All for Joomla All for Webmasters
Диана Иванова:  В търсене на чувствителния език за травмата
 
Визитка: Диана Иванова е публицист, откривател, куратор.
 
Съавтор и основател на редица проекти за личната памет за близкото минало като " Аз живях социализма ", международния фестивал на спомените GOATMILK в Бела Речка, на който е куратор до 2019 година. Изследва психическите последствия от живота в тоталитарна среда.
През последните години работи като групов терапевт, журналист и йога-учител в Германия. 
 
Диана, защо обърна твоя живот в посока на груповата терапия и психоанализа? 
- Не става дума за обръщане, а за естествено продължение на това, с което се занимавам в последните години – излизането от чувството за безпомощност, засилването на връзката между мен и света, на усещането, че съм част от случващото се. 
От 2004 г. започнах да организирам едно събитие, заедно със съмишленици в селото на майка ми в Монтанска област.
 
Става дума за фестивала на спомените „Козе Мляко“ / GOATMILK, с.Горна Бела речка на който бях съ-организатор и куратор до 2019 г. Това събитие ми даде много насоки и теми за мислене. Именно фестивалът бе място за интензивни групови срещи,  работа.
 
Така тръгна и моя интерес към групите. Между 2008-20014 г. специализирах в Австрия, с Международното общество за групова психоанализа (IAG), всички обучения се провеждаха в чудното място Altaussee, Австрия. Това обучение ми даде солидна база, за да започна няколко нови проекта – като постоянна група, в която хората споделяха преживяванията си с Държавна сигурност преди промените, свързани с тях или техните родители. Груповата терапия ми даде широк поглед за разбиране травмите на миналото.
 
Като журналист на моменти не бях въоръжена достатъчно с научни подходи. Намерих още една опорна точка и тя се превърна в нещо, което правя и досега. Не съм се отказала от журналистиката и мисля, че това няма как да стане. 
 
Йога и групова психоанализа, как се допълват едното с другото?
- Като журналист винаги ме стряска колко малко взаимодействие има между историята, социалните науки и психотерапията. Да не говорим за йога, която все още има езотеричния ореол, който не позволява да бъде взета сериозно като наука за човека. Но това се променя, все пак.
 
Как се чувстваш в това амплоа: журналистът като терапевт?
- Ние  живеем във фрагментиран свят, всеки е в своя свят, в своето „гето“, както обичам да се изразявам. 
За моето поколение голяма травма беше и е неслучилата се промяна след 89а. Дълго време ме занимаваше това дълбоко несъответствие между очаквания, желания и реалности. И как се излиза от колективното чувство за безпомощност.
 
Признаците на преживяна травма са именно тези – замръзване в чувството за безпомощност, апатията, неучастието, фрагментирането, все по-голямото чувство, че си сам, несвързан с другите. До голяма степен това желание да се приближа, свържа, разбера стоеше в основата на проекта Бела Речка и фестивала на спомените – именно свързването със собствената история, местата на лична памет, работата с малък мащаб. 
 
Тези занимания ме направиха по-чувствителна към езика, към начина, по който говорим или не за травмите си. Също , засилиха и чувствителността ми към необходимостта от граници. Когато съм журналист, съм журналист, когато съм терапевт, съм терапевт.
 
Например - никога не бих писала за хората, които идват при мен за помощ, през йога или групова работа. Тези граници са страшно важни. 
 
Големият въпрос за травмата. Как се крие или става видима травмата- съпоставка между българите и германците?
- Травмата отнема именно чувството за стабилност и сигурност, разтърсва из основи това базисно усещане “аз съм наред, това е моят живот”. Затова, когато искаме отново  да преживеем стабилност  и да си върнем чувството за сигурност, ние трябва да се върнем там, където това чувство естествено стои и където тялото ни го помни. Казвам тялото, защото паметта на тялото е по-многообхватна.
 
Тази тема много ме занимава, защото животът ми на журналист и изследовател е свързан до голяма степен със спомените, с паметта и това противоречие между индивидуално и колективно преживяно, с две думи – с дупките, изчезването на частната памет и нейното карикатурно заместване на колективно ниво с други, често напълно неадекватни неща.
 
Изследванията на паметта са една от най-динамичните интердисциплинарни области през последните години. Питър Левин, американски психиатър, например, един от пионерите в телесната травма-терапия, автор на метода “соматично преживяване” (“somathic experiencing”), е убеден, че психическите травми могат да се лекуват и само чрез естествените ресурси на тялото.
 
Тоест – без мъчителното преминаване през повторния разказ и връщане към събитията. Защото тялото помни всичко, за разлика от съзнанието, където понякога не остават следи. В тази посока се развива и това много силно йога-течение, от което съм част – traumasensitive yoga – йога, чувствителна към травми.  
 
Всъщност става дума за много прости неща. Кой е този момент – или тези моменти - където всеки от нас е изпитал чувството на абсолютна грижа и сигурност? Това е моментът в майчината утроба – както и моментите след раждането, когато ние развиваме първото си сетиво – тактилното – усещането през кожата. Усещането за “аз” и развитието на това “аз” е много силно свързано с кожата.
 
Първото усещане за “аз” е кожата на майката. Марио Ердхайм, швейцарски етнолог и психоаналитик, родом от Еквадор,  има едно силно изречение: “ Чуждо е всичко, което не е майката”. Тоест – детето преживява себе си, след отделянето от кожата на майката, като първото “чуждо” нещо.
 
Много важно наблюдение, от гледна точка на всички дебати за чуждо и свое днес.  
Това са силно субективни и същевременно – универсални преживявания.
 
От друга страна, много е трудно да се съпоставя травмата на големите групи хора , както и народи - българи, германци, австрийци. Ние сме преживели различни исторически събития, различни неща стоят в нашата колективна памет. Както казах, за моето поколение 1989а стои като травматично място, защото беше натоварена с много очаквания. През 2016а година започнах едно проучване, през разговори, с децата, чиито родители са били в системата на Държавна сигурност.
 
ще не съм го завършила, имам няколко публикации както в българската, така и в немската преса..  Има едно голямо изследване на Рут Хофман в Германия за децата на ЩАЗИ. С нея съм разговаряла лично, прочетох  книгата й „Stasi-Kinder: Aufwachsen im Überwachungsstaat“.
 
По този повод си позволих паралели, ще спомена един от тях: в Германия има повече случаи, когато децата се отдръпват от родителите си, когато разберат с какво са се занимавали. Има истински поколенчески конфликт: има раздяла, дистанция, ясно разграничаване – родителите са поддържали един авторитарен режим. 
 
В българските случаи, от разговорите, които аз имах, се наблюдава друго:  децата по-скоро остават на позицията на родителите си, опитвайки се да ги разберат. Няма конфликт, няма отдръпване. Има по-скоро желание да се разбере родителят.
ова може да се тълкува по различни начини. Например – като склонност  да се идентифицираш с властта, с тези, които са били на страната на извършителите, ако погледнем така на въпроса. Това ми се струва интересно, но то трябва да бъде потвърдено и от други изследвания и наблюдавано по-дълбоко.
 
Струва ми се интересна за изследване хипотезата - доколко това вътрешно семейно разбиране, желание за хармония и заемане страната на родителя като позиция не се отразява на цялото ни посткомунистическо бавно преработване на миналото.
 
Това е голяма тема, върху която си струва да се говори и разсъждава.. И сега мога да отправя един въпрос към хората, които се интересуват от темата: какво наблюдавате вие,  как се говори или мълчи за това вътре в семействата, които познавате? 
 
Подскастът 89, какво искаш да постигнеш с него, да лекуваш раните от наводненията в  района на реката Ар в Германия, където живееш със семейството си последните 1.5 г.? 
- Подкастът събира разкази за преживяното след наводненията в Ар, където ние живеем през последните година и половина.
 
Този подкаст е хем журналистически проект, хем терапевтичен -  за мен е начин  да разбера случилото се, този огромен шок, който не може просто ей така да изчезне от тялото.
 
Кога от шока и стреса се ражда травмата? Кога се връщаме в нормалния ход на дишане, действие? Това силно продължава да ме занимава и през разговорите с хората. В същото време срещнах и срещам невероятни хора. Беседването с тях е страшно обогатяващо.
 
Това е тема, която ни свързва- как се справяме и как продължаваме да живеем с нещо, което има трагични и травматични размери. Този подкаст ми дава тази възможност на спокойни разговори. От терапията успях да взема това спокойствие на разговорите, т.е аз не разследвам, а се опитвам да разбера вътрешното преживяване на всеки от хората с които говоря. 
 
Всяко преживяване е индивидуално, няма как да е общо. Всеки е  засегнат по различен начин. Да се вкарат хората в една група на “жертви”не е чувствителен подход. Аз търся именно този подход и това е посоката, която ме занимава, т.е  език, по-щадящ към мен самата. Това е важна тема за всички нас, тук и сега. 
 
Да направим някои препратки и към Австрия, защото изданието ни е за българската общност тук. 
- Да, връзките ми с Австрия през годините са били най-разнообразни. Все силни. Когато напуснах радио“ Свободна Европа“ през 2003 г.,  се появи идеята, че искам да се върна в селото на майка ми в Монтанска област - Горна Бела речка, и там да започна изследване върху колективната памет.
 
Още не ми бе ясно в каква посока ще тръгне всичко, но имах много силно желание да работя точно там. Един приятел от Чехия, който знаеше, че това е нещо различно от журналистиката, ми подсказа за обучението по културен мениджмънт в Австрия.
 
За него се кандидатстваше  с конкретен проект и именно с този проект за Бела речка тръгнах. Това обучение ми даде много - импулс, усещането , че точно това е посоката, в която искам да се развивам: фестивал на спомените GOATMILK в Бела Речка, работата на терен, антропологичният досег с хората и земята.
 
Започнахме заедно с Георги Господинов, Румен Петров и Калин Манолов „Аз живях социализма“ . Покрай него реших да събера и запиша истории от живота ми в Прага и в центъра на Европа. Така получих журналистическа стипендия Милена Йесенска и бях във Виена три месеца(2005 г.).
 
Репортажите, които направих тогава и публикувах във вестник Капитал, за моя голяма изненада, получиха  Европейската награда за журналистика  “Да пишем за Централна и Източна Европа” отново във Виена. По-късно, обучението ми по групова терапия и психоанализа отново ме отведе в алпийската страна, макар, че живея в момента в Бон.
 
Основателят на обучениетo Josef Shaked бе виенчан, който живееше в Altaussee, човек с изключителна автобиография и харизма, един от най-големите учители за мен по човещина и групови процеси. 
 
Кога ще е следващия ти онлайн семинар?
На 11-13 февруари т.г. ще се проведе голям Европейски онлайн конгрес на тема Йога и травма , в който ще участвам. Работен език е немският: https://tinyurl.com/ycxmjx32
 
Аз водя всяка сряда един постоянен  курс, който е отворен и всеки може да се запише. Той е именно за това  Trauma-Sensitive Yoga. На моята страница обявявам  различни семинари и обучения за травма и йога, които предстоят, засега на немски език. 
Едно интервю на Светлана Желева и Десислав Паяков

  .
 
 
 

 

Прочетено 466 пъти Последна промяна от Вторник, 15 Февруари 2022 21:10
Регистрирай се за да оставиш коментар
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…