All for Joomla All for Webmasters
Какво е деменция и как да общуваме с дементно болния у дома?
Практическите съвети са на Ханс Хаслер. 
Деменцията  е феномен в нашето общество и на все повече хора днес им се налага по някакъв начин да имат опит с дементно болен  – независимо дали става въпрос за баща, майка, леля, някой съсед или друг човек, който в края на живота си по някакъв начин е стигнал до деменция. Трябва да знаем, че този феномен и проблемите, свързани с деменцията много бързо навлизат в цивилизованите страни.. Демографският ръст показва, че на много места в света над 1/3 от населението съвсем скоро ще бъде над 65 години. Нещо повече, 1/4 от тези 65 годишни за кратко или за по-дълго време ще развият дементен синдром. Огромно количество хора, много повече отколкото досега ще попаднат в тази ситуация и това е едно изключително предизвикателство пред обществото. Много е важно да се научим да ги разбираме по-добре, много неща зависят от това. 
Темата задеменция е един ужасен призрак за много хора. И то до такава степен, че много хора предварително заявяват: „Ако стигна до подобна ситуация, ще сложа край на живота си”. Може да се каже, че обществото все още не е намерило позитивно отношение към въпроса по какъв начин можем да се приближим до края на живота си.
Всъщност, този въпрос е свързан с факта, че в нашето общество битува идеала на младежкото излъчване. Вижте рекламите – млади момичета, които са почти анорексички, които си показват лицата и телата като идеал за млади и красиви хора, и същевременно възниква усещането, че старостта е болест.
Така стигаме до въпроса за този обърнат идеал в нашето общество. В повечето случаи, появи ли се един симптом, който е признак на здравословното остаряване, лекарят веднага бърза да изпише рецепта за лекарства. Например, когато човек на 60 или на 65 години дълго време през нощта е буден и не може да заспи, лекарят веднага казва: „А, нещо не е наред! Трябва хапче за сън!” Вместо да се замислим, че това е част от правилното остаряване и че ние не се нуждаем вече от 8 часа сън
В началото бих искал да направя сравнение между начина по който подхождаме към едно новородено дете и към един дементно болен човек. Когато става въпрос за малкото дете, ние поздравяваме родителите, радваме му се и разбира се, пожелаваме на този новодошъл земен обитател всичко най-добро – любов, здраве и късмет. Ние се отнасяме с радост към едно 3 годишно дете и наблюдаваме с голямо вълнение и интерес неговото развитие, развитието на неговите способности и как то се подготвя в себе си да извърши големи дела в света. С едно такова дете имаме прекрасно настроение. Когато става въпрос за малки деца, ние сме ориентирани изцяло към бъдещето.
При деметните хора ние трябва да знаем, че нещата вървят само надолу. И всъщност, с тях ние преживяваме само миналото, можем единствено да споделяме спомени. Тези спомени стават все по-малко и ние знаем, че в един момент и те ще пресъхнат, и все по-малко неща ще можем да изживеем с тях.
Настроението е различно. После  идват и други наблюдения: много възрастни хора не могат да си спомнят какво са ни казали преди един час или започват да ни разказват едни и същи истории, и ги разказват непрекъснато. Отначало това може да е дори приятно, няма никакъв проблем, особено ако присъства някой, който още не е чул тази история. Но след това си казваме: „Защо ни разказва пак тази история?” 
В началото  краткотрайната памет не функционира както трябва. Но нещата се задълбочават, и изведнъж дядото отива в града и не знае как да се върне, обикаля, търси пътя и се загубва. Подобен феномен се случва и с чувството за времето – не е много ясно какво е днес, вчера и утре. 
Една трета тенденция: паметта също намалява. Тя върви назад:  80 годишните започват да си спомнят докъм 60-та си година, а след това изведнъж в спомените им много живо застават изживяванията от студентските му години, от младостта. А какво е било след това – то е изчезнало. 
Човекът може би си спомня къде е живял като малко дете или изчезва чуждия език, който е научил в по-късен етап от живота. И трите способности са свързани с нашата интелектуална способност. Случват се и други такива феномени – напр.,  дементно болният човек стои и изведнъж не знае какво да прави с тази чиния и с тази лъжица, които стоят пред него, не знае за какво са там. Разбира се, този процес се задълбочава и може да се стигне до такива моменти, че трябва дори да бъде хранен, за да не умре от глад. Може да се стигне дори до пълна загуба на говора, или да не може да стане от леглото, да не може да се движи и да прави каквото и да е било, до пълна загуба на инициативната енергия. Може и да загуби контрол върху телесните си функции и да се стигне до там, че да има нужда от памперси. Но това са различни възможности и всеки дементно болен върви по своя индивидуален път. Всеки е отделен случай. Формите на деменция са много и различни.
Една от формите на деменция, за която много се говори напоследък е болестта Алцхаймер. Това е една определена форма, която може да бъде констатирана с изменения в мозъка. Има и други форми на деменция, които не са свързани само с промени в мозъка, а напр. с веществообмена или с кръвообращението. За нас е важно да знаем, че различните форми могат да бъдат констатирани и от медицинска гледна точка. Медицинската терапия в случая не ни интересува, а повече  самата среща с човека и какво можем да направим за него. Много важно е да се знае, че хората, които придобиват деменция понякога за определено време започват да се държат странно с другите хора и често стават изключително агресивни. Времето, в което деменцията се задълбочава и човек осъзнава, че това е така става много трудно за общуване. Съпругата ми и аз имахме една леля Рут, която след 90-та  си годишнина разви деменция и за която се грижехме. 
Как помогнахме на тази наша леля Рут?
В продължение на 3 месеца й давахме много леко психо-успокоително лекарство (по препоръка на лекар!), което да й помогне по-лесно да преодолее този период, в който тя разбираше какво се случва с нея. След това с нея се общуваше прекрасно. Ние я посещавахме непрекъснато, в началото тя  ни познаваше, но от един момент нататък престана да ни познава. В различните фази на болестта се получават и халюцинации - струваше й се, че около къщата обикалят деца, тичат и свирят на флейта. Нямаше да помогне, ако кажем „Чакай малко, не виждаме никакви деца, няма деца”. Но когато съпругата ми й каза: „Ей сега ще отида и ще си поговоря сериозно с тези деца”, леля Рут отвърна „Много хубаво ще направиш”. И проблемът беше решен за една седмица.
Въпросът е как се държим в такива ситуации. Защото с напредването на деменцията, у болните възниква един стремеж да скитат, искат да ходят, да излизат. И във всички старчески домове е проблем, че болните от деменция бягат в резултат на този дълбок вътрешен стремеж да се движат. Като го свържем със загубването на ориентация и факта, че ако човек живее на село всички се познават, ние можехме да разчитаме, че все някой ще доведе леля Рут, защото всички я познаваха и знаеха къде живее. И така, най-различни хорая довеждаха вкъщи, защото знаеха, че има проблем.
Но е много трудно да се каже каква е причината за деменцията – дали е това наследствено, има такива хипотези, но дали е така? Възможно е обаче, тъй като ние живеем във време, което ни зализа с огромен поток от информация – всичко това ни повлича, както информацията, така и впечатленията. 
Можем да си зададем въпроса: дали ставайки по-възрастни това не е една защитна реакция, с която искаме да се отбраняваме от всичко това, което ни носи рекламата, телевизията, интернета и ни повлича. Ние искаме да го отстраним, да го махнем от себе си. И може би, това ще се окаже най-вярното, най- правилното, защото по-голямата част от този информационен поток е абсолютно ненужен. Защото има много по-важни неща, като напр. връзката с хората около нас. А тази връзка се унищожава, когато започнем да си пишем ес-ем-ес-и с приятелите и т.н., усещането, което остава е, че изобщо не стигаме до другия човек. Може би деменцията е една такава реакция – „Аз не искам да имам нищо общо с това!” А може би това е реакцията на един мъдър мъж, стъпил здраво в живота, в кариерата, работил неуморно 40 години и изведнъж на 65 години го пенсионират. Известно е, че мъжете имаме повече трудности с остаряването.
Освен това, в миналото не е имало толкова много деметно болни, защото хората преди не са остарявали дотолковаНе се знае дали болестта  това не се дължи и на многото медикаменти, които вземаме през целия си живот, многото химически добавки в храните, които поглъщаме, защото не знаем как си взаимодействат те и дали не допринасят за това. Не е изследвано и до каква степен ни влияят електрическият, магнитният и атомният смог.
Може би, за този проблем допринася и загубата на голямото семейство. Колко от дядовците и бабите днес виждат своите внуци и колко често ги виждат? А само преди няколко поколения всички са живеели заедно. Много и най-различни причини могат да бъдат причина за болестта и това остава едно голямо изследователско поле за науката. 
Няма сигурно средство да се избегне деменцията, но има много 

голяма разлика в това какво правим във всеки конкретен случай. От една страна, какво предприема остаряващият човек, за да може да отложи настъпването на този процес. От друга страна, какво правим ние с дементно болния, как общуваме с него в семейството, в старческия дом или там, където се полагат грижи за него. 

На първо място е много важно да разберем, че при такъв дементен човек можем да постигнем повече на душевно-емоционално ниво, отколкото сме свикнали в обикновения живот. Защото по принцип, срещите ни с хората имат силен интелектуален отпечатък. Ние водим интересни разговори. Предполагаме, че другият си спомня нашето име, че също се ориентира във времето и пространството. За хората, които стават по- възрастни и по-дементни важното е какво сърдечно чувство мога да развия аз спрямо него. За това може би, на жените им е малко по-лесно да общуват с лелята или съседката, която е развила деменция, защото мъжката душевност е по-скоро ориентирана към интелектуалността.
Аз самият също доста трябваше да уча, жена ми много пъти ми казваше: „Така просто не се прави”. Когато ви разказах за леля Рут и за халюцинациите й с децата, които свирят на флейта и обикалят около къщата, проблемът е, че човекът, развиващ деменция много трудно може да се справи с една конфронтация. Напр., когато имат този подтик да искат да скитат навън, ако тръгнат направо и стигнат до една затворена врата, такъв човек много се нервира. Но ако коридорите в старческия дом са такива, че той да тръгне по единия, да продължи наляво, после пак наляво, като винаги върви напред и обикаля коридорите, което може да се направи и с пътеката в градината – с леки отклонения, така че минава покрай храсти и върви така и обикаля, и ето че след 10 минути се връща на същото място, и това вече не е проблем за него.
Този пример с ходенето по тези пътища важи за всичко – дори в ситуация, в която дементно болният ви казва нещо и го твърди, а вие не можете да му отговорите „Това не е вярно!”. Това е първото, което можем да направим.
Второто е, по какъв начин можем да активираме, да съживяваме този дементно болен. Аз познавам един мъж, който на 64 години започна да учи китайски. Прекрасно! Това го въодушеви, това го стимулира. И ако при него е имало опасност от деменция, това определено е отложило настъпването й.
Човек може да помисли и да започне да се занимава с някакво изкуство, напр. да пее в някой хор, за да влезе в един художествен поток. Мога да дам пример с една възрастна дама, която развива деменция и то с видими прояви на болестта, но през живота си е пяла много както в хор, така и като солистка. Независимо от забравянето обаче, песните още живеят в нея. До пианото тя е в състояние да изпее много куплети и това бе много вълнуващо.
Как можем да задействаме отново нещо, което все още е останало и какви са тези ситуации, в които можем отново да събудим нещо? Напр., грижата за спомените. Ето, внучето ми идва и изслушва всички спомени, които му разказвам, а това реактивира нещо в мен.

Или четенето заедно, или разказването на приказки на болния от деменция – изненадващо е, че те дълго време разбират приказките. Дори ако нищо не разбират от това, което пише във вестниците, прекрасно разбират приказките, които им се разказват. Защото така ние се обръщаме към душата на едно друго ниво. С приказките човек се връща стотици и дори хиляди години назад в човешкото развитие, когато в него още не е съществувал този интелектуализъм. Човек се връща във времето на епосите – на Омир и т.н., където се разказва в образи. Има изключително много възможности преди да се стигне до деменцията, како и след това, разбира се.
Още преди да се стигне до деменцията, важно е човек да извършва смислени дейности. По какъв начин можем да изработим, да развием една смислена култура на живот на възрастния човек, и на себе си в частност? Доброволната работа напр. може да се включи тук. Толкова много неща биха могли да бъдат извършвани в обществото, ако пенсионираните или безработните правят нещо, или ние правим нещо за тях. Винаги има някой, на който да се помогне –на съседа си при ремонта на къщата, в старческия дом или придружаваме възрастен на разходка, трети попълва данъчната декларация на страдащия от деменция, има безкрайно много възможности да бъдеш активен с доброволен труд. Трябва да сме наясно, че в тежките икономически времена много от нещата няма да могат да се извършват срещу заплащане, а само с доброволен труд.
Мислейки за тези неща, когато говорим за нашата активност, става въпрос не само за нашите действия, но и за това да можем активно да приемаме, защото то също е важно.
Нека сега да погледнем какво означава това – да развием деменция или да се грижим за такъв болен? Това е нещо дълбоко заложено в съдбовните въпроси на всеки един човек. И в двата случая ние можем или да отхвърлим този въпрос, т.е. да не го приемем. Той е като всички други съдбовни задачи, застанали пред нас. И когато в живота си сме избягали от една съдбовна задача, която ни е била поставена, не можем да кажем, че сме се справили с нея, че сме я решили. Тя отново ще се върне към нас. Това, че около нас, в нашата цивилизация има толкова много хора, страдащи от деменция може да има дълбок смисъл. То ни подтиква, и то по много специален начин, да развием в себе силите на любовта, силите на чувствата. Защото само по този начин ние можем да общуваме с нашите дементни хора. При възрастните хора не може да се говори за прилагане на възпитание. Това е голямата разлика със ситуацията при детето.
Няма нищо по-лошо от това да се опитваме да възпитаваме възрастните хора, или да ги караме да бъдат такива, каквито ние искаме да бъдат. Важно е да ги приемем такива, каквито те са.
Австрийският учен д-р Рудолф Щайнер дава един много специален съвет на лечебните педагози – да развиват преклонение пред малкото, пред дребното. Ако при малките деца ние обръщаме внимание на такива подробности, като напр. как им растат ноктите, или как или защо едно дете не може да изговаря правилно буквата „р”, това трябва да го правим и за възрастния човек (напр. покривката да бъде красива и много внимателно поставена) е нещо много важно по пътя към познанието, защото е обучение на волята. Това много ще ни помогне и във връзката ни с дементните хора.

Това е една от възможностите да бъдеш човек. И това е едно огромно предизвикателство към нас, подкана към нас да развием силите на любовта. Защото преди години в човечеството се появиха много деца със синдрома на Даун и това беше едно ново предизвикателство към хората. В средата на миналия век се появи и аутизмът, който преди това не съществуваше в тази форма. А в края на миналото столетие възникна деменцията, която дотогава.

Прочетено 788 пъти Последна промяна от Петък, 11 Май 2018 22:14
Регистрирай се за да оставиш коментар
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…