All for Joomla All for Webmasters
Родопски простори
Един пътепис на Руслан Борисов- Азарей.
7:30  - Тръгвам от София. Гражданите се бяха втурнали към родната си провинция или към бленуваното Черноморие. 
 
Денят е светъл, ведър и топъл. Бях ходил в Брацигово като дете с родителите ми с образователно-опознавателна цел. Спомените бяха бледи. Е, знаех, че от тук е родом Васил Петлешков. Старото образование бе утвърдило в съзнанието ми някои от възрожденските ни икони. 
 
 
Един приятел бе пуснал мухата за красивата гледка от Бекови скали. И тя все жужеше. Понякога по-силно, понякога по-слабо. 
 
И се почнаха едни завои, завои. Асфалтираният път завършва в село Равногор.
 
 
Вярно е! Равно в планината. Тук се е ширнало едно високопланинско поле. Слънцето започва да напича. А часът е само 9:30. Попитах за скалите и местните ми отвърнаха, че имало стрелки. 
 
Стрелки, стрелки, но пропуснах най-важната и се забих по някаква улица. Срещнах един дядо и той бе любезен да се качи в колата и да ме упъти. Хем се повози, хем помогна! Две в едно. На изпроводяк ми каза: „Оттук само право!”. А то си имало стрелка! Ама кой да види? 
 
След края на селото хванах по един черен път, та до тъй наречения „Манастир”. То си е жив параклис. Оставих колата и продължих по пътя. Имаше и маркировка. 
 
По напред забелязах добре подредените камъни на бордюрната (крайна) линия. Както се сещате се пренасяме заедно с машината на времето и вплитаме 2000 години в едно. Нашите предци траките вероятно са построили този път, докато са били част от Римската империя. 
 
 
Ухае на билки, лопен, върбовка, маргарити. Цикламеният цвят на върбовката придава свежест на пейзажа. Гънките на родопските вериги се сливат с безкрая на омарата. Слънцето постепенно нагорещява въздуха. 
 
След 30-40 минути достигнах до скалите и площадката за наблюдение. Пред мен се ширна долината на река Въча, която в наши дни е превърната в хидроенергиен комплекс от няколко язовира. 
 
Гледката е внушителна. Отсреща се мъдри връх Модър. До него се издига билото на Персенк. 
 
Младежи закусваха на площадката. Тръгнах обратно. Срещнах едно едро семейство, доста опечени от Слънцето. Питат с копнеещ глас: „Има ли още?”.
 
- Е, малко ви остана!
 
Пътят е равен. Малкото едвам се влачеше. А торбите им бяха големи. Каква ли софра се криеше в тях? 
 
 
 
Погледът се рее над цветята, очите се пълнят с нюанси и форми.
Красота!
 
АЗАРЕЙ, 2019
Прочетено 63 пъти Последна промяна от Петък, 02 Август 2019 11:11
Регистрирай се за да оставиш коментар
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…