракиец, неговият дом е бил одриският град Бисалтия.” („История“ XII, 305-315) Става въпрос за град на близкото до Пиерия тракийско племе бизалти, което е разположено на границата между Древна Тракия и Пиерийска Македония.
Кой знае защо, той е счетен от Цеца за одриски, което е малко вероятно, тъй като експанзията на Одриското царство започва много по-късно — цели 1 000 години след смъртта на Орфей. Цеца сякаш се опитва да примири разнопосочните “пирийски” и “тракийски” сведения за Орфей и в една друга своя творба — “Хилядите”, в която казва, че „Либетра е планина, но и град в страната на тракийските одриси, където е бил Орфей.”
Цеца влиза в противоречие със самия себе си, позиционирайки този път Орфей в някакъв одриски град, който носи същото име като този в Пиерия — Либетра. Реално обаче такъв град няма, което не пречи на Орфей да бъде одрис. Като такъв той е определен и от Климент Александрийски в "Стромати” (II 13, 3), както и в "Увещателно слово към езичниците" (II 13, 3), където е наречен “одрисос”.
Византийската енциклопедия „Суда“ (ORPHIC CRITICAL TESTIMONY 198) говори за няколко индивидуалности Орфей, единият от които е одрис, за какъвто, според същата, е определен и от Максим Тирски и Целз Александрийски. Първият наистина свидетелства в своята “Философумена”, че Орфей “е роден в Тракия на планината Пангей, която обаче била населена с тракийски одриси, планински народ, разбойници и негостоприемни мъже.
Въпреки това одрисите доброволно последвали Орфей като водач, очаровани от красотата на песента му“ (XXXVII 6). Това е още едно от малкото сведения, свързващи Орфей с планината Пангей, което го приближава към гръцка Пиерия и съответно отдалечава от Тракия. То обаче също не е оправдано от историческа гледна точка, тъй като Пангей никога не е бил обитаван от одриси, които не са планински народ, а полски, обитаващ плодородната равнина между Хемус и Родопите.
Нито той е нецивилизован, а напротив — най-цивилизованият от всички, който се превръща в сърцето и душата на Древна Тракия в най-добрите й времена. За това свидетелства и Целз Александрийски, според когото “одрисите, самотракийците, елевзинците и хиперборейците [са] сред най-древните и образовани народи“ (Ориген. „Против Целз“. I 17). Интересното е, че първите три “народности” ги свързва мистерално битие, за което ще говорим по-късно, докато четвъртата е по-скоро митическа. На друго място в същата творба Целз позиционира Орфей “сред одрисите” (II 55), както и нарича Орфей “одриският Орфей” (II 56).
Теодорит Кирски също нееднократно споменава Орфей, наричайки го “одриският Орфей”, но набляга на неговият ключов престой в Египет, казвайки, че “след като бил в Египет, изучил по този начин битието и провъзгласил на всеослушание учението си.“ (“Лек за езическите болести”. II 30) И на други места в творчеството си той набляга на този момент, казвайки, че „След като научил тези тайни ритуали от египтяните, одрисецът Орфей ги пренесъл в Гърция и подготвил празника Дионисия.“ (“Лек за езическите болести”. I 114) Теодорит подчертава, че Орфей е одрис и посветен в мистериите в още следните два важни пасажа:„И именно одрисецът Орфей научил гърците на тайните ритуали на египтяните.“ (“Лек за езическите болести”. II
„И също така Орфей, одрисецът, донесе със себе си ритуалите Дионисии и Панатенеи, както наистина също и Тезмофория, както и Елевзинския ритуал. Идвайки от Египет, той трансформира оргиите на Изис и Озирис в тези на Деметра и Дионис. Наистина Плутарх от Херонея учи това в Беотия, както и Диодор Сицилийски, а също и реторикът Демостен си го спомня, казвайки, че Орфей е открил и разкрил най-свещените тайни ритуали.” (“Лек за езическите болести”. I.21.)
Тази информация се припокрива изцяло с цитираното в началото сведение от Диодор, което засяга генезиса на Елевзинските мистерии в Древна Гърция. Теодорит проявява интерес към тях, какъвто се открива и у друг древен автор — Филострат Стари, който в разказа си “За героите” твърди: “Орфей след като станал мъдър и могъщ, управлявал Одрисия и тези от елините, които били вдъхновени от неговите обреди за посвещение.”
Макар и кратко, това сведение е доста изчерпателно, защото засяга два различни периода от живота на Орфей: първият е този на владетел на (пра)древна Одрисия, както е наречена областта, населявана от одрисите, и вторият, който е свързан със съвсем друга функция, изпълнявана по-късно на съвсем друго място — а именно тази на посветител в мистериите, създадени от него в Древна Гърция. В тях обаче, което е забележителното, той посвещава само гърците, а не траките, които само владее преди да ги напусне и замине за Египет.
После отива в Гърция, за да не се завърне никога повече в Тракия. Това очертава двата аспекта на неговата личност — светска и религиозна. В Гърция, както е логично, най-вероятно и умира, независимо от преданията за неговата смърт на брега на река Хебрус.
В “Хронография” Йоан Малала нарича Орфей “одриският лирист, мъдър и известен поет” (IV 88-92), а в диалога “Роби-бегълци”, който ще разгледаме подробно след малко, Лукиан го позиционира в столицата на Одриската тракийска империя, наречена от нейните жители Одрос (дн. Пловдив) или Одриса, както е означена в епитомето на ранновизантийския географ Стефан Византийски (Stephani Byzantii. Ethnicorum quae supersunt. Т. 1. Berlin, 1849, стр. 484).
Полибий дава още подробности по въпроса, казвайки, че по времето на Филип V Македонски (238—179 пр. Хр.) градът е населен с одриси:„Той [Филип V Македонски] потеглил с войската си срещу варварите. Прекосявайки Тракия през средата, той нахлул в земите на одрисите, бесите и дентелетите. Когато стигнал до тъй наречения Филипопол, жителите му побягнали в съседните планини и той превзел града с пристъп.
След като пребродил цялата равнина и изтребил някои от жителите, а от други получил уверения в лоялност, той се оттеглил като оставил във Филипопол гарнизон. Този последният обаче бил прогонен от одрисите, които се отрекли веднага от дадените на Филип обещания...” „История” (кн. 23, 8)
Това е първото сведение, в което град Одрос е споменат с името Филипопол. За местното население обаче по времето именно на Филип V името му е съвсем друго — Одрос, с което те го обозначават върху монетите си по това време. Те са два вида: на едните е изобразена бухалката на Херкулес с бик върху нея и надпис Одрос (OΔΡOΣ) (фиг.), а на другите надписът е Одросон (ОΔΡΟΣΩΝ) (фиг.). На другата страна и в двата случая се вижда профилът на Херакъл, покрит с лъвска кожа.
Освен името на града, което местните жители сами са си избрали, тези монети показват и важността на Херкулес за тях, както и несъобразяването с вече избраното ново име, както и въобще с македонската намеса във вътрешния живот на града. 90% от находките на такива монети са от района на днешния Пловдив, чието име не показва връзка нито с Филипопол, нито с Одрос, в радиус от 20-25 км в землищата на околните села, показващо, че са сечени за нуждите на местния пазар (вж. К. Кисьов, “Поселищен живот в Пловдивско и долината на река Стряма през I хил. пр. Хр.”, София, 2004).
Желанието на македонските царе да владеят Одрос, както и преименуването му на Филипопол, име, което местното население не възприема, илюстрира неговото централно значение. То остава такова и в началото на римския му период, настъпил през 46 г.
Малко след това той получава статут на метрополия — град-майка на всички селища и територии в новосформираната римска провинция Thracia, от император Домициан (81 – 96). Това става ясно от открития през 2016 в стълбището на неговия Античен театър почетен надпис с изящно изсечени в мрамора букви в чест на един от последните потомци на местната царска одриска династия.
Това е Тит Флавий Котис, за когото се казва:"На човека, който е от своите предци първенец в провинцията, трикратен първожрец на провинция Тракия и градовете в нея, юридически представител на метрополията и отговорник за строителните работи, който по време на мандата си като първи архонт покри с великолепни сгради родината си. Тит Флавий Котис, син на Рескупурис от Трибата Квирина”.
Преименуваният от новите власти на Филипопол Одрос е определен като столица на Римска Тракия, в която един вид “цар-жрец” е Тит Флавий Котис — потомъкът на тракийската царска династия с римско гражданство. За централното значение на града и по-късно през втората половина на следващия век свидетелства и Лукиан от Самосата (фиг.), който в споменатият диалог ”Роби-бегълци” (вж. проф. Николай Шаранков. “Роби-бегълци”, Критика и Хуманизъм, 13, 1/2002, стр. 233-244, както и на адрес: Лукиан_и_феноменът_лъжефилософия_Критика_и_хуманизъм_13_1_2002) позиционира в него Орфей.
Авторът е забележителен, един от последните значими антични писатели, с вкус към философията, теологията и мистериите, които засяга в своите диалози с неподправено чувство за хумор. Той твори в епохата на очертаващ се упадък на античната култура, заради подлага на критика феномени като литературното безплодие и глупост, склонността към подражание, липсата на интерес към театъра, увлечението по гладиаторските борби и др. Лукиан е особено загрижен за философията, която добре познава, намиращо израз в критиката му на явлението лъжефилософия, което се разгръща по онова време.
То е констатирано още в самото начало на християнската ера от Лукилий, комуто се приписва епиграмата: “Всеки бедняк и неук не работи по мелници вече, както преди, ни товар мъкне за жалки пари. Ала си пуска брада и грабнал от пътя тояга, казва, че на доблестта първото куче е той. Туй е премъдрият ред Хермодотов: ‘Ако без пари си, хвърляй хитона и глад вече не ще те гнети’”. (Цитирано по Николай Шаранков в увода на превода на диалога “Роби-бегълци”.)
Проблемът Лукиан разглежда в някои от своите диалози, като например "Пирът или Лапитите", "За смъртта на Перегрин", "Евнух" и други, но особено в “Роби-бегълци”, преведен от старогръцки на български в началото на 21. век. Контекстът е епохата на безвремие между отминаващото езичество и възникващото християнство, което повлиява и философията, засегната от появата на лъжефилософите, петнящи нейното имe. Имитирайки истинските философи, те примамвали, заблуждавали и ограбвали невежият народ, от което се оплаква Философия, явяваща се в диалога в персонализирана форма.
Ужасена и обидена, тя се обръща за помощ към Зевс, описвайки лъжефилософите като избягали от господарите си бивши роби и слуги, стоящи, както казва тя, “по средата между множеството и философите”. Държането, погледът, походката и облеклото им били подобни на истинските философи, но вътрешният им живот бил “скверен, изпълнен с невежество, наглост и неубузданост, а безочието им спрямо мен е огромно”.
Заради голямата си заетост, липсата на свободно време и големите мъки като роби и слуги те едва успявали да удовлетворят нуждите си и не били учели философия, нищо не разбирали от нея, а само я изопачавали и дискредитирали в очите на народа. По собствените им думи, те „стрижели овцете”, и си услаждали живота с “всякакви меса, най-приятни вина и злато от когото си пожелаят”.
Събирайки данъци и викайки на помощ “дързостта, невежеството и безсрамието”, те се “преструват и преобразяват така ловко, така че да приличат на мен”, твърди Философия. Тя разказва на Зевс как накрая всички градове се изпълнили с псевдофилософи, които връщали хората назад към времето на невежество, необузданост, несправедливост и беззаконие, от което същата тя в началото на земното развитие по поръчка на Зевс била извадила, карайки ги “да се откажат от престъпленията, насилието и живота, присъщ на дивите зверове, и да заживеят заедно в мир с поглед, отправен към истината”.
Изпълнен с гняв, Зевс незабавно решава да накаже псевдофилософите, смятайки, че се намират някъде в Гърция. Оказва се обаче, че тяхното най-голямо средище е тракийския Филипопол, където са концентрирани. Тогава натам се насочват Философия и Хермес под водачеството на Херкулес, вопит да заловят и накажат “тези отвратителни и безсрамни зверове”. Херкулес добре познавал Тракия, защото “често ходел там”, и летейки с останалите, описва града, закътан в полето между Хемус и Родопа — “най-големите и най-красивите от всички планини”.
Той отбелязва и разположеният между тях Филипопол с неговите “три прекрасни хълма, разположени изключително красиво”, които “съвсем не са безформени в грапавината си, а сякаш представляват множество крепости на лежащия под тях град.” (Фиг.) Хермес пък казва, че градът, че е “най-големият и най-красивият от всички”, както и че неговата красота “наистина от далече блести”, а също и че “една огромна река [Хебър] преминава покрай него, като го докосва съвсем от близо”.
Наистина, всички тези забележителности са характерни за Филипопол, където групата се приземява наслуки. Тя бързо се ориентира, защото на една от улиците попада на… Орфей, който е представен като местен жител! Той се приближава към боговете, сякаш знаел за пристигането им, което е ключовият момент от разказа. Носи лирата си в ръка и е описан като красив, сладкогласен, най-благороден и най-музикален от всички. Той добре познава града и знае за проблема с лъжефилософите, както и точното им местоположение. Познава и главатарят им, Бръмбъра, когото определя като отвратителен в преувеличенията, или склонен към лъжа. Орфей не желае да го вижда и само посочва къщата, която той и себеподобните му обитават, след което си заминава.
По-нататък събитията се развиват бързо и без много приказки псевдофилософите са заловени и изведени от къщата, след което изправени пред импровизиран божествен съд. Хермес осъжда Бръмбър на смърт, а останалите получават по-леко наказание — да бъдат върнати на господарите им в Гърция, от които са избягали. Смъртта на Бръмбър е странна и символична — след като косата му е оскубана, а тялото намазано със “замърсена женска смола”, той е качен на Хемус и оставен да умре на снега гол с вързани крака! Покритата със сняг планина с нейният най-висок, надвиснал от север над Пловдив, връх Ботев, е показана на снимката.
Така завършва диалогът на Лукиан, с което се изчерпват сведенията, в които Орфей е свързан с одрисите, областта Одрисия и град Одрос — Филипопол.
