Безспорно е, че без изкуството на Моцарт, нито една от областите на музикалното творчество вече не е мислима. В музиката от онова време няма клон, който да не е обогатен от творчеството му, което обаче е притиснато от обстоятелствата на живота му, особено в по-късните му години.
Биографията му е изключителна, изпълнена е с екстремни ситуации. Поради постоянното напрежение в отношенията с баща си, той често пътува в Европа и се среща с най-големите музиканти на своето време, писатели, членове на кралски домове и други. В много от писмата му е отразена преливащата радост от живота, свързана с най-дълбоките хуманистични възгледи, както и непримиримостта към застоялите традиции на времето, към светските и духовните властници. Той протестира срещу всяка външна принуда.
В неговата загадъчна личност винаги и навсякъде срещаме нещо, което не се вписва в дадената рамка. Такава личност изисква интерпретация. Няма човек, който да не бъде изненадан от личността на Моцарт. Тя е едно движение в потока на времето, течащо назад.
В този контекст трябва да се разгледат легендите за ранната му смърт. За самия Моцарт заповедта за композиране на „Реквием“ (последното, незавършено произведение на композитора-б.м.) е загадъчна. По всяка вероятност Моцарт не е умрял от ръцете на мистичен посетител-клиент или от ръцете на колегата си Антонио Салиери.
Салиери няма ни най-малка причина да завижда на Моцарт, тъй като творбите му са най-успешните във Виена. По това време Салиери е най-известният виенски композитор. „Абсурдна е и версията, че Моцарт е бил отровен от своите „приятели масони“, защото те добре са знаели, че ако се бяха опитали да направят нещо подобно срещу композитор, известен в цяла Европа, щяха да бъдат репресирани от император Йозеф II и дейността им щеше да бъде ограничавана. Разобличаването на масонските тайни в операта „Вълшебната флейта“ също не може да се разглежда като предателство, тъй като мистерията може да бъде разбрана само от онези, които вече са запознати със същността на въпроса.
Има предположения, че Моцарт е починал от болест (Лудвиг Кьопер, „Смъртта на Моцарт. The Mystery Solved“, Кьолн 2004), че смъртта е причинена от лечение със силни лекарства, но това по никакъв начин не разрешава мистерията около смъртта на Моцарт, защото остава въпросът: Защо смъртта е настъпила в толкова ранна възраст?
Мистерията на индивидуалността на Моцарт несъмнено е свързана с принадлежността му към масоните. На 14 декември 1784 г., само няколко седмици след приемането му във Виенската ложа на благотворителността, той се издига от „чирак“ до „майстор“. А в рамките на масонската йерархия това трябва да се разглежда като необичайно бърз напредък.
Има голямо значение това, че Моцарт все повече свързва музикалните си произведения с ритуала и обичаите на масоните. Това довежда до създаването на произведения с нова форма, които са използвани в религиозните действия. Необходимо е да се напомни за способността на Моцарт да повтаря наизуст в обратен ред дългите музикални фрази на импровизациите. Това виртуозно овладяване на потока на времето, протичащ в обратна посока, прави възможно свързването с висшите духовни сили. Те стават достъпни за музикалното умение на гения, което на определено ниво го доближава до света на духовната реалност.
Навлизането в света на знаците и символите, култивирани в традиционната форма на масонството, отваря пътя към кармичния поток, който е централно свързан със способностите на Моцарт и задачите на неговото въплъщение по това време. Тези тенденции със сигурност биха довели до още по-значителни последици, ако Моцарт е бил предопределен да живее по-дълъг живот.
Външният ход на живота на Моцарт се изучава по такъв начин, че в него няма пропуски, но от друга страна, дори и външно проявеното в живота му е пълно с тайни, противоречия и мистерии. Не самите външни факти са трудни за разбиране, а вътрешните мотиви и импулси, които обхващат тази личност.
Индивидуалният почерк на тази личност е отделянето от традицията. Но какво, ако не гениалността, придава такъв чар на музиката му? На първо място, това е абсолютното преобладаване в нея на всички онези музикални стилове, които са били известни в диапазона на композитора. Той винаги може да намери подходящия тон, може да избере подходящия характер и идеалната форма за произведението, което композира. В същото време индивидуалният му почерк е скъсването с традицията.
Благодарение на изключителния си талант Моцарт изобретява безброй мелодии, безкраен мелодичен поток, който събужда у слушателите онова вътрешно настроение, запазено от векове, оставащо свежо и докосващо сърцата. Гледайки структурата на музиката му, човек е все по-изненадан. В крайна сметка анализът разкрива, че той действа най-силно именно когато се отклонява от общоприетите норми.
Нито една част на сонатата не е подобна на друга. Първоначално темата е скрита, след това неочаквано модулирана, нарушавайки установените норми, сякаш се подиграва на занаятчийството и въпреки всичко това, а може би и точно заради това, създава благозвучни музикални образи.
Именно на такива места, всъщност, срещаме самия Волфганг Амадеус Моцарт. Въпреки привидната дисхармония, той създава ред, който преминава през живота му под формата на неясни линии. Въпреки че това е описано достатъчно подробно, то все пак остава необяснимо.
Музиката на Моцарт крие тайната си по особен начин в онези места, където звучи най-красиво, но
именно там е най-трудна за разбиране. Нейният първичен източник трябва да се търси във висшите сфери на битието, с които геният е бил свързан по специален начин.
Волфрам Граф (Антропософски вести)
